Жан дьо Лафонтен
Човекът и змията

        Един Човек Змия видя:

„Ах, гад! — извика той. — Аз бързо ще освободя

        от тебе Земната градина!“

        И всепризнатата гадина

        (Аз имам тук предвид Змията,

а не Човека; може и да не много ясно.)

бе уловена и веднага пъхната на тясно

в една торба. Загуби тя не само свободата,

а бе решено да умре — виновна или не.

Но за да съхрани наглед приличие поне,

        Човекът тъй й заговори:

„За теб, неблагодарнице, не трябва милост!

Ще те убия ей сега и твойто жило

не ще ме стигне никога!“ Но тя заспори:

„Ако неблагодарниците трябваше да съдят

        по целия огромен свят —

        помилван кой тогаз да бъде?

Та ти самият да не мислиш, че си свят?

Аз следвам твоите уроци — я се виж:

къде е твойта истина и твойта правота —

в това, че можеш в миг да ме унищожиш?

        Та аз наричам слепота

        такова убеждение,

        и ще ти кажа: без съмнение

        сред всичко живо ти

неблагодарност олицетворяваш сам.“

От тези нейни думи изумен, почти

човекът спря и отговори: „Аз не знам

какво те кара да дърдориш тез лъжи.“

„Сега ще разбереш — Змията рече. — Ето —

наблизо Крава… Я, госпожо, ни кажи

така ли е?“ „О, да, заклевам се в небето —

отвърна тази Крава. — Аз храня всеки ден

Човека — той напълно зависим е от мен.

Години вече — дълги години той изцяло

използва моя труд и цялото ми тяло.

На него само служат и моите деца

и къщата му пълнят с храна и със имот.

Работим му със мишци, със виме и сърца,

        и цялата ни пот отива,

за да служи на неговата нужда.

А грохна ли, веднага му ставам вече чужда —

държи ме гладна, даже за кланица ме стяга.

Ако Змията беше мой господар, веднага

би спряла вероятно така да ме прокужда…

Човекът е един неблагодарник черен…“

Човекът този патос намери неумерен,

и каза на Змията: „Нима й хващаш вяра?

Съвсем е изкуфяла нещастницата стара.

Я Вола да попитаме.“ „Добре“ — Змията рече.

И ето, че и Волът ги доближи полека,

въпроса чу, помисли и с тежък глас отсече:

        „Не знам по-алчен от Човека.

Товари ни каторжно отвека и довека.

Орем му всяка нива, запрегнати в ярем.

Но до плода не можем дори да се допрем —

продава всичко той — така забогатява,

        а пък за нас остават

за благодарност малко сенце, вода и сол,

и много бой с остена. Понякога курбан

от тебе правят само, защото бил си вол —

и искат Господ с нашата кръв да е пиян.“

Тъй рече Волът. Бързо Човекът каза: „Питаш

        досадници нарочно…

Тоз тука май че иска да бъде обвинител,

        вместо арбитър точен.

Не ми харесва също!“ Разпитаха Дървото.

И падна на Човека по ниско естеството.

Дървото каза как го предпазва от стихии,

и как му украсява градини и саксии;

как сенчица над него простира лете вярно,

и плодове му дава, а той за благодарност

накрая го отсича — това му е съдбата.

Та значи — цвят напролет и плодове — наесен;

през лятото — зелен и свеж чадър, надвесен

над този, който зиме си грее телесата

с трупа му. Тъй Човекът благодари и тук —

пак с брадва и убийство. Не може другояче…

Човекът не хареса и този глас, обаче

реши да бъде прав, дори да е напук.

„Омръзнахте ми, пълна с глупаци е земята!“ —

извика той, а после заудря със торбата

една стена, докато животното уби.

 

        Така е при някои велможи —

        обижда ги логичното. Те мислят, че не би

могъл, без да им служи, въобще светът да може.

                О, Боже,

        ако река на място да ги сложа —

ще съм глупак. Но моля Те — поне съвет ми дай!

 

„Сложи ги отдалече, или трай.“