Жан дьо Лафонтен
Селянинът, кучето и лисицата

Ако Лисана и Вълчан съседи ваши станат,

нащрек бъдете ден и нощ; за вас е по-добре.

        От дълго дебнеше Лисана

едни кокошки, ала без да може да се добере

до курника — под вещ надзор на предпазлив селяк.

И страх, и апетит голям изнервяха Кумата.

Накрая тя не издържа, упрекна небесата:

        „О, докога един простак

        тъй ще ме разиграва:

        не мигвам, не подгъвам крак,

и разработвам план след план, а той ми се прозява.

Седи хитрецът в своя дом, брои парички само.

И хем търгува с пилци, хем си лапа мръвки сам.

А колко струва ми да хвана петленце аз си знам.

        Не, справедливост няма!

Защо Безсмъртните са ме Лисица сътворили?

Не виждам капка разум тук; в Олимп кълна се аз.

И няма да се съглася, докато имам сили.“

        Така, надъхана със страст,

избра Лисана късен час, нощ тъмна като рог,

когато всичко живо бе похлупил сън дълбок —

стопанин, куче и ратай… Сънят съвсем оборил

бе също ярки и петли… Селякът плюс това

        забравил беше — ех, глава! —

        и курника отворен.

Това направо беше дар, сънуван от Кумата!

Тя влезе в курника, добре натъпка си торбата,

        а при лъчите на зората

видя се, че е всичко друго разкъсала без жал.

        След нея бе потънал цял

        в пера и кърви онзи курник.

Такъв спектакъл в древността навярно сътворил,

        когато сам се втурнал

срещу ахейци Аполон, че бил го разгневил

Атридът^[1], и успял почти — с голямата си мощ —

да гътне лагера им цял в една безлунна нощ.

        Или пък в друг такъв сюжет,

        Аякс — от лудостта обзет,

натръшкал близо сто овце, решил, че врагове са,

и че самият Одисей се крие зад овните.

        Та истинският съчинител

        на тази кървава намеса —

Лисана — нашият Аякс — хем краде, хем накрая взе,

че доизби това, което не смогна да си отнесе.

На Селянина сутринта остана само да ругае

ратая си и свойто куче — обикновено е така:

„Ах, псе проклето, не можа ли веднъж да се разлаеш,

та грабежа с пушка в ръка да пресека?!“

„Защо не бдяхте вие сам? — задискутира Песът. —

Ако Стопанинът дори оставя без намеса

разбойника, пък и не е затворил своя курник,

как искате от мене без почивка да се втурна

врага да гоня, без да имам такъв чак интерес?…“

        Отчасти прав бе онзи пес,

        и словото му би тежало,

        изречено от важно тяло,

        ала понеже беше куче,

        на ум не щяха да ги учи,

        а го разсипаха от бой.

Който Стопанин е, да помни до края на живота свой:

Ако семейство и имот лежат ти на главата,

не чакай да ги пази друг: навличаш си белята.

Последен лягай, заключи, тъй както се полага.

        Ако пък нещо те засяга,

        не го търси при съдията.