Жан дьо Лафонтен
Юпитер и гръмотевиците

Юпитер веднъж реши

да издума дума тежка:

„Трябва да се съкруши

вече расата човешка.

Тези хора ме гневят,

уморяват ме до смърт.

Ще приключа с таз болежка.

Слез, Меркурий; щом от Ада

зла фурия доведеш,

тя ще сгази без пощада

цялата човешка гмеж.“

И Меркурий бързо литна

според царския параф…

Ако вий, царе, държите

да блестите с мъдър нрав,

най-добре е да поспите

между гръм и между гняв.

Кралят сутрин по е прав.

Богът с леките крила

и език на дипломат

спусна се в самия Ад

като бляскава стрела.

Алекто си той избра^[1] —

най-ужасната сестра.

Тя веднага разлюля

с клетва земните недра;

заяви, че ще натика

цялата човешка клика

долу — в адските простори.

Туй на Юпитер се стори

малко прекалено вече.

Той все пак глава поклати

и светкавица запрати

по един народ далечен.

Но светкавицата рече

да не удря по главата

синовете на Бащата,

а да ги посплаши само.

Тъй че хвърли своя пламък

сред пустинята без кръв…

Кой баща не е такъв?

Но от жребия си лек

доразпасва се човек;

пак Олимп се заоплаква.

Юпитер отново кресна,

че присъда ги очаква

и светкавица ще тресне…

Боговете се засмяха,

казаха: като Баща

да не думка; по-добре

някой бог да избере —

той да святка над света.

И понеже длъжността

на Вулкан бе за това —

изкова той гръма два —

първият уцелва точно.

Него пуска ни нарочно

връз главите ни Олимп.

Вторият се губи в дим,

или бие надалече

и по планините с плам.

Втория — разбрахте вече,

Юпитер ни праща сам.