Жан дьо Лафонтен
Мелничарят, синът му и магарето

На г. дьо Мокроа

На изкуствата главен родител се пада

по заслуги и майсторство древна Елада;

ала нейната мъдрост изчерпване няма —

всеки ден нова ценност откриваш голяма.

Крие всяка легенда пространства огромни —

в тях пътуват и нашите автори скромни.

Да ти кажа: шедьовър, с финес съчинен,

оня ден от Малерб^[1] на Ракан^[2] бил съобщен.

Тез — на лирата верни, добри мъченици;

на Хораций наследници и ученици,

насаме се видели наскоро, за да

поговорят спокойно в отбрана среда.

Тъй захванал Ракан: „Почитаеми, вие

сте живял толкоз дълго; не може да скрие

вече никаква тайна съдбата от вас.

За съвета ви ценен помолил бих аз:

Накъде да се впусна в житейския друм —

вие знаете моя произход и ум.

Дали в скромна провинция да се затворя?

Или чин и пагон да преследвам при Двора?

Вред ом всичко е смес във пропорции странни —

крие чар и войната, а бракът пък — рани.

Сам да бях, аз бих знаел, но другите хора?

И какво ще помислят роднините, Двора?“

„Ах, какво ще помислят?“ — и се ококорил

срещу него Малерб, после тъй отговорил:

Четох как мелничар със коси побелели,

и синът му петнайсетгодишен, поели

към един панаир да продават добиче —

неголямо магаре — неща прозаични.

Но понеже целели цена по-висока,

за да бъде по-свежа там тяхната стока,

те овързали Марко и рекли на гръб

да го носят с почивки… Подход доста тъп!

Още първият, който ги зърнал, от смях

се прегънал и викнал: „Какво доживях —

две магарета носят по-умен събрат!“

Мелничарят се жегнал от този обрат,

и развързал веднага добичето кротко.

То било предоволно от свойта разходка.

Но сега го възседнал синът, а бащата

го подкарвал и тъй продължили нататък.

После трима търговци ги срещнали. Само

щом ги мернал, единият викнал през рамо:

„Ей, младежа, я слизай — не те ли е срам?

Ти се возиш, а старият пъпли едвам!

Той да язди е правилно, вместо да крета!“

„Хвала вам, господа, и мерси за съвета“ —

мелничарят отвърнал. И бързо местата

си сменили с момчето. Но малко нататък

три госпожици почнали да коментират:

„Боже, гледай как мъчи детето вампирът…

Та дали за владика се мисли дъртакът?

Виж го как си седи — като жаба разквакан?“

„Я си гледайте пътя“ — мълвял мелничарят,

но понеже започнали да се повтарят

коментари подобни — той — за да ги няма,

преценил, че ще яздят нататъка двама.

Много скоро ги срещнала друга дружина:

„Виж как мъчат добичето тия двамина!

Ей, какви хора има — то бива ум плитък…

Та нима нямат милост към своя добитък!

До пазара ще стигнат май само със кожа!“

„Боже, няма акъл, който мисли, че може

да е всекиму в тази държава угоден! —

викнал тъй мелничарят. — Я, сине, да ходим

по-добре пак пеша — белким стигнем накрая.“

(Между другото Марко се радвал на тая

нова мисъл.) Но пак коментирал народът:

„Ей, това ли е вече последната мода —

мелничарят да пъшка, а Марко да тропа?

Леле, тия двамината нещо им хлопа.

Сигурно старият свикнал е на магарица.

Или мели на някоя дърта вдовица,

та добичето само при нея го кара!

Абе, трио магарета!…“ Тук мелничарят

се развикал: „Магаре съм, вярно, признавам,

щом да слушам съвети цял ден продължавам!

Но сега се заклевам: оттука до края —

да си дрънкат; ще правя каквото си зная.“

 

И на вас ще ви кажа: воювайте, спете,

прегърнете идея, жена прегърнете,

но и в столица шумна, и в край непознат —

няма как да харесаш на целия свят.