Жан дьо Лафонтен
Вълкът и кучето

        Веднъж на Вълчо — тъй изпосталял

        от лоша слука, взе че му се случи

да срещне дог един — със косъм заблестял,

охранен, як… Макар и враг на всяко куче

        Вълкът реши да не напада

        дори и от засада,

        — бе твърде силен този пес.

        Напротив — интерес

        реши да прояви,

        затуй спокойно поздрави,

        и даже джентълменски заяви,

        че му харесва Стойката на дога.

        Така му рече кучето: „За Бога,

ти би могъл да бъдеш като мен;

        излез от този лес студен.

        Там всеки твой събрат

        ту го измъчва глад,

ту хайки му устройват без пощада.

Така мърцина мрете преди срока —

        ни пенсия, ни кокал.

Смени боята — ще живееш във наслада.“

Вълкът запитал: „А от мен какво се иска?“

„А, дреболия — рекло кучето, — да гониш дивеч,

        и подир пръчката да тичаш;

на господаря да се струваш симпатичен;

        повярвай ми, че всичко

е тъй нищожно пред размерите на хонорара —

        уютен дом, игри до старост,

        банкети като на курбан…“

Вълкът бил вече от възторг обзет,

        дори сълза на свян

проронил пред такъв късмет. Но в тоз момент

нашийника на кучето видял: „А туй как да разбирам?“

„Това ли — нищо.“ „Е, как нищо?“ „Ами тъй, гердан:

чрез него просто ме завързват за синджира.“

„Завързват?! И където ти хареса

не можеш да вървиш?“ „Е, да… Голям пък праз!“

„Да, праз такъв, че и за всичките деликатеси

        не бих го сложил аз.

Такъв гердан и за милион не бих закичил!“

След тези думи хукнал в бяг вълкът, и още тича.