Жан дьо Лафонтен
Мечката и двамата авантюристи

        Два закъсали другаря

        се решили — за парата —

        да пробутат на кожаря

меча кожа. Само дето мечката била в гората.

Иначе това животно било мечешкият цар;

щяла кожата да пази толкоз топло, толкоз сухо,

че голяма далавера да направи тоз кожар —

щяла кожата да стигне май за цели три кожуха!

Овчият кожух пред мечи, бил — разбира се — боклук…

Най-накрая със кожаря се разбрали за цената;

кожата те още утре щели да доставят тук.

Преуспели в пазарлъка и поели към гората.

Само че в гората Мечо ги пресрещнал малко лют.

Първият от ужас драснал, вторият от страх примрял.

Може да се каже — нещо пазарлъкът не вървял,

и да вникне в тази сделка Мечо си не давал труд.

На дърво се покатерил първият авантюрист

        и треперел като лист.

Вторият пък неподвижен на поляната лежал,

        нито дишал, нито мигал,

        и се правел на умрял.

Бай Мецан обиколил го, даже леко го повдигнал,

после го раздрусал, после — ритнал странния тюфлек.

Гледа — тялото остава в положение, което

        май говори за ковчег.

Мечо даже помирисал на лежащия лицето —

        тъй — отблизо се наврял,

и си рекъл: „Я да тръгвам — този тук е хвърлил топа,

плюс това съвсем безспорно вече се е усмърдял.“

Щом си тръгнал Мечо, ето — първият честит дотропал,

и спасението общо взел да коментира вещо:

„Е, добре се отървахме — викал — само май с шубето.

        Ама я кажи — в ушето

        звярът рече ли ти нещо?

        Че видях го тоз злодей

        как те душеше полечка?“

        „Рече — никога недей

вече сделки да си правиш с кожата на жива мечка.“