Жан дьо Лафонтен
Войната на плъховете и невестулките

Плъховете не обичат

невестулки и обратно —

много, много неприятно

те от дупките надничат,

но добре, че вътре крият

своя плъховски живот;

невестулчият народ

най-големи поразии

инак би им причинил.

Ала царят плъши — на —

обявил веднъж война! —

бил войската утроил.

Невестулките под строй

също тръгнали на бой.

Летописец изчислил,

че началото било

страшно, кърваво и зло.

Паднали бойци безчет,

кръв се плискала навред,

но накрая — то се знай —

плъхът пак изял калай.

И макар че гордо стяг

вдигал и зовял на бой

не един плъшок герой,

и пред превъзхождащ враг

на народа си кураж

вдъхвал като верен страж,

най-накрая — все пак — крах.

Логиката тъй твърди —

силният ще победи.

Значи — бягай от пердах.

Но плъшоците велможи

всички минали под ножа.

Само чиновете малки

се спасили много лесно

в дупчиците свои жалки.

Дупките обаче тесни

за велможите били,

че са те възедри, даже

носели пера, нали

с тях показват, че са важни,

а и плашат уж врага.

Дупка нямало за тях.

Те платили си дълга,

други оцелели в страх.

Пада тежката секира

върху главните глави.

 

Който много се навира,

най-накрая най кърви.

Пред голямата каруца

конят най-опасно куца,

а пък малките успяват

да се мушнат и спасят.

Тъй живота продължават.

Гордите ги чака смърт.