Жан дьо Лафонтен
Заекът и костенурката

Не е въпросът да си бърз; печели точността.

В туй Заекът и Костенурката се увериха.

Веднъж тя каза: „Я на бас, че до целта

ще стигна преди тебе, Зайо!“ Зайо прихна

        и от възторг подскочи чак:

        „Нима ще мериш сили с мене в бяг?!

        Госпожо, трябва ти лечение.“

        „Но аз на свойто предложение

        държа“ — тя настоя, и ето —

        облогът е направен, за което

        не ще се разпростирам занапред,

        както за името на съдията.

Пресметна Зайо, че му трябват скока пет,

от тези, дето прави, щом в полята

го погнат псета, а пък той с пъргавина

        ги резне с цяла дължина.

„Ще имам време — той си рече, — за обяд,

        за дремчица на хлад,

и за разходчица…“ Пък баба Костенурка

        с походката си славна,

        без никак да се юрка,

        се заклатушка плавно.

Такъв съперник да успее да надбяга

        на Зайо хич не му приляга —

        та тя е толкоз бавна,

че по-добре да й даде голям аванс —

        и тъй, горката, няма шанс.

Зайо подремна, понапасе се с трева,

после погледна и — о, Боже — до финала

внезапно я съзря! Тогава хукна през глава,

ала — уви, напразно — вече бе успяла

да скъса лентата. „Видя ли, друже скъп —

        му викна тя — уж си сербез,

        пък те надвих. А бягах без

        да свалям къщата от гръб!“