Кръстьо Станишев
Крокодилчето, което искаше да стане автомобил (Приказка,разказана от маймунката Патриция)

В Малката река сред Голямата джунгла живееше самотното крокодилче Коко. То се казваше Кроко, но не можеше добре да изговаря „р“ и когато го запитваха за името му, отговаряше: „Казвам се Коко!“.

Хитрият ловец бе убил неговите родители и затова понякога Коко плачеше. Но по-често се смееше.

— Ти си ми най-добрата приятелка! Не мога да живея без тебе! Ти си най-добрата маймунка в цялата джунгла! — крещеше Коко, ловко улавяше с уста кокосовия орех, който му подхвърлях, и набързо го схрускваше.

— Страшно обичам кокосови орехи! Те са моите любими плодове! Коко обича ко-ко-сови орехи! — смееше се крокодилчето. — Хайде да направим нашето любимо пътешествие! — тържествено заявяваше Коко.

След тази подкана аз се залюлявах на един висок клон и с един въздушен скок тупвах върху грапавия гръб на моя приятел, който се ухилваше през рамо.

— Аз съм твоята лодка! Ти си най-славният моряк!

Ние се понасяхме по течението на Малката река. Коко плуваше много добре. Не познавах по-добър плувец от него в цялата джунгла. А ленивият Хипопотам, покрай чиято ленива муцуна се плъзвахме внезапно, за да го оплискаме, рече веднъж, че пък най-хитрият плувец съм аз, маймунката Патриция. Макар че го рече само веднъж и много тихо, папагалчетата чуха. И щом ме видеха върху гърба на Коко, веднага започваха да кряскат: „Хитрец върху плувец! Хитрец върху плувец!“.

— Това не е вярно! Не е вярно! — крещеше крокодилчето, щом чуеше досадните гласове. — Ние сме най-добрите приятели! Тя е най-добрата маймунка в цялата джунгла!…

Добре че Коко плуваше бързо и крясъците на папагалчетата бързо заглъхваха зад нас.

Плавно се носехме по течението на Малката река. Над нас висяха клони, люлееха се лиани, беше ни много приятно и весело. Всеки ден правехме нашето любимо пътешествие. Но един ден…

За този ден искам да разкажа, за деня, когато Коко не улови с уста кокосовия орех, който му подхвърлих…

 

 

… Бързо скочих на топлия пясък, където крокодилчето беше сложило главата си на един камък и мълчаливо плачеше. От неговите големи тъжни очи течаха големи сълзи. Погалих го по бузата и му казах:

— Не плачи! Недей! — Но Коко плачеше. — Какво се е случило? Кажи ми! — Откъснах едно широко листо и избърсах големите му сълзи.

Коко изхълца няколко пъти и ми прошепна:

— Не искам повече да бъда крокодил! Искам да стана автомобил!

— Как така ще станеш автомобил? — учудих се аз.

— Така! — отвърна с подсмърчане Коко. — Не мога повече да търпя обиди! Никой не ми вярва!

— Аз ти вярвам! Винаги ти вярвам! — опитах се да го успокоя.

— Ти си ми най-добрата приятелка! Ти си най-добрата маймунка в цялата джунгла! Но другите… Тази сутрин надменният Питон ме халоса с тежката си опашка, задето съм го опръскал с две-три капки вода. Заболя ме много, избягах на отсрещния бряг и там се наплаках. А нахалните папагалчета долетяха веднага и започнаха да крещят: „Крокодилски сълзи! Кой ще ти повярва!… Крокодилски сълзи! Кой ще ти повярва?…“. Затова искам да стана автомобил! Ще плача с автомобилски сълзи, ще се смея с автомобилски смях!…

Изслушах дългата жалба на Коко и реших, че трябва да направя нещо, за да му помогна. Дали пък не беше прав?

— Как можеш да станеш автомобил? Кого да попитаме?

— Аз вече попитах елегантния Ягуар! Той ми обясни, че щом има автомобил „Ягуар“, може да има и автомобил „Крокодил“. По-малък и по-бавен! — засмя се Коко. Неговият неочакван смях ме успокои. — Но как може това да стане, Ягуарът не ми обясни! — дълбокомислено добави крокодилчето и в едното му око блесна голяма крокодилска сълза.

— Чакай! Не бързай да плачеш отново! Ще измислим нещо!

— Ти си ми най-добрата приятелка! Ти си най-добрата маймунка в цялата джунгла! — извика Коко и ме целуна по бузата.

— Измислих! — провикнах се радостно веднага след нежната целувка. — Ще идем да ги попитаме! Само те могат да ни кажат как!

— Кои са тези те? — прекъсна ме нетърпеливо Коко и голямата крокодилска сълза потъна в окото му, без да се търкулне по грапавата буза.

— Те са онези, които знаят всичко! Най-големият и най-малкият, най-високият и най-ниският сред жителите на джунглата!

— Не ги познавам! Познавам само тебе и моя дядо, който живее на Крокодилския остров сред Голямата река! Ако искаш, да идем да попитаме него!

— Не, мили Коко! Ще попитаме първо онези, които знаят всичко! Първо: най-големия жител на джунглата — Слона! Второ: най-малкия — Колибрито! Трето: най-високия — Жирафа! Четвърто: най-ниския — Костенурката!

— Да тръгваме! — нетърпеливо викна Коко и скочи във водата.

Аз също скочих, но върху грапавия му гръб и ние заплувахме по течението на Малката река.

Намерихме Слона на брега на една лагуна. Къпеше се. Пълнеше дългия си хобот с вода, проточваше го високо над главата си и се обливаше като с душ.

— Добър ден, чичо Слоне! — поздравих го любезно. — Идваме при тебе с голяма молба…

Най-големият жител на джунглата престана да се къпе — той беше известен и като най-любезния — и усмихнато ни рече:

— Да чуем молбата, мили приятели!

— Искам да стана ав-ав… томобил! — припряно и малко заекващо изломоти Коко.

— А защо искаш да станеш автомобил? — бавно и много сериозно запита Слонът. — По-добре стани слон!

— Не, не! Имам си причина! Искам да стана автомобил! — дообясни Коко, но без да заекне.

— Благодарим за любезната препоръка, чичо Слоне, но Коко иска наистина да стане автомобил! Има си причина! Много сериозна! — намесих се аз.

— Най-добре ще да е слон да стане! Слон и само слон! — повтори най-големият жител на джунглата.

— Благодарим и довиждане! — поклоних се, разбирайки, че е време да се отправим към втората цел на нашето пътуване.

Коко също разбра, тъй като веднага заплува по течението на Малката река, щом възседнах грапавия му гръб.

Не беше трудно да открием Колибрито.

Там където започваше Голямата река, летяха рояци мушици. Колибрито се полюляваше на едно тънко клонче и ги дебнеше. То беше прочут мухоловец.

— Здравей! Здравей! — провикнах се отдалече, понеже клончето беше доста нависоко. Даже се изправих и стъпих на гърба на Коко, който спря да плува.

— По-тихо! Тихо! Ще ми изплашиш дивеча! — пискливо ми се скара Колибрито. И тутакси се спусна и кацна на рамото ми. — Какво си се развикала? Какво има?

— Моля ти се, кажи, как мога да стана автомобил? Непременно трябва да стана автомобил! Не искам вече да съм крокодил! — изпелтечи Коко.

— Автомобил ли? Че защо автомобил? — учуди се Колибрито. — Крокодил — автомобил? Не съм чувал за такава марка автомобили!

— Щом има марка „Ягуар“, може да има и „Крокодил“! — отсякох обяснително.

— По-добре стани колибри! За да бъдеш мухоловец! Най-славното нещо в цялата джунгла! Мухоловец! Довиждане! — изписка Колибрито и отлетя към своето тънко клонче.

А ние заплувахме по течението на Голямата река към третата цел на нашето пътуване.

Когато след половин или един час — тогава все още нямах часовник — посред високите дървета видяхме главата на най-високия жител на джунглата, Коко тъжно прошепна:

— Има ли смисъл? Никой не може да ми помогне!

— Не губи надежда! — окуражих го. — Трябва да попитаме всички, да опитаме всичко!

За жалост той излезе прав.

Жирафът наведе много ниско главата си, за да чуе нашата молба, премигна няколко пъти, замисли се, помълча и заяви, че най-добре би било Коко да стане жираф. Благодарихме му и заплувахме отново по течението на Голямата река към четвъртата цел на нашето пътуване.

— Надеждата ми е в Костенурката! Тя е на сто години, а един столетник много е живял, много е видял! — поисках пак да окуража крокодилчето.

Но Коко не ми отговори. Беше много тъжен.

Открихме старата Костенурка, заспала на една топла пясъчна ивица.

Скочих на пясъка, Коко дори не пожела да излезе от водата. Внимателно почуках по дебелата коруба на заспалата Костенурка. Тя се размърда, подаде сънливата си глава и ме погледна учудено.

— Извинете, че прекъснах следобедния ви сън! — заговорих й на „ви“, защото знаех, че това е най-учтиво, пък и се боях, че ще я разгневя. За мое учудване тя ми рече кротко:

— Какво има, мила маймунке? Каква нужда те води при мене, старицата? — Не ми се разсърди, че я събудих, може би защото беше много живяла и много видяла.

— Имаме нужда от твоя мъдър съвет! Най-добрият ми приятел Коко, крокодилчето от Малката река, иска да стане автомобил!

Старата Костенурка ме погледна още по-учудено, но аз веднага й посочих към водата, откъдето Коко кимна за поздрав. Може би се лъжех, но ми се стори, че в очите му блеснаха големите крокодилски сълзи.

— Автомобил! Значи, автомобил! Автомобилът е нещо като голяма костенурка! Нека твоят приятел стане костенурка! Ще бъде мъдър и много-много ще живее!…

Така изгубихме и последната надежда.

Поклоних се на старата Костенурка и побързах да скоча върху грапавия гръб на Коко.

— Видя ли? Вече няма никаква надежда! — посрещна ме тъжно моят приятел и отчаян заплува обратно по течението на Голямата река. — По-добре да се връщаме, че дордето стигнем нашата Малка река, може да се стъмни. Дълга е Голямата река, пък и трудно се плува срещу течението… — Гласът на крокодилчето беше хрипкав и плачлив.

— Голямата река ли? — повторих радостно думите на моя приятел. — Голямата река! Разбира се, че Голямата река!… Да, да! Голямата река!… — завиках аз и започнах да се друсам върху грапавия гръб на Коко.

— Какво ти стана? — разтревожено прозвуча гласът на Коко.

— Нали в Голямата река има острови?

— Разбира се, че има! — отговори ми Коко.

— А ти да си чувал за Крокодиловия остров?

— Там живее дядо ми!

— Професор Крокодил Крокодилски! — тържествено обявих аз. — Той! Той! Той! Ура! Ура! Ура!

Макар и още малък на години, Коко беше умен крокодил. Мигновено разбра, че Крокодиловият остров беше островът на нашата последна надежда. И мигновено припряно и много пъргаво заплува по течението на Голямата река.

Може би след половин или един час — тогава все още нямах часовник — пред очите ни блесна зелена грамада. Бързо доплувахме до нейния бряг.

Скочих на брега и почаках Коко да се измъкне от водата. Тръгнахме бавно, защото на суша моят приятел се движеше тромаво.

А когато пред очите ни блесна висока бяла скала, Коко ми рече:

— Това е домът на моя дядо! Входът е от другата страна!

Заобиколихме скалата и видяхме професор Крокодил Крокодилски седнал на люлеещ се стол, изплетен от бамбукови клони. На носа на професора се крепяха големи очила с телени рамки. Той четеше някаква дебела книга. Беше толкова унесен, че нито ни видя, нито ни чу.

— Добър ден, мили дядо! — учтиво и малко плахо поздрави Коко.

— Добър ден, уважаеми професоре! — прибавих и аз своя поздрав.

Професор Крокодил Крокодилски вдигна глава и ни погледна над очилата. За мое учудване той не се учуди. По-късно научих, че професорите никога не се учудват.

— Добре дошъл, любезни Коко! Отдавна не съм те виждал! Добре дошла, учтива маймунке! Ти си най-добрата приятелка на моето внуче! Зная, зная. Седнете! Ще пиете ли с мене билков чай?

— Благодарим ти, мили дядо! Бързаме! Дойдохме само за съвет.

— Не искаме да ви отнемаме от скъпоценното време! — възпитано добавих аз.

— Да чуя! — бавно и както ми се стори, строго отсече професорът и остави върху скалата своята някаква дебела книга.

— Моля ти се, мили дядо, кажи, как мога да стана автомобил?

— Открила ли е науката такова средство? — възпитано добавих аз.

— Разбира се, че е открила! За науката няма невъзможни неща! Безкрайни са възможностите на науката!… — погледна към мене професор Крокодил Крокодилски, след което се обърна към Коко: — А защо — бих желал да запитам — искаш да станеш автомобил?

Коко обясни:

— Защото никой не ми вярва! Освен моята най-добра приятелка! Заплача ли с моите крокодилски сълзи, засмея ли се с моя крокодилски смях — никой, никой не ми вярва! Не мога повече! Не искам да бъда крокодил! Искам да стана автомобил!

— Добре! — бавно и на срички рече професорът. — Слушай тогава! За тази цел е необходимо да изпиеш 100 литра бензин и да изядеш 100 килограма желязо! След едно денонощие ще се превърнеш в автомобил!

— А когато плача и когато се смея, всички ще ми вярват, нали? — зарадва се Коко.

— Не! Автомобилите не могат да плачат и не могат да се смеят!

— Но… но… но… — запелтечи Коко. — На… на… на-ли…

Професорът не дочака края на пелтеченето.

— След като изпиеш 100 литра бензин и след като изядеш 100 килограма желязо, ще почакаш търпеливо едно денонощие и ще се превърнеш в автомобил! — Гласът на професора прозвуча бавно и — както още веднъж ми се стори — строго.

— Но… сълзите… Но… смехът… — продължаваше да заеква Коко.

Професорът разбра смисъла на заекването.

— Автомобилите не могат да плачат и не могат да се смеят! — още веднъж бавно и строго обясни професор Крокодил Крокодилски.

След неговото строго заключение моят приятел внезапно престана да заеква.

— Много съм ти благодарен, мили дядо!

После се понадигна и го целуна по бузата.

— Много ви благодарим, уважаеми професоре! Вие ни дадохте най-ценния съвет! — възпитано добавих и аз.

— Довиждане, мили дядо! — побърза да се сбогува моят приятел.

— Довиждане, уважаеми професоре! — възпитано се сбогувах и аз.

— На добър час, скъпи колеги! — сбогува се с нас професор Крокодил Крокодилски, взе своята някаква дебела книга, намести на носа си големите очила с телени рамки и отново се унесе в четене.

Бързо дотичахме до водата. Този път Коко се движеше по-пъргаво.

— Скачай на гърба ми! — заповяда ми той. — Трябва да се приберем, преди да се стъмни!

— А утре откъде ще намерим 100 литра бензин и 100 килограма желязо? — попитах го и ловко се настаних на грапавия му гръб.

Коко пъргаво заплува обратно по течението на Голямата река, помълча малко и ми отговори:

— Нямаме нужда от никакъв бензин и от никакво желязо!

— Как така нямаме нужда? — учудих се престорено.

— Е, така! Не искам да стана автомобил! — заяви моят приятел.

Погалих го по грапавата буза и той заплува още по-бързо. Преди да се стъмни, трябваше да бъдем в топлите води на нашата родна река.

На следващата сутрин и през всички следващи сутрини никога вече Коко, крокодилчето от Малката река, не поиска да стане автомобил.