Ръдиард Киплинг
Негово Величество кралят

— Ъхъ, И Чимо спи и на крака и на легло, и тази розова книжка и хляба, щото ще съм гладен цяла нощ и това е то, Мис Байдъмс. А сега ми дай целувка и си лягам! Така! Пазете тишина! Розовата книжка се пързаля под възглавницата, хлябът се троши! Мис Байдъмс! Мис Байдъмс! Толкова ми е неуютно! Ела ме завий!

Негово Височество Кралят се приготвяше за сън и горката търпелива Мис Байдъмс, която скромно се беше представила като „млада, европейка, привикнала към грижите за малки деца“ трябваше да търпи кралските му капризи. Заспиването беше винаги ужасно дълъг процес, защото Негово Величество имаше навика да забравя за какво са го помолили многото му приятели, от сина на графа до дъщерята на пълномощника и най-сетне Малкият Бог трябваше да се мъчи над всичките малки моления, при цялото ми уважение, поне пет пъти нощем. Негово Величество Кралят вярваше в ефикасността на молитвите, толкова предано, колкото вярваше и на шпаньола си Чимо или на Мис Байдъмс, която го предпазваше от жаждата с „пълна чаша, истинска такава“ от най-горният рафт на шкафа в детската стая.

Неговите пълномощия стигаха до вратата на детската. Отвъд господството на царството на баща му и майка му, две ужасни персони, които никога нямаха време за губене с Негово Величество. Гласът му се снижаваше, като излизаше през прага на владенията си, движенията му се сковаваха, душата му се изпълваше със страхопочитание пред мрачния мъж, живеещ в гълъбовата къща, пред най-очарователните парчета от червената лента и пред прекрасната жена, която винаги слизаше или се качваше в голямата каляска.

От една страна беше прикован от тайните на детската стая, от друга на стаята на Мемсахиб, където се простираха, с мили, слънчеви завеси, веещи се от вятъра и почти скритият плот на тоалетната масичка разкриваше разнообразни гребени, бродирани тоалетни чантички и четки за коса.

Нямаше място за Негово Величество нито в официалните зали, нито в балните. Беше открил това преди много много години, преди Чимо да дойде у тях, дори преди Мис Байдъмс, която непрестанно висеше над старите си оръфани писма, изглежда, най-ценното и на земята. И така, Негово Величество Кралят мъдро вярваше в собствените си територии, които само той самия и Мис Байдъмс, владееха.

Мис Байдъмс му предаде простите си религиозни познания, които той скрепи с легендите за богове и демони, научени в крилото на прислугата. Споделяше на Мис Байдън и радостите и скърбите си. Тя знаеше всичко. Знаеше с точност как е създадена Земята и беше уверила трепетливата му душа, че ще настане ужасно време през юли, когато ще вали без прекъсване седем дни и седем нощи и няма да има готов Ноев ковчег и всички гарвани ще плуват. Тя беше най-силната дама, с която той имаше честта да контактува, без да се броят двамата далечни и чужди хора, отвъд вратите на детската стая.

Как Негово Величество можеше да знае, че шест месеца преди да се роди, Мисис Остин, ровейки се из книжата на съпруга си, бе открила дълго писмо от някаква глупачка, която била завладяна от тихата сила и красота на съпруга и. Кой щеше да му каже за злото, което се прокрадваше от това парче хартия, написано от една ужасно ревнива жена? Как можеше да проумее, въпреки природната си мъдрост, как можеше да се съгласи, че майка му бе избрала това за извинение за греха и препирните със съпруга ставаха все по-остри и по-остри от година на година. Така, знаейки за това зло на шкафа, го предаде на домашния дух, който изглежда беше против тях двамата, против леглото им и тровеше живота им. Тези неща бяха извън компетенцията на Негово Величество. Той знаеше само че баща му се занимава с някаква тайна ежедневна работа върху нещо наречено Сиркар и че майка му е жертва или на Наухт или на Баракана. За тези работи го бе светнал Капитана, към който Негово Величество питаеше уважение.

— Той никога не се шегува! — се аргументираше пред Мис Байдъмс, която с удоволствие му казваше „Да той само говори за хората и когато се опитва да ме разсмее — не успява!“ И Негово Величество само поклащаше глава като някой, който наистина познава илюзорността на този свят.

Сутрин и вечер той трябваше да поздравява баща си и майка си, отначало с ръкуване, а после с почти официална целувка. Веднъж, наистина, реши да обгърне врата на майка си с ръце, както правеше с Мис Бейдъмс, но краят на ръкава му закачи обецата и. Сценката завърши с гигантски писък и наказание в стаята.

— Беше грешка, да си закача ръката на ушите на Мемсахиб! Ще помня! — и втори път той не повтори експеримента.

Мис Байдъмс, трябва да признаем, го наказа доколкото и позволяваше съвестта, нещо като компенсация за това, на което казваше „строгият начин на неговите Мама и Татко“. Тя, както се полагаше, не знаеше нищо за проблемите между господаря и съпругата му, от едната страна жестокото презрение и женската глупост, а от другата тъпия мъчителен гняв на мъжа. Мис Бейдъмс се бе грижила за много малки деца през годините и бе слугувала в много домове. Като дискретна жена, тя забелязваше малко и говореше още по-малко и когато нейните ученици отиваха в Голямото Непознато, на което тя викаше Дом си приготвяше малкото багаж и се оглеждаше за нова месторабота, раздавайки цялата си любов на купчината неблагодарници. Само Негово величество Краля бе заплатил грижите и с интерес и само на неговите нищо неразбиращи уши бе разказала историята на всичките си мечти, нейните желания, нейните несбъднали се надежди и смайващите чудеса на стария и дом в „Калкута, близо до площад Уелингтън“. Всичко над обичайното хубаво звучеше в ушите на Негово Величество като „Добра Калкута“. Когато Мис Бейдъмс прекъсваше неговите кралски желания, той променяше епитета и тогава всичките неща, които казваше и мислеше за тази жестока, преценяваща жена, изразяваше през сълзи с „Лоша Калкута“

Мис Бейдъмс измоли за него рядкото удоволствие да се среща с едно от децата на Посланика, четиригодишната Патси, която, за изненада на Негово Величество, беше харесана от неговите родители. Разсъждавайки по въпросите отвъд, по пътища непознати за ония, които са оставили детството зад гърба си, той достигна до заключението, че Патси беше една абсолютна глезла, защото носеше голям син пояс и имаше жълта коса.

Това откритие остави за себе си. Жълтата коса беше извън възможностите му, неговата собствена рошава грива бе картофено-кафява, единственото което можеше да се направи, бе да носи син колан. Направи голям възел на завесите за комари, за да не забрави да пита за това Патси при следващата им среща. Тя беше единственото дете, с което някога бе разговарял и беше май и единствената, която бе виждал на живо. Слабата памет и големият възел изглеждаха добре.

— Патси, дай ми синия си колан! — каза Негово Величество.

— Ще го скъсаш! — се двоумеше Патси, сещайки се за съдбата на старата си кукла.

— Няма! Честна дума! Само ще го нося!

— Пух! Момчетата не носят пояси. Те са само за момиченца.

— Не знаех! — лицето на Негово Величество се набръчка.

— Кой иска парцали! Яздиш ли, пиленце? — каза жената на Посланика, идвайки на верандата.

— Тоби, иска колана ми!

— Не искам, вече! — каза предпазливо Негово Величество, чувствайки, че един от онези ужасни възрастни безсрамно ще изопачат желанията му, а вероятно и ще им се присмеят, което е най-ужасната им дискриминация от всичко.

— Ела Тоби! Ще ти дам крекерска шапка! — каза жената на Посланика. — Ела с мен Тоби, да я изберем!

Крекерската шапка беше твърдо яркочервено и лъскаво чудо. Той я нагласи над кралските си вежди. Жената на Посланника имаше лице, на което децата инстинктивно вярваха, а движенията и, когато коригираше залитащата си от алкохола походка, бяха мили.

— Отива ли ми? — заекваше Негово Величество.

— А как ще е по-малката?

— Тази парцалената?

— О, добре! Отиди и се виж в огледалото!

Думите бяха казани с такава прямота, че да развият у детето смешен начин на обличане, който толкова се харесва на децата. Но младият дивак имаше изострено чувство към нелепостта. Негово Величество свали голямото огледало на пода и видя главата си увенчана с набиваща се на очи глупава шапка, която баща му би разкъсал на парчета, ако само я зърне. Той в изхвърли и плувна в сълзи.

— Тоби, — каза жената на Посланика със цялата си сериозност. — Не трябва да показваш характер! Много съжалявам, че виждам това. То е лошо!

Негово величество хлипаше толкова безутешно, че докосна сърцето на майката на Патси. Тя взе детето на коленете си. Явно сега то самото не показваше характер.

— Какво има, Тоби? Няма ли да ми кажеш? Добре ли си?

Изсипа се поток от възклицания и неразбираеми думи, с удари от време на време, придружени със задавяния, преглъщания и прегръдки. После с един внезапен подтик Негово Величество освободи душата си с почти неразбираемото „Махай се, мръсен… малък… дебил!“

— Тоби, какво искаш да кажеш?

— Това е, което каза! Знам, че е това! Каза го, когато имаше малко малко петно от яйчена каша на туниката ми и той го казваше пак и пак и се смееше, докато носех това нещо на главата си!.

— Кой каза това?

— Моят татко! И си мисля, че ако нося онзи син парцал, ще ме остави да играя в кошчето под масата.

— Какъв син парцал, дете?

— Същият като на Патси… големият син колан ще нарани пъпчето ми…

— Какво е то, Тоби? Има нещо в ума ти… Кажи ми всичко и може да мога да ти помогна!

— Нищо! — измрънка, Тоби, проумявайки, че трябва да се държи като мъж и вдигайки глава от майчинските гърди, над които поплака. — Само отбелязвам, че ти… ти глезиш Патси, щото тя има син пояс и… и ако и аз нося такъв, моят Татко ще ме поглези.

Тайната излезе на яве и Негово величество подсмърчаше, въпреки ръцете, които го прегръщаха и тихата целувка по челото.

Патси влезе шумно и спря обясненията и милувките на майка си.

— Ела, Тоби. Там има гущер чо-чо, оставих Чимо да го пази, докато дойдем. Ако го хванем, ще видим че уиз уиз опашката му ще се откъсне! Върни се! Не мога да гледам!

— Идвам! — каза той, слизайки от коленете на жената на Посланика, след шумна целувка.

Две минутки по-късно опашката на гущера се гърчеше на пода на верандата и децата внимателно я удряха с пръчки откъм края и, за да наблюдават нейната неизчерпаема живост само за „още едно въртене, защото гущера вече не го боли“.

Жената на Посланика стоеше на вратата и гледаше. „Горкото малко дребосъче! Синият пояс… и моята претенциозна Патси! Чудя се дали и най-добрият от нас, или пък ние, които ги обичаме всичките въобще се усещаме какво става в техните бедни малки главици.“

Влезе вътре, за да направи чай на Негово Величество.

— Душичките им се стягат на тази възраст, при този климат! Но не са изгубени! Чудя се дали не мога да накарам Мисис Остин да разбере. Горкото малко приятелче!

После просто тя звънна на Мисис Остин и говори дълго и с любов за децата, интересувайки се по-специално за Негово Величество.

— Той си има гувернантка! — каза Мисис Остин. По тонът и личеше, че темата не я интересува.

Жената на Посланика, подготвяйки се за война, продължи да пита:

— Не знам, това е в преференциите на Мис Бейдъмс и разбира се, тя не третира зле детето.

Съпругата на Посланика тресна телефона. Последното изречение и опъна нервите.

„Не третирала зле детето! И това е всичко! Чудя се какво би казал Томи, ако аз просто не третирах зле Патси.“

Оттук нататък Томи бе на почит в дома на Посланика и личен приятел на Патси, с когото тя се боричкаше толкова много пъти, колкото се биеха и слугите. Майката на Патси беше винаги готова да даде съвет и помощ, а при нужда я викаха да поиграе с тях, независимо, че с това шокираше сивокосите си подчинени, които се въртяха на столовете си и сумтяха, когато децата идваха да я повикат, викаха и простичко Мама Бенч.

Но независимо от Патси и Мама Бенч и любовта, която те двете питаеха към него, Негово Величество чувстваше мъчително това благоволение и го смяташе не само за грях, а за кражба, за нещо непозволено, но истинско, чувстваше се като бреме.

Един ден на врата дойде мъж, докато Негово Величество си играеше в хола. Той носеше пакет за Нейно Величество Мама. Сложи го на масата, каза че не чака отговор и си тръгна.

По-рано го интересуваше образецът на даду, но сетне пакетът, бял, добре завит, с интересна форма му отвлече вниманието. Мама беше навън, а също и Мис Бейдъмс… имаше розово въже, около пакета. Той наистина искаше розово въженце. Би му помогнало в много от детските му работи — да влачи по пода малкото си тръстиково столче, да завърже Чимо, който никога не го слушаше и т.н. Ако си вземе въженцето, то ще си е само за него и никой няма да разбере. Накрая той се качи на стола, внимателно развърза въженцето и не щеш ли! Твърдата бяла хартия се разтвори и разкри прекрасна кожена кутийка със златни инкрустации. Опита се да завърже пак въженцето, но не стана. После отвори кутийката за да задоволи любопитството си напълно и видя най-красивата Звезда на света, трептяща и блестяща, едновременно прекрасна и желана.

— Това! — в несвяст си каза той. — Това е истинска корона, такава, каквато ще нося, като отида в рая! Мис Бейдъмс каза, че ще нося на главата си! Искам сега! Искам да си поиграя с нея, ох, много внимателно… докато мама не си я поиска. Мисля, че ще ми позволи да поиграя.

Негово Величество се бореше със съвестта си. Знаеше това! После изведнъж си помисли „Нищо! Ще си поиграя, докато мама не ме попита къде е и тогава ще кажа «Взех я! И наистина съжалявам!» Няма да я счупя, щото е истинска корона. Но Мис Бейдъмс ще каже да я върна! Няма да и я показвам!“

Ако Мама се беше върнала в този момент, всичко щеше да се оправи. Но тя не дойде и Негово Величество прибра и хартията и бижуто под блузката си и замарширува към детската стая.

„Ако Мама пита, ще и кажа!“ — така успокои съвестта си. Но Мама не попита и цели три дена Негово Величество кри съкровището си. То не му беше от полза, но беше толкова прекрасно и както само той си знаеше, беше нещо, подарено от небето. И тъй като Мама така и не зададе въпроси, изглежда това беше тайна кражба, което беше грях. Каква е ползата от истинска корона, ако кара едно малко момче да усеща злото в душата си? Той имаше розово въже, както и още много съкровища, но не смееше да излезе навън с него. Това беше първата му среща с греха и го нарани, след като чувството за притежание на нещо желано, като истинската корона, умря.

С всеки ден той забавяше разплащането с хората извън детската стая, считайки го за невъзможно. Сега и завинаги той си обещаваше да застане на пътя на прекрасно облечената дама, докато излиза навън, и да обясни, че само той, той и никой друг е притежателят на царската корона, най-красивата и най-необикновената от всички. Но тя бързичко се качваше на каляската си и възможността си отиваше още преди Негово Величество да успее да си поеме дъх и да преглътне. Ужасната тайна го отдалечаваше от Мис Бейдъмс, от Патси и йената на Посланника и което е още по-ужасно, неговото мрачно настроение доведе до това, че Патси каза на майка си, че той им е сърдит.

Дните течаха твърде бавно за Негово Величество, нощите още повече. Мис Бейдъмс го беше уведомила, и то не веднъж, за крайната съдба на крадците и той се загледа в обувките си докато прекосяваше безкрайната кал пред стената на централния затвор. Но истината дойде един следобед, докато пускаше лодки в езерцето по средата на градината. Негово Величество отиде да пие чай и за първи път в живота си повърна Носът му беше ужасно студен, а бузите му — зачервени и горещи. Почувства се слаб и той няколко пъти потръска глава, за да се убеди, че не се подува, докато седи.

— Много странно се чувствам! — каза той, почесвайки носа си. — Има бъз бъз в главата ми!

Отиде тихичко да си легне. Мис Бейдъмс беше навън, затова го съблече слугата. Грехът на царската корона бе забравен, имаше само ужасен дискомфорт, в който той се събуди след няколко часа непрекъснат сън. Беше жаден, но слугата бе забравил да му остави каната с водата.

— Мис Бейдъмс! Миииииииис! Много съм жаден!

Нямаше отговор. Мис Бейдъмс беше отишла на сватбата на своя съученичка от Калкута. Негово Величество беше забравил и това.

— Искам да пия вода! Искам глътка вода! — крещеше той, но гласът му заглъхваше в гърлото. — Искам вода! Къде ми е чашата?

Той седна в леглото и се огледа. Имаше шепот на гласове от другата страна на вратата. Той предпочете да с изправи пред ужасният непознат, отколкото да остане в тъмното. Изхлузи се от леглото, но краката му бяха твърде слаби и залитна един два пъти. След това стигна до вратата и я отвори… там, на ярката светлина на всекидневната стоеше дебел човек с лилаво лице всред компанията на множество красиви дами.

— Горя! Зле ми е!

Негово Величество звънна на портиера.

— И няма грам вода! Жаден съм! Дайте ми чашка вода!

Някой, облечен в черно и бяло… беше много трудно да различи кой точно… го качи на ръба на масата и напипа китката и челото му. Водата дойде. Пи дълго… Зъбите му тракаха на ръба на чашата. После изглежда всички си тръгнаха, всички, освен високият мъж в черно и бяло, който го отнесе до леглото. Майка му и баща му дойдоха. Тогава в бедната му душа се зароди отново греха от притежанието на короната.

— Аз съм крадец! Искам да кажа на Мис Бейдъмс! Къде е тя?

Мис Бейдъмс се появи, надвеси се над него.

— Аз съм крадец! Крадец, като онези в затвора! Но сега ще ви разкажа! Аз откраднах короната, която мъжът остави в хола. Разкъсах хартията, отворих малката кутийка и там беше короната, светеше толкова хубаво, взех я, за да си играя с нея и ме беше страх! Тя е в шкафа, на дъното. Никой никога не пита за нея, но аз се страхувах! Ох, вървете и вземете глупавата кутийка!

Мис Бейдъмс се присегна до най-високата полица на шкафа и свали кутията с най-съкровените притежания на Негово Величество. Под оловните войничета, под слой прах и множество топчета, блестеше диамантената звезда, завита наполовина в скъсана хартия, на която пишеше няколко думи.

Някой изкрещя на края на леглото и мъжът докосна челото на Негово Величество. Той сграбчи кутията и разпръсна съдържанието и на леглото.

— Това е царската корона! — каза той, дишайки тежко, сега най-сетне можеше да си почине, след като показа съкровището на всички.

— То е за теб! — каза гласът на края на леглото. — Прочети бележката. Сега не е време да вземаме каквото и да било.

Бележката беше кратка, дори повече от необходимото и подписана само с инициали. Пишеше: „Ако сложиш това утре вечер, ще знам какво да очаквам!“ Датата беше от преди три седмици.

Настъпи дълбока тишина, която наруши дълбокият глас: „И ти го направи по-бързо от очакваното! Мисля, че сме квит, сега, нали? Ох, не може ли да изхвърлим всичките тези глупости? Скъпа ли е, мили?“

— Целуни ме, моля те! Нали не си ми много сърдита… вече? — каза Негово Величество.

Треската изчезна и той заспа.

Събуди се в нов свят, заобиколен от баща си, от майка си, от Мис Бейдъмс. Имаше толкова много любов по света и нито грам мъка и страх и беше глезен повече отколкото се полага и на няколко малки момченца. Той беше прекалено малък, за да морализаторствува на тема непостоянството на човешката природа или да се впечатлява прекалено много от преимуществата на едно провинение, на греха. Защото едва след като открадна короната, получи Любовта и правото да си играе с коша под масата.

Изтича да поиграе с Патси и жената на Посланика реши да му подари пак една целувка.

— Не! Не там! — каза той с открита безочливост, сочейки устните си. — Това е мястото на Мама. Тук ме целува тя!

— Ох! — каза тя! И после си помисли „Ами, предполагам, че трябва да се радвам на това. Децата са егоистични малки дребосъчета. А аз си имам Патси!“