Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране
Silverkata (2018)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Дафни дю Морие

Заглавие: Куклата

Преводач: Надежда Розова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Enthusiast

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: сборник разкази

Националност: английска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Излязла от печат: 20.01.2012

Редактор: Гергана Рачева

Художник: Виктор Паунов

Коректор: Александра Худякова

ISBN: 978-954-2958-16-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7985


Мейзи лежеше по гръб и се боеше да помръдне. Защо напоследък сърцето й биеше толкова странно, нито за миг не се успокояваше, не туптеше равномерно, а с едно чудато туп-туп и с кратички удари помежду, дето да се чудиш откъде са се взели? Сигурна беше, че помръдне ли, сърцето й най-неочаквано ще изскочи от тялото и огромен черен облак меко ще затули очите й. Така се случи миналия месец с горката Доли.

Отиде си внезапно, разболя се от грип и скоропостижно умря.

Мейзи си спомни как беше отишла да я види на поклонението. Изглеждаше красива с бледото си лице и тъмната коса върху възглавницата. Мейзи й занесе малък букет маргарити и го положи до нея. Не беше бог знае какво, разбира се, но й се струваше някак безсърдечно да отиде с празни ръце, като да зареже Доли без нито думичка. Не се знае кога ще дойде и твоят ред. Доли беше използвала точно тези думи отново и отново, а после горкичката неусетно си угасна.

През нощта, като пламък на свещ. Чудна работа.

Туп — ето пак, тупти из гърдите й; все едно гърдите й са врата, през която някой се опитва да влезе. Да, точно така, чук-чук, опитва се да влезе. Е, изобщо не си струваше да се поболява от тревога и да се притеснява. Каквото има да става, ще става. Не можеш да спреш онова, което ти е писано да се случи, но все пак какво ще стане, ако тя се разболее наистина тежко нощем, когато е сама, когато до нея няма никого? Ще може ли да извика за помощ така, че да я чуят на долния етаж, или просто ще излезе в тъмното… като Доли? „Е, ако започна да се страхувам — помисли си Мейзи, — няма да има край и всичко ще се обърка. Така че по-добре дори да не си го помислям“.

Тя седна в леглото и се зае да си обува чорапите. Не беше човешко да се чувства толкова изморена сутрин. Огледа се в напуканото огледало на стената. Леле! Ама че лице! Като къс варено овнешко. Излезеше ли така, дори боклукчия не би я погледнал, камо ли някой друг. Ако не внимава, само ще си виси по улиците ден след ден и ще се връща у дома с празно портмоне. Напоследък толкова се уморяваше, че почти не съзнаваше какво върши, ама наистина.

Дори да я попиташ, няма да ти каже кого и какво е пипнала снощи. Помнеше само, че имаше светли мустаци и говореше тихичко. Освен това, сега като се замисли, малко се посдърпаха за цената, но тя не позволи да я прекара, не и тя.

Ама че живот! А, така е по-добре! Сложи си руж на бузите и отгоре посипа дебела маска от пудра. Е, сега лицето й доби по-приличен вид. Внимателно положи черната линия около очите си и намаза устните си с лепкаво и влажно червено.

О, по дяволите, налагаше се да стесни дрехата си още два сантиметра!

Полата висеше от талията й. Засега безопасната щеше да свърши работа, обаче тя определено слабееше с всеки изминал ден. Онази вечер някой я беше наругал, че е „торба с кокали“. Мръсна свиня!

Косата й беше мазна, поизправена. Трябваше да отдели малко пари и пак да се накъдри.

Приключи с обличането, дръпна пердетата и отвори прозореца.

О, беше топло, много топло. Пролет. На улицата играеше дете без горна дрешка. Странно как времето изведнъж се променяше. Вчера беше хапещо мразовито, с отвратителен проклет вятър, който сякаш пълзеше по гръбнака ти, а от сивото небе се сипеха капчици дъжд, които осейваха с пръски копринените ти чорапи.

Днес обаче беше топло и някак весело, а слънцето огряваше отсрещната стая и образуваше голям квадрат върху килима.

Мейзи се наведе през прозореца и подуши въздуха. Тук, нависоко, като че така можеше да забрави за праха и пушека, за предстоящия дълъг ден и за още по-дългата нощ — тук се виждаха само покривите на къщите и синьото небе, осеяно с люспиците на облачетата.

Врабче скокна на рамката и едва не се катурна от изненада, когато я видя. Изчурулика слисано и изпърха с криле.

Тя не успя да сдържи смеха си.

— Нахално просяче, нищо няма да измъкнеш от мен — заяви и огледа пода за някоя трошица.

 

Мейзи пое по Шафтсбъри Авеню, разглеждайки магазините. Ей богу, същинска мечта. Яркочервена със златни мъниста на талията и с дълга до земята лява страна. Истинска вечерна рокля. Последна мода, няма спор. На лявото рамо се мъдреше голямо цвете, много красиво. Нямаше смисъл да влиза и да пита за цената — това им беше най-лошото на тези магазини, никога не окачваха етикетче с цената на витрината. Влизаш вътре самоуверено и превзето, обаче си принуден да излезеш и да се престориш, че ще се върнеш следобед. Проблемът беше, че ако често минаваш оттам, те запомнят. „Вие се отбихте и онзи ден, нали?“, питат злобничко продавачките, издокарани с черен сатен, и те гледат високомерно, пачаври такива.

Я виж онзи костюм в две части от еластично трико. И подходящ кафяв шал. Три и половина гвинеи. Ето това е хубава цена, честно казано… Облечена така и с накъдрена коса, би могла да прилапа някоя голяма клечка, някой джентълмен, издокаран за театър. Би могла дори да пипне някой обикновен. Боже, ама че надежди! Само да можеше да не става такава, а да приема спокойно всичко, ден след ден, в слънчеви и лоши дни.

— Здрасти, душко, как е животът?

Мейзи се бърна и видя до себе си бледо и парцаливо момиче, толкова слабо, че кокалите му сякаш стърчаха изпод дрехите, а на дребното изпито лице се вдълбаваха големите и празни хлътнатини на очите й.

— Боже — заекна Мейзи, — ама това ти ли си, Нора?

— Да — отговори момичето с отчаян глас, който сякаш идеше от друг свят. — Аз съм си, душко, няма грешка. Май ти се струвам малко парцалива, нали?

— Какво се е случило с теб, Нора?

— Каквото се случва с всички нас рано или късно, скъпа. Исусе! Ако го знаех кой е, щях да му извия проклетия врат. Заповядай, вземи си ментов бонбон, подслажда дъха — протегна тя към нея смачкан хартиен плик. Мейзи лапна няколко зелени бонбончета.

 

— Горкичката, доста окаяно изглеждаш, право да ти кажа. Какво безобразие! Как се оправяш?

— Ами, отидох при един тип, за който ми каза Моли. Познаваш ли Моли? На нея й се случи миналата зима. Била здрава като камък, ама след няколко дни… При всеки е различно. Казвам ти, Мейзи, много ми е зле — краката ми треперят, не мога да дишам. Ами ако с мен е свършено, ето това се питам. Ако… ако с мен е свършено? Какво ще стане тогава? — докосна тя Мейзи по рамото.

— О, не говори така, да не си посмяла — скастри я Мейзи. — Къде се е чуло и видяло! Ще покротуваш една седмица, ако можеш, а после ще си същата като преди! Дребна работа. На момичетата им се случва всеки ден. Трябва да си по-внимателна.

— Внимателна ли? Какво общо има това с внимаването! Винаги съм много внимателна, бог ми е свидетел, Мейзи. Пък и не мога да не работя една седмица. Откъде ще взема пари? Как ще живея?

— Ами не знам — понечи да се отдръпне Мейзи.

— Не можеш ли да помогнеш мъничко, душко? Тази болест глътна всичко, което си бях заделила.

— О, стига си ми досаждала, Нора. Може и да ти заема нещичко, но в момента бързам. Престани да ревеш, де. Хората взеха да се обръщат. Ето, вземи това и ела утре сутрин. Знаеш къде живея. — Мейзи бръкна в чантата си даде нещичко на Нора. После се обърна и хукна надолу по стълбите към метрото на площад „Пикадили“. „Мразя да ми мрънкат“, промърмори си тя под носа. Но колкото и да се мъчеше, не можеше да прогони Нора от мислите си.

Излезе от метрото. Пое напосоки из улиците. Без значение накъде. „Защо изобщо се мъчеше да ме наплаши? — мислеше си тя. — Не го пипваш, ако внимаваш, не и не.“

Оглеждаше минувачите намусено и гневно. Несъзнателно придърпа изкуствената си кожена наметка нагоре. Струваше й се някак по-мразовито. Ехо! Какво става там, за бога? Защо се е събрала такава тълпа?

— Да не би улицата да е твоя? — ръгна тя с лакът някаква жена в гърба.

А, сватба! В „Сейнт Мартин“ имаше сватба. Да не повярваш! Много забавно!

Проправи си път и застана най-отпред в навалицата в основата на стълбите.

Широките врати бяха отворени, но горе, на стълбите, стоеше някакъв мъж, който не пускаше никого. Ослуша се да чуе органа. Да, ето го, свиреше тихо и меко, сякаш се боеше да не го чуят. Имаше и хор. Музиката се усилваше и гласовете се извисяваха с нея. Мейзи знаеше този химн. Беше го пяла в училище като малка. Да му се не види! Човек се унасяше в спомени. Защо оня тип не отвори вратите широко.

— Толкова й се искаше да влезе в църквата и да седне на задните пейки.

Щеше да вземе някой молитвеник и да пее по-силно от всички. Представяше си църквата, тъмна и прохладна, и пълните с гости пейки — господата в черно, а жените, издокарани и красиви като картинки.

Поприведе се напред и през един процеп във вратата видя дългата пътека, някъде имаше свещи, и цветя, много цветя. Сякаш изпълваха въздуха като ухание — силен парфюм, който струва по една лира за малко шишенце. Амин… Тихо и нежно. Беше красиво, казвам ви. Доплаква ти се… чувстваш се някак… странно.

А сега за миг се възцари тишина. Някой заговори с висок и смешен глас. Сигурно беше свещеникът, който благославяше. О, само да я пуснат да застане тихичко в ъгъла! Не така, че да я забелязват всички, а просто да слуша, да гледа.

— Ей, какво се блъскаш… не може ли да внимаваш? — Тя се обърна и изгледа гневно мъжа, който я ръгаше в гърба. — Някои хора нямат никакви обноски.

Я чуйте… един момент. Органът засвири Сватбения марш. О, какъв размах имаше в тази музика, а и големите камбани забиха, звънът им раздра въздуха… и големите врати се отвориха още по-широко.

— Ето ги, излизат, излизат — разкрещя се тълпата.

— Слава богу, дано все така да ги огрява слънце! — обърна се Мейзи към съседа си, обзета от трепетно вълнение. Булката и младоженецът излязоха на стълбите. Поколебаха се за момент, обзети от стеснение, заслепени от светлината, а после бързо заслизаха към колите, които ги очакваха долу.

Само мимолетно видение в бяло и було, вдигнато над усмихнато лице… младеж с бял карамфил в бутониерата. Шаферки в бяло и с букети от жълти цветя. Хората се провикваха, хората се притискаха един в друг… огромен облак от конфети се посипа върху булката. Мейзи се втурна към ръба на тротоара с блеснали очи, с поруменяло лице.

— Ура! Ура! — викаше тя и махаше с ръка.

 

По повърхността на водата се носеха цветни петна, накъсано карминено и златисто, които танцуваха и се извиваха под моста Уестминстър. Слънцето залязваше и оранжевото небе мяташе златисти отблясъци по прозорците на Парламента.

Над всичко сякаш беше надвиснала мъгла. Мъгла, създадена отчасти от бледия пушек, виещ се от високите комини на фабриките, а също и от реката — бяло дихание, надигащо се от разкаляното корито под бързото течение. Мейзи се облегна на стената на укрепения речен бряг и се загледа към водата. Смъкна шапката си и вятърът издуха косата й зад ушите.

Стъпалата я боляха от тесните черни обувки, беше изморена, съсипана. Цял ден беше на крак, и то за нищо! Просто обикаляш от място на място, знаете как е, а всъщност сутринта си планирал да прекараш един спокоен ден. Но нещата се случват едно след друго, попадаш на сватба, хапваш нещо на обяд, купуваш си едно друго и преди да се усетиш, пак се е стъмнило.

Ох, толкова беше приятно край водата, спокойно някак. Я виж онзи рояк птици над моста охранени сиви приятелчета, не изглеждаха никак гладни.

Какви са, гълъби ли? Да пукне, ако различава една птица от друга.

Боже! А и онзи кораб ей там, онази чудесия — дългият шлеп насред реката…

Като на снимка, честно! Така й се искаше да е на борда, да седи до смешното кормило и просто да плава нанякъде — покрай всичките складове и пристани, покрай вонящите докове към морето… морето. Въздъхна при тази мисъл. Да, така беше. На края на тази дълга, кафеникава и лъкатушеща река я очакваше морето. Там нямаше кал, нямаше мръсотия — нямаше го отколешния лепкав пушек. До безкрай се ширеше само синя вода и бели вълни, които се плискат в лицето ти. Няма никакво значение накъде пътуваш — просто навеждаш глава отстрани на шлепа и потапяш ръка във водата. Край с влаченето по тротоарите, край с проклетото висене и чакане по улиците. Просто се отпускаш, сърцето ти тупти кротичко и равномерно и ти спиш, спиш много дълго.

— Не се каниш да скачаш, нали?

На Мейзи за малко сърцето й да изскочи.

— Да му се не види, здравата ме стресна! — възкликна тя гневно и изгледа ядосано младия мъж, който я беше заговорил. А после, понеже той й се усмихваше мило и приятелски, не се сдържа и също му се усмихна. — Гледах този глупав стар шлеп и си мислех колко бих искала да съм на борда и блажено да си плавам — край на тревогите, край с всичко. Май мозъкът ми се е размекнал, а?

Младият мъж запали цигара и се облегна на стената до нея.

— И аз съм се чувствал така — увери я той. — Странно е как усещането те връхлита внезапно — копнежът да се махнеш, да се откъснеш от всичко. Понякога ходя на пристанището след полунощ, когато става тъмно като в рог и се вижда само тъмната развълнувана вода и светлините на закотвените кораби. После от тъмното се разнася дългият протяжен вой на сирена, забелязваш червена точица, която се движи, и чуваш звучното пърпорене на перка, и покрай теб се плъзва смътният силует на голям кораб, насред реката, запътил се към открито море.

Нещо се стегна в гърлото на Мейзи.

— Продължавай — прошепна тя.

 

— Да, точно така — каза той. — Корабът минава покрай теб насред реката, а ти сякаш си чул подрънкването на вериги на палубата и грубите подвиквания на мъжете. Корабът наистина минава посред реката, покрай Гринич и Баркинг, покрай равното зелено блато, покрай Грейвсенд и се отправя към открито море. А ти стоиш в края на пристана, мъничко черно петънце, зарязано на сушата.

— Такива сме ние — тихо се обади Мейзи, — шепа черни петънца, а никой не подозира и не дава пет пари. Странен свят, а?

— Да, странен свят.

За миг се възцари мълчание. Мейзи се взираше в златистите отражения върху водата.

— Как ми се иска, о, как ми се иска да бях богата! — възкликна тя. — Знаеш ли какво бих направила? На гарата ще си купя билет за първа класа и ще се кача на влак, който пътува към едно място, дето съм виждала по плакатите.

— Как се казва?

— Не знам, обаче ако го видя написано, ще си спомня. Там има пясък, златист пясък, и морска шир. Има и мънички лодки с кафяви платна, които можеш да си наемеш за по един шилинг на час, има и магаренца с панделки на ушите, които припкат напред-назад по пясъка… Знаеш ли какво ще направя, ако отида там, знаеш ли? Ще си сваля обувките и чорапите като дете, ще навия полата си нагоре, ще остана във водата колкото си поискам и ще цопам с крака.

Той се засмя.

— Не искаш много, нали? Обзалагам се, че имаш предвид Саутенд.

— Точно така, правилно — едва не падна от вълнение тя. — Ето там ще отида, ако съм богата. И ще си построя малка ферма високо на скалите, с крави и пиленца, много уютна.

Мейзи погледна към реката и този път не видя фабрични комини, а малка бяла къщурка и спретната градинка с трайни цветя. Ще има и хамак между две дървета. О, защо тази представа я накара отново да се почувства страшно изморена, защо главата отново я заболя и старият безсънен дявол в сърцето й отново задумка, туп-туп, в гърдите?

Механично извади пудриерата от чантата си и покри лицето си с бял облак. Намаза устните си с червило.

— Глупава работа, все така става, като се размисля — каза на глас.

Светлината вече бе изчезнала. Реката течеше под моста кафява и набъбнала. Шлепът го нямаше. Небето беше сиво и облачно. И мъжът беше забравил кораба, който излиза от пристана посред нощ и се отправя към открито море.

Сега беше просто някой, който подрънква с монетите в джоба си и се усмихва лениво и фалшиво. Мъж, който отминава… мъж от улицата.

Той докосна рамото на Мейзи.

— Ей, какво ще кажеш? Живея съвсем наблизо…

 

Беше вечер. Седяха в ъгъла на някакъв ресторант в Сохо. Помещението беше пълно с цигарен дим и с уханието на пикантна храна. Жената на отсрещната маса беше пияна. Червената й коса беше провиснала над едното й око, а самата тя се кикотеше пронизително.

Мъжете доливаха чашата й, смушкваха се един друг в ребрата и си намигаха.

— Хайде, сладурче, само още една чаша, една капка… само капчица.

Мейзи седеше на масата до прозореца. Компания й правеше дебел евреин с пожълтяло лице.

Чинията му беше пълна със спагети и нарязан лук. Хранеше се с наслада, от ъгълчето на устата му към брадата се стичаше слюнка. Вдигна поглед от чинията си и се усмихна на Мейзи, оголвайки големи златни зъби.

— Яж, скъпа, яж. — Отвори уста и облиза пухкавите си влажни устни. Наведе се напред и опипа краката й под масата. Впери поглед в нея, задъхан.

В ресторанта имаше пиано и цигулка. Цигулката врещеше треперливо и пронизително, а пианото думкаше и дрънчеше. Звукът се извисяваше над гласовете на хората, заглушаваше разговорите им, барабанеше в ушите им. Налагаше се двамата да викат, за да се чуват.

Мейзи насила преглътна малко къри. Нямаше смисъл да се замисля колко е изморена, нямаше смисъл да се вслушва как бие сърцето й.

— Няма ли да поръчаш нещо за пиене? — провикна се тя над писъка на цигулката.

Зад нея се разнесе тих монотонен глас. Мейзи се обърна и се загледа през прозореца.

Навън стоеше възрастна жена, мръсна и прокъсана старица с помътен поглед и отпуснати, олигавени устни. Над сбърченото й чело бе паднал кичур прошарена коса. Тя протегна ръка и изстена:

— Дай ми петаче, скъпа, само едно петаче. Цял ден залък не съм хапвала. Гладна съм, скъпа. Имай милост, бъди човек, съжали бедната старица, която си няма кой да се погрижи за нея.

— О, я се разкарай! — сряза я Мейзи.

— Не искам много, скъпа, само петаче да си купя нещо за ядене. Никой вече нищо не ми дава — продължаваше да нарежда ужасният глас. — Някога и аз бях като теб, скъпа… млада и хубава… И господата ме водеха на вечеря, и ми плащаха, така си е. Не беше чак толкова отдавна, скъпа. Ще разбереш какво е някой ден, когато остарееш и погрознееш, тогава ще стоиш тук и ще просиш милостиня точно като мен сега. Само почакай, скъпа, само почакай.

— Махай се — каза й Мейзи, — махай се.

Старицата се помъкна надолу по улицата, загърна се с шала, ругаеше и си бърбореше под носа. Дебелият евреин се надигна от стола си и наля вино на Мейзи.

— Пий, дребно сладурче — подкани я той, обаче Мейзи не го чу.

Мислеше си за Нора на Шафтсбъри Авеню с нейното изпито бяло лице и думите й — „рано или късно“.

Мислеше за оживените улици, пълни с хора, които я бутат, тласкат я насам-натам. Спомни си сватбата и уханието на цветята — усмихнатото момиче, което се качи в чакащия автомобил.

Представи си осеяната със златисти петна по залез река и големия шлеп, който плаваше към открито море… и гласа на мъжа, който шепнеше в ухото й, ръката му, която докосваше рамото й.

Отново чу как старицата проплака: „Ще разбереш какво е някой ден, скъпа“ и после се затътри надолу по улицата, за да се прислони и да потърси убежище до стената на някой театър, обронила глава в скута си. Две капки дъжд тупнаха на тротоара.

Мейзи грабна чашата си с вино и жадно отпи.

По тялото й пробяга тръпка. Музиката виеше, светлината беше ослепителна, евреинът се хилеше.

— Ама защо не изсвирят нещо весело! — провикна се Мейзи. — Келнер! Кажи им да изсвирят нещо живо, нещо бодро…

Край