Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране
Silverkata (2018)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Дафни дю Морие

Заглавие: Куклата

Преводач: Надежда Розова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Enthusiast

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: сборник разкази

Националност: английска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Излязла от печат: 20.01.2012

Редактор: Гергана Рачева

Художник: Виктор Паунов

Коректор: Александра Худякова

ISBN: 978-954-2958-16-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7985


Приседнала беше в крайчеца на стола и люлееше крака. Черната й сатенена рокля беше възтясна и къса — когато жената се облегна назад, роклята се вдигна над коленете й и аз зърнах плъпнала по чорапа й бримка, набързо прихваната с увит на възелче конец. Косата й беше неестествено светла и прекалено вълниста, яркочервеното й червило, нацапотено на дебел пласт, се открояваше некрасиво на бледото й лице, покрито с бледоморава пудра. Лачените й обувки бяха евтини и твърде тънки, за да ходи удобно. Носът им беше прекалено тумбест, а токчетата — прекалено високи. Жената беше наметнала черното си палто с изкуствена кожа по яката и маншетите, а миниатюрното плюшено шапче, което се носи килнато на тила, сега лежеше в краката й. На шията й висеше гердан от алени мъниста, които не отиваха на устните й. Лицето й беше слабо, кожата — силно изопната върху скулите, а очите — глупави и куклени, като от син порцелан — се взираха мрачно право напред.

От време на време жената пафкаше цигара, присвивайки детински устните си, и се мъчеше безуспешно да прави кръгчета — проява на ненужна храброст. Щедро се беше напръскала с парфюм, но той не можеше напълно да прикрие миризмата, отличаваща човек, който рядко мие кожата си, рядко почиства дрехите си и има недохранено тяло. Жената ме изгледа през миглите си, после сви рамене, хвърли цигарата си и се насили за усмивка, която никак не отиваше на вида й, а по-скоро принадлежеше на човек, който вероятно бе мъртъв. Най-сетне заговори с груб и метален глас, явно смятайки, че аз не съм човек, а чучело без чувства и с бележник в ръка.

— Вестникарче си, нали? — попита тя. — И ти си принуден да си печелиш прехраната точно като мен. Гадна работа, нали? Когато някой тип напусне жена си заради ново момиче, шефът ти те праща да душиш и да разбереш с кого и защо е станало. Ако трамвай премаже някое хлапе, ти се обаждаш на майката да разбереш колко кръв е изплюл. Сигурно много често ходиш в домове, където нещата са зле. Може би ти доставя удоволствие да ровиш в живота на хората, а? Човек би си казал, че има предостатъчно проблеми и без ти да тъпчеш неща, които е по-добре да си останат на тъмно.

И за какво е всичко това, моля ти се? За да може на господин еди-кой си да усети тръпка и да си каже: „Де да бях на мястото на онзи тип… изневеряващия“, за да може господин еди-кой си да е запита: „Дали пък не може да се случи на мойто дете?“. Не, аз не съм умна, не съм някой мозък. Обаче от време на време сядам да обмисля едно-друго. Е, какво искаш да ти кажа? Нямам тайни, вече не. Никой от приятелите ми не е бил убит, нито е прегазен, нито пък е заминал внезапно или чака бебе. Всъщност нямам никакви приятели. Самичка ми е по-добре. Разбираш ли, мисля, че хората говорят глупости. Като че ли каквото и да кажат, нищо няма да се промени, ако го бяха оставили неизречено. Прогнозата за времето — а, това е различно, от мен да го знаеш. Времето ми е много важно. Разбираш, нали? Мразя дъжда — не мога да си позволя да вали. Мразя и мъглата — мразя зимата — това е лошо време за мен. Обаче на госпожа Загърнатата с кожи и настанена в автомобил не й пука какво е времето. На нея си й е добре. Госпожица Префърцунена, която продава чорапи на щанда, също си е добре. Половината свят не се тревожи, когато вали.

Аз обаче, ако надникна през прозореца и видя, че небето е като прокапала кофа, си казвам: „Дали ще спре до довечера?“ и „Дали обувките ми пак ще пропускат?“. Да, аз и типът, който продава слънчеви очила, ние се тревожим. Хайде, кажи ми, че на света живеят всякакви хора. Така са ме учили в училище. Не разбирам защо искаш да ми задаваш въпроси. Да не би да пишеш статия за вестника си, озаглавена „Изповеди на Великите“? Виждала съм такива неща: „Как станах актриса“ от Флори Флапдудъл или „Първите ми стъпки към църквата“ от архиепископа на Бънк. Харесва ти да ровичкаш в живота на скромни хорица като мен. „Като малък обичах да си играя с трупове“, споделя погребалният агент. Така ли е? Значи искаш да ти го кажа право в очите, с всички пикантерии?

Чуй ме, смешно дребно човече, с този твой бележник и с изцапаните ти с мастило пръсти. Ще ти разкажа една история. Може да е истина, може и да не е. Мисли си каквото искаш и я отпечатай с огромни букви в неделния си парцал: „Каква е причината да се захвана с професията“ от Мейзи.

Разбираш ли, в известен смисъл всичко започна заради някакво суеверие. Винаги съм била луда по суеверията. Да не минавам под стълби, да си прекръствам солницата, да се покланям на луната, да изравям откъси от Библията. Всяка сутрин разгръщам Библията, за да проверя дали през деня ще имам късмет. Присмиваш ли ми се? Казвам ти, сериозно говоря. Една моя позната изрови „Господ ще направи да се залепва за тебе мор“ и след две седмици се разболя. Въобще не й беше смешно. Знаеше само, че не идва от Господ… Ние сме такива, всяка от нас. Вярваме в легенди, вярваме в символи, вярваме в знаци — единственото, в което не вярваме, са вълшебните феи.

Чуй ме, ако не бях суеверна, сега щях да съм домашна прислужница на Парк Лейн. Така е. Щях да нося боне и престилка. Щях да изхвърлям гърнето на някоя преяла дърта графиня. Щях да се срещам с момчето си в четвъртък вечер под някоя улична лампа и щяхме да ходим на кино, за да се натискаме срещу лира и три пенса. А я ме виж — свободна съм, не дължа нищо на никого, сама съм си господарка. Нали си имам моя си стая? Като малка нищо не разбирах. Ходех на служба право от Военния дом за сираци. Кухненска помощница в Кензингтън, такава бях. Не, не съм имала връзки. Не познавам родителите си. Типът, който срещнал майка ми една мъглива вечер, сигурно е носел униформа, иначе нямаше да ме изпратят във Военния дом за сираци. Бях щастлива, понеже бях невежа. Всеки ден се търках със сапун и носех фланелено бельо. Не познавах нищо по-добро. Мислех си, че ако се издигна от второстепенна помощница до главна, може би на петдесет ще съм спестила достатъчно, че да заживея тихо и кротко в провинцията.

Исках и да се омъжа. Въобразявах си, че ако целунеш някое момче, то те води право в църквата. После срещнах Джим. Джим не ме заведе в църквата, а и не ме целуваше много, обаче ме научи на адски много неща, които на домашните прислужници не им трябва да знаят. Изпитвах към Джим онова, което момичетата в книгите изпитват към типовете от кориците на списанията. Нали се сещате, ония с големите очи и къдравата коса. Косата на Джим беше права и беше кривоглед с едното око, но на мен не ми пукаше. Не знам дали си има име онова между мен и Джим. По филмите го наричат любов. Във вестниците го наричат престъпление. Аз не го наричах никак, но ми харесваше. Сърцето ми се свиваше, когато не бях с него. Чаках го в дъжда, не можех да работя както трябва. Мислех си, че той ще ме напусне, ако не изглеждам добре. Затова престанах да се мия и си купих пудра и парфюм, а той каза, че съм хубава. Викаше ми: „Виж сега, Мейзи, не е добре за теб да прислужваш. Твърде умна си“. „Ама защо — питах го, — не умея да правя нищо друго“. „Разбира се, че можеш — отговаряше, — можеш да правиш купища други неща. Слугуването е гадост. Така доникъде няма да стигнеш“. Когато му казах, че някой ден може да стана главна прислужница, той се изсмя.

— Да не смяташ да си пропилееш времето, като планираш каква ще бъдеш на петдесет? — попита ме. — Мислех те за по-разумна.

Отговорих, че е лош, обаче въпреки това се позамислих. Уплаших се, че може да започне да ме презира, ако остана прислужница.

— Ако напусна къщата, ще трябва да ми намериш работа — казах му.

Той ме изгледа странно и нищо не каза, но следващия път, когато се видяхме, ми метна такъв поглед, че бях готова да направя каквото поиска, само и само да не го изгубя.

— Нали се отнасям добре с теб? — попита. — Какво ще кажеш да спечеля малко пари и да те изведа навън да се повеселим?

— Не знам. Ти работиш, нали?

— Да, работя, Мейзи, обаче не така, както си представяш.

— Ами кажи ми как.

Той се засмя хитричко, намигна ми.

— Виж това — каза, извади от джоба си една огърлица и я размаха напред-назад пред очите ми.

— Откъде я взе? — попитах.

— Свалих я от една стара дама — отговори.

Тогава проумях. Джим беше крадец. Уплаших се.

Разплаках се и заявих, че не искам да имам нищо общо с него. Казах му, че съм почтено момиче.

— Добре — съгласи се той, изчезна и не се вясна три седмици.

Даде ми урок. Не можех без него. Писах му, че дори да открадне кралските скъпоценности, няма да имам нищо против, само да се върне. Въобразявах си, че може пък да успея да го променя и някой ден да спестя достатъчно пари, за да го издържам и да купя малка къща в провинцията. Връчих на госпожата в Кензингтън предупреждение, че напускам. Видях във вестника обява за прислужница в къща на Парк Лейн.

Показах му я.

— Ето това е за мен — осведомих го. Той се засмя.

— Няма да го направиш — каза ми. — Ела и забогатей по моя начин.

Прибрах обявата в чантата си.

— Ще отговоря още днес — заявих.

— Ще видим — рече той.

Каза, че ще дойде с мен. Качихме се на метрото и отидохме на Даун Стрийт. Бях объркана и притеснена, чудех се дали постъпвам правилно, като отговарям на тази обява.

— Виж, дай да сключим сделка — предложи Джим. — Или отиваш на Парк Лейн, или се местиш да живееш при мен и да работиш с мен. Не може и двете. Хайде, решавай бързо.

Каза ми го, докато се качвахме на влака. Стиснах здраво очи. Помислих си: „Дано Господ да ми даде знак как да постъпя!“. После отворих очи и погледнах към перона, докато влакът ни отнасяше. И най-неочаквано пред очите ми на светлинното табло просветнаха думите: „Транзит през Даун Стрийт“.

— Добре, ще дойда с теб — казах на Джим.

Да, наречи го суеверие. Всичко ми се случва ей така. И в метрото също. Странно, нали? Никога във въздуха, никога горе, на земята. Все долу, под земята. Бях с Джим около шест месеца. Той ме научи да крада от чантите на жените, без да ме усещат. Беше много лесно. За нула време станах голяма майсторка.

Работехме в метрото. Опознах всяка спирка, всеки ескалатор — цялата мрежа от коридори. Понякога беше вълнуващо и опасно, идеше ми да се разсмея, обаче в повечето случаи беше същински ад. Понякога така се разтрепервах, че щях да припадна. „Стегни се — прошепваше ми Джим, — да не искаш да ни издадеш!“

Понякога той ме караше да ходя сама. Тогава се страхувах. Струваше ми се, че всички ме гледат и че съм съвсем самичка, че наблизо няма никого и че няма къде да се скрия, ако нещо се обърка.

— Не си достатъчно смела — укоряваше ме Джим, — как си въобразяваш, че ще забогатееш, ако се държиш толкова плахо? От чантите не печелим много, освен ако нямаме някое щастливо попадение. Трябва да се научиш да си по-пъргава. Повечето жени днес носят гривни. Защо не опиташ с тях? — все не ми даваше мира той. — Можеш ли да откраднеш гривна? — питаше. Непрекъснато се оплакваше. Измързеливи се. Оставяше мен да върша цялата работа.

Една вечер, след като през деня бях отмъкнала само една чанта, той се озлоби.

— Довечера идвам с теб — заяви — и ще откраднем гривна.

— Не мога — разплаках се. — Не съм сигурна в пръстите си.

— Ще правиш каквото ти кажа, иначе край с нас — заплаши ме той.

Започнахме работа на линията за централен Лондон малко след единайсет. Разчитахме да хванем навалицата след края на театралните спектакли. На Оксфорд Съркъс той забеляза дама с кожено палто да върви към гишето. Купи си билет до Ланкастър Гейт. Джим ме смушка и посочи ръцете й.

На кутрето си жената носеше голям пръстен. Изглеждаше скъп. Ние също си купихме билети до Ланкастър Гейт. Аз цялата треперех и ръцете ми бяха хлъзгави от пот.

— Не мога — прошепнах, — не мога да го направя.

Той толкова силно стисна ръката ми, че едва не изпищях. Не седнахме до нея във вагона. Бяхме в друга част на влака.

Когато слязохме на Ланкастър Гейт, тя вървеше по перона. Имаше малко хора, така че нямаше да е лесно. Нямаше как да се оправдая с блъсканицата.

Жената беше облечена с вечерна рокля. С дълъг шлейф. Не можеше да върви удобно. Помислих си, че ако се спъне, може би… Блъснах се в нея и тя изпусна чантата си. И двете посегнахме да я вдигнем. Чантата се отвори, пудриерата й изпадна отвътре, разпиляха се и разни други дреболии. Аз говорех високо, залъгвах я, преструвах се, че й помагам, а всъщност я бутах в стената — обаче взех пръстена. След това я зарязах и хукнах към асансьора, следвана от Джим.

— Нещо ще се случи — повтарях, — нещо ще се случи…

Виждах се в затвора и не можех да избягам. Ако възрастната дама усетеше в асансьора, че пръстенът й го няма, с мен беше свършено. Зачудих се дали не е по-добре да се обърна и да изляза през другия перон. Усещах, че ако се кача в този асансьор, край. И сякаш като доказателство — като че ли наистина в суеверията има някаква истина — видях надпис: „Стойте на разстояние от вратите“.

Обърнах се към Джим:

— Връщам се — казах му.

— Бързо влизай вътре, малка глупачка такава — грубо ме стисна той за ръката. Но беше изплашен. Личеше си как беше забелил очи. Дръпна ме в асансьора. Видях, че жената тича по перона и размахва ръка:

— Обраха ме! Обраха ме! Спрете това момиче!

Хората се обръщаха да ме гледат. Опитах да се добера до другия край на асансьора, обаче имаше преграда. После започнаха да се скупчват край мен и да ме разпитват.

Нали не искаш да ти разказвам за затвора? Тази информация я измъкни от друг. Има колкото искаш бивши затворници, които с радост ще се появят по вестниците. Нямам какво да кажа… А, да, отнасяха се добре с мен. Така де!

Някаква жена ме посещаваше веднъж седмично и ме питаше дали съм била лошо момиче и дали няма да съм по-щастлива с Исус? Отговарях й, че няма, че колкото и подло да се е държал с мен Джим, ще отида при него и при никой друг. И си беше вярно. Може и да ме беше изоставил, обаче аз бях неговото момиче. Исках единствено да се махна от затвора и да се върна при него. Той твърдеше, че се чувства по същия начин. Дойде ми на свиждане веднъж. Заставаш в едно място цялото с решетки и ти позволяват да говориш с приятелите си.

— Е, Мейзи, изобщо не съм искал да влизаш тук, знаеш го, нали?

— Да, не се съмнявам.

— Нали не ми се сърдиш, Мейзи? Просто така се случи, нищо не можеше да се направи. Опитах да си спася кожата. Нали няма да им кажеш, че сме работили заедно?

Уверих го, че няма за какво да се притеснява.

— Ти си сладко хлапе — твърдеше той. — Много те харесвам. Самотно ми е без теб.

Не каза почти нищо друго и си тръгна. Повече не дойде. Но кой знае защо си представях, че ме чака навън. Допусках, че е безпомощен, ако не му оправям нещата и не съм край него.

Мъжът обича край него да се върти жена, дори и само за да се държи грубо с нея и да я ругае, не си ли съгласен? Доставя му някакво странно удоволствие. А обикне ли някоя жена, мъжът престава да се пита защо се е родил.

Допускам, че поне с Джим е било така. Затова в затвора чертаех планове какво ще правим, когато изляза. Мислех да се кротнем малко, понеже съм излязла от пандиза. Едно от момичетата ми каза, че много зорко те следят. Няма смисъл да се захващаш със старата песен, докато не престанат да те наблюдават. Не исках и Джим да въвличам в неприятности.

Едно хлапе в затвора ме уверяваше, че като я освободят, ще се поправи. Вярваше в нещата, с които й пълнеше главата онази жена, дето ни посещаваше. Аз обаче не се хващах.

— Никога няма да се избавиш от това — убеждавах я, — полепва като кал.

— О, Мейзи! — плачеше тя, беше млада. — Иска ми се да дойдеш с мен и заедно да заминем за колониите.

— Какво? И да се отнасят с мен по-зле, отколкото със слугиня, и да търкам подовете на хората? Тук се натърках на подове за цял живот. Когато изляза навън, ще си живея като принцеса. Момчето ми ме чака.

Освободиха я преди мен.

— Заминавам за Канада да започна начисто — каза ми тя.

Смешното е, че в Бристол я настанили при съпругата на един свещеник, обаче месец по-късно установили, че е започнала да върти старите номера, и й лепнали три години.

Няма отърване, нали?

Излязох през пролетта. Разговаряха с мен, преди да ме освободят от затвора: и гражданската институция, и човечеството, и Бог. Дадоха ми и малко пари. Излязох и си купих чифт долни гащи, обточени с дантела. Исках да съм издокарана за Джим. Неповторим е денят, в който излязох от затвора. Синьо небе и слънце, хората се усмихваха просто така, без причина. Щеше ми да танцувам, да се разпищя от щастие, а хората да ме гледат, обаче в същото време ми се щеше да се завра в някой ъгъл и да се нарева.

Непрекъснато си повтарях: „Скоро ще го видя, скоро“. Понапрегнах се. Разбирате ли, трябваше да е някъде наблизо. Знаех го. Трябваше само да отида и да го намеря, не можеше да е далеч.

Затова вдигнах поглед към небето и се разприказвах като детенце: „Ей, ти да се махаш, нямам полза от теб“, после слязох долу в метрото, където ми беше мястото.

Цял ден го търсих, изморих се и се разстроих. През главата ми минаваха всякакви суеверия: „Може би скоро ще получа знак, за да разбера какво ще се случи“. Да, стана шест часа, викат му час пик за метрото. Допусках, че ако Джим все още работи, по това време ще бъде зает. Купих си билет за Бонд Стрийт. Наложи се да чакам на опашка почти пет минути. Беше горещо, дрехите ми бяха залепнали за тялото, шапката ми се беше смъкнала чак на тила. Идеше ми да легна и да умра.

А тълпата ме притискаше, хората ми дишаха във врата, бутаха се да минат покрай мен, да продължат по пътя си. Качих се на ескалатора и се облегнах на перилото. Смъкваше ни надолу, далеч от светлината, в търбуха на метрото. И в този момент видях Джим. Беше от другата страна на перилата, на същия ескалатор — обаче се качваше нагоре. Приближихме се, изравнихме се — и аз се провикнах към него над преградата, която ни разделяше:

— Джим, тук съм, Джим!

Не ме погледна, не ми проговори. Чу ме, обаче нищо не направи. Изглеждаше по-издокаран, различен и с него имаше момиче — беше се провесило на ръката му. Обърнах се, помъчих се да избутам хората, но зад мен непрекъснато прииждаха още и още, така че просто нямаше смисъл. Повиках го отново:

— Джим… Джим…

Нищичко не можех да направя. Оставих ескалатора да ме отведе, където си поиска — надолу… надолу. А той… за последен път го видях най-горе, притиснат до някакво момиче… как изчезва.

Тя се пресегна през масата и взе шишенце с лак за нокти.

— Това беше знакът, който търсех: той се качваше нагоре по стълбите, а аз слизах надолу. Това те интересуваше, нали? Ще се получи хубава снимка за вестника. Я ми кажи, добре ли ти плащат за такива неща?

Тя наклони стола си и разлюля крака.

— Не си ли доволен? Не ти ли хареса всяка дребна противна подробност? Ще ме попиташ защо не съм се върнала да стана слугиня? Понеже, вестникарче, слугините нямат онова, което искам аз. Защо отново станах крадла? Понеже се страхувах, а исках да имам работа, която се върши лесно. Защо от всички възможности на света избрах да стана такава, каквато съм? Това ли те интересува, за да го сложиш в заглавието?

Тя се засмя и сви рамене, вече не беше Мейзи, която бе разказала историята си, а сегашната Мейзи — грозна, състарена, сурова, фалшива и безчувствена.

— Защото когато стигнах най-долу на онези движещи се стълби — каза тя, — се качих в един влак, слязох на някаква спирка, качих се на друг влак, слязох на друга спирка, а после застанах на перона и горещо се помолих на Господ да ми даде знак. И Той го направи.

Приключи с ноктите си. Напудри лице, сложи си червило на устните. Облече си палтото, нахлупи си шапката и застана готова, с чантата под мишница. Отвори уста и се засмя.

— Какъв знак ли? — каза. — О, идваше право от Бог и беше изписан с големи букви точно над главата ми, с огнени букви в края на перона: „Следвайте червените светлини за Пикадили“.

Край