Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране
Silverkata (2018)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Дафни дю Морие

Заглавие: Куклата

Преводач: Надежда Розова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Enthusiast

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: сборник разкази

Националност: английска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Излязла от печат: 20.01.2012

Редактор: Гергана Рачева

Художник: Виктор Паунов

Коректор: Александра Худякова

ISBN: 978-954-2958-16-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7985


Вече седем години беше сгоден за нея и усещаше, че не може да чака повече. Човешката издръжливост беше подложена на изпитание до краен предел. Седем години й беше държал ръката до оградата в полето, но вече започваше да му идва до гуша.

Смяташе, че животът не се свежда само до тези неща.

Да, наистина, имаше време, когато дори само ако я зърнеше от разстояние, седмици наред трепереше трескаво, само да минеше покрай нея на тенис корта, рухваше психически.

Тези безумия бяха останали далеч в миналото. Вече беше на двайсет и четири, не на осемнайсет. Иронично се питаше какво би сторил Наполеон, ако някой му подари кутия с оловни войничета. Струваше му се, че Сюзан Ланглан[1] би се възпротивила, ако навремето я бяха принудили да играе федербал или бадминтон.

Беше сериозен, беше отчаян, беше много влюбен.

Да й пожелава лека нощ в девет и половина вечерта бе съвременното съответствие на страховитите мъчения на испанската инквизиция. В такива мигове краката му се изкривяваха навън, пръстите му дращеха във въздуха и езикът му залепваше за мъжеца.

Тихо стенание се надигна в гърлото му и го обзе желание да се покатери по някоя стена. Явно бракът беше единственото решение… С алено лице, свити на юмруци ръце и стиснати челюсти той направи изявление пред баща й:

— Господине — заяви, — не издържам повече, трябва да се оженя.

Бащата го огледа от глава до пети.

— Вярвам, че е така — отговори, — но това няма нищо общо с мен. За младеж с твоя нрав аз лично съм поддръжник на дългите годежи. Сгоден си вече седем години. Защо не се споразумеем за още седем?

— Господине, не мога да чакам повече. Когато се погледнем, чувстваме…

По-възрастният мъж го прекъсна безцеремонно:

— Изобщо не ме интересува какво чувствате. В състояние ли си да издържаш съпруга?

— Не… да… поне. Ще си намеря работа.

— Умееш ли да правиш нещо?

— Мога да човъркам колите.

— Разбирам. Това достатъчно ли е да я направи щастлива?

— Ами донякъде…

— Смяташ, че ще ощастливиш едно момиче, при положение че нямаш пари, нямаш работа, нямаш квалификация и единственото ти умение е да си служиш с гаечния ключ.

— Господине, аз…

— Прекрасно. Повече нищо няма да кажа. Дъщеря ми е на двайсет и четири, може да постъпва както пожелае. Ще платя сватбата ви, но след това нито един от двамата няма да получи от мен нито пени. Работи! Имам чувството, че бракът ви ще бъде успешен.

— Господине, може ли… ще позволите ли…

— Да, а сега се омитай.

 

 

Сватбата беше хубава като всяка друга. Имаше църковни камбани, бяла рокля, було, портокалови цветчета и „Глас се тих разнесе над Едем“[2].

Младоженецът се препъна, замота се несръчно с пръстена, забрави си репликите и гледаше булката така, все едно е парче шоколад, а той — пекинез.

Имаше шампанско, речи и сълзи, а следобедът приключи насред облак от конфети и нечия стара обувка[3]. Булката и младоженецът отпътуваха само с пет лири, няколко куфара и един Остин седем, взет назаем.

Единствената им мебел беше палатката.

— Скъпа моя — призна той, — не мога да си позволя да те заведа в крайморски хотел даже за уикенда. Ще се наложи да спим под звездите.

Булката се оказа по-практична от него:

— Ще отидем до Лондон с наетата кола — отговори тя, — а там ще си намерим квартира и работа. Обаче преди това трябва да имам меден месец. Да го прекараме в палатката, с която ходех на детски лагер.

Той реши, че това е най-романтичната идея, хрумвала някога на човек. Изкиска се странно и размаха ръце:

— С теб ще се чувствам в рая дори в свинарник, обаче ти в палатка…

— Луната ще грее — въздъхна тя, — дърветата ще шумолят и потокът ще ромоли.

— Ще убия някое животно на закуска — провикна се той пресекливо — и ще си го изпечем на бумтящия огън. А ти можеш да се загърнеш с кожата, за да се предпазваш от студа.

— Не забравяй, че е юни — побърза да уточни тя — и ще бъдем просто на общинската мера на Бъркамстед.

— Колко си прекрасна, скъпа!

— Наистина ли?

Остинът заподскача по провинциалните пътища.

Вечерта стигнаха до обширна пустош — нямаше какво друго да бъде, освен тяхното местоназначение.

— Не бива да разпъваме палатката твърде близо до пътя — каза той. — Искам да чувствам, че съм само с теб, на километри от цивилизацията, и че край нас има само преплетен прещип.

— А как колата ще стигне дотам без път? — попита тя.

— Ще я оставим край пътя и ще се отправим пеша ей към онези дървета. Аз ще нося палатката на гръб.

— Приличаш ми на първобитен дивак, страстен и необуздан — каза му тя.

— И така се чувствам, скъпа.

Стъмни се, докато си намерят подходящо място за лагеруване, и имаха мъчнотии при опъването на палатката, която накрая остана леко килната надясно и изглеждаше като реликва от отминала епоха.

— Приличаме на номади — подметна тя неопределено с пълна с консервирано месо уста. Беше студено и й се искаше да има по-топло палто.

— Не е ли прекрасно? — попита той, мъчейки се да строши гърлото на бутилка джинджифилова лимонада. Беше забравил отварачката.

След вечеря седнаха пред плющящата палатка и зачакаха луната, която така и не изгря. Грамадни облаци прелитаха по небето.

— Скъпа — прошепна той, — като си помисля, че седем години чакахме това. Най-сетне сме сами заедно, наистина сами. Не издържах повече.

— Нито пък аз. Преживявал ли си нещо по-романтично?

Поседяха още няколко минути.

— Мисля да вляза в палатката — каза тя.

Хлътна вътре, а той остана да изпуши една цигара.

Краката му се подгъваха и ръцете му трепереха. „Това е най-красивият миг от живота ми“, помисли си той.

Неочакван порив на вятъра разроши косата му. Сред дърветата нещо забоботи и грамадният облак, надвиснал над главите им, сякаш изригна светкавично и безшумно.

— Скъпи — тихо го повика тя. Той влезе на пръсти вътре. Още един порив на вятъра профуча по поляната, следван от дъждовна пелена.

Десет минути по-късно палатката падна.

По небето плъзна сива зора. Прокъсаните остатъци от бяло платно зловещо плющяха на вятъра като разкъсаните дрипи на отдавна починал изследовател. Младият мъж чукаше колчетата с непоколебимото упорство на великите хора.

Дрехите му бяха подгизнали, обувките му се бяха превърнали в безформена маса. Булката му се беше привела под чатала на едно дърво и го наблюдаваше с помръкнал поглед. Най-сетне той призна поражението си, коленичи полузаслонен под един прещип и продължи да си ломоти нещо, което звучеше като монолог от произведение на Джеймс Джойс.

А дъждът си валеше и вятърът духаше. Откъм чатала на дървото се обади спокойно тъничко гласче:

— Скъпи, май все пак щеше да ни е по-хубаво в Бърнмаут.

Две фигури стояха една до друга край пътя за Лондон.

— Казвам ти, тук оставих колата — повтори той за дванайсети път. — Помня ето тези камъни.

— Сигурна съм, че беше по-назад — отговори тя, — имаше един разцепен дънер.

— Е, където и да е била, вече я няма. Откраднали са я, това е.

В гласа му се долавяше остра нотка на раздразнение. Не всеки човек прекарва първата си брачна нощ под клоните на прещип. А сега и колата беше изчезнала заедно с двата им куфара — бяха им останали само дрехите на гърба.

— Може пък тази беда да ни е изпратена като изпитание — предположи тя.

Той нареждаше така и така, така и така…

Тя се огледа бегло наоколо.

— Не виждам как ще ни помогнат — отбеляза. — Пък и няма никого. Не, скъпи, остава ни само да се усмихнем и да проявим смелост. Все пак сме заедно!

— Прости ми, скъпа — каза той.

Тръгнаха по пътя, хванати за ръка.

Надеждата извира неспирно в човешките гърди…

Вървяха с часове, обаче в неправилната посока.

Озоваха се в Тринг. Обядваха и отново поеха. Озоваха се в Уотфорд.

Качваха се на автобуси, качваха се на влакове. Озоваха се в Лондон.

Отново стана девет вечерта. Денят превали бавно, страховито, но въпреки това с неуловима бързина.

Подобно на изгубени в гората деца те се лутаха напред-назад по Юстън Роуд. Раздърпани, немити и целите опръскани от дъжда приличаха на последните участници в гладна стачка.

Не щеш ли копчето на обувката й се скъса. Тя потисна стенанието си и се наведе да оправи каишката.

Обаче в този момент брачната й халка се изхлузи от пръста и се търкулна в шахтата…

Стояха на стълбите пред някакъв пансион.

— Двамата със съпругата ми искаме стая за тази вечер — каза той. — Вчера нощувахме на открито, откраднаха ни колата, а с нея и багажа.

Жената погледна към лявата ръка на момичето.

— Освен това съпругата ми си изгуби пръстена — додаде той.

Жената изсумтя и сви рамене.

— Май сте изгубили доста неща.

— Казваме истината — студено заяви той.

— Не вярвам на нито думичка — заяви жената, — но няма да ви върна посред нощ.

Двамата покорно я последваха нагоре по стълбите.

— Госпожицата може да се настани в тази стая, а господинът — в онази в дъното на коридора. Това е почтен пансион и аз съм почтена жена. — Изгледа ги начумерено с ръце на кръста. — Освен това спя много леко.

Май нямаше какво повече да добави.

Обърна се и ги остави в коридора.

— Мили боже! Нима трябва да се промъквам като крадец до собствената си съпруга? — прошепна той гневно.

— Шшшт, може да ни чуе — прошепна му тя в отговор.

— Скъпа, отиди в стаята си и ме чакай — нареди й. — Аз ще се престоря, че отивам в своята стая, а после ще дойда при теб.

— Ами ако дъските на пода скърцат?

— Ще рискувам. Скъпа, обичам те.

— И аз.

Той започна да се съблича в стаята си. Квартирата може и да беше неудобна, но беше за предпочитане пред храста прещип.

Ама че ужасен ден! Тя обаче се беше държала превъзходно. Друго момиче на нейно място досега да се е върнало при родителите си.

Само като си помисли, че беше чакал седем години…

Отвори прозореца и в този момент вратата на стаята му се захлопна.

Чу как нещо падна на пода. Обърна се и установи, че бравата на вратата е паднала в коридора, а в краката му лежи само безполезната топка…

На следващата сутрин й купи брачна халка от „Улуърт“.

Преместиха се в пансион, чиято съдържателка беше глуха и където вратата на стаята имаше резе и двойна заключалка.

Струваше им се, че светът е техен. Единственият проблем беше, че нямат пари.

Той излизаше сам и си търсеше работа, а веднага щом той се върнеше, тя се измъкваше и отиваше в някоя агенция. Налагаше се и двамата да работят, ако искат да водят що-годе удобно съществуване.

Колко хубаво щяха да си живеят — хапват спокойно, а после се наслаждават на дългата вечер…

След време на пода ще си играят деца.

Срещнаха се в шест и половина — челюстите му бяха стиснати, а в очите му светеше неистов пламък.

— Скъпа, намерих си работа — оповести той.

— Чудесно!

— Само това успях да открия, но е по-добре от нищо. Както и да е, разполагаме с целия утрешен ден.

— О! И аз си намерих работа — осведоми го тя. — Денем ще бъда компаньонка на една дама от Голдърс Грийн. Ще работя от девет до седем.

Той се вторачи в нея, сякаш току-що е получил смъртна присъда.

— Не говориш сериозно!

— Защо? Какво има?

— Моето работно време е точно обратното. От седем до девет.

— Как така?

— Скъпа, ще бъда нощен портиер на една банка в Актън.

Бележки

[1] Легендарна френска тенисистка по прякор Божествената, с активна кариера на корта през периода 1912–1926 г., когато печели 30 титли на турнири от Големия шлем — Б.пр.

[2] Популярен християнски сватбен химн, автор на текста е Джон Кибъл, 1857 г. — Б.пр.

[3] Традицията да се връзват стари обувки за колата на младоженците произлиза от по-стария обичай бащата на булката да дава на новия й съпруг нейни стари обувки като знак, че му предава отговорността за нея. — Б.пр.

Край