Илия Бешков
Денят на майката

Тоя ден е празник на майката.

Как да го празнувам, като нямам майка! Тя е погребана, а когато беше жива, нямаше свободен ден за празнуване. От нива на нива, през долове и баири, сред добитъка и житата — една забрадка, една тъкана престилка и чехли в ръката.

Това бе мама!

Като ни поотгледа, тръгна да ни търси по градове, казарми и затвори — с дребни пари в пазвата и яйца от нашите кокошки. Тя не пишеше писма, защото не беше грамотна — па и не получаваше. Но тя знаеше всичко: денем е нареждала боба в ситото, а на сън е виждала живота и бъдещето ни. Как е изтраяло сърцето й тези грозни предсказания, които се сбъднаха! Плакала ли е, смяла ли се е тази жена?

В някой ден от годината един син ще влезе в къщи — тя ще приглади косите си, ще го нахрани, а през нощта ще се взира в заспалото му лице, изплашена да не го разбуди. На другия ден тя е пак сама. Нейният празник е свършил! Петлите, щурците и добитъкът огласят онемялата й душа.

Тревогата й нарасна, изпълни старото й сърце. Тя видя синовете си мъртви…

В тия дни непосилната скръб е стопила нейния ръст, годините й, упованията й и тя като дете е проплакала:

— Мамо… Мамо!…