Илия Бешков
Барата

Между двата хълма на селото минава малка рекичка. Съвсем мъничка, тя няма име като големите реки. Затова я наричат Барата. Кой знае откъде извира! И би трябвало да се влива в голямата река, която тече на няколко километра оттук. Но никой не знае точно и къде отива, из кои долища и върбалаци се губи… Тя не тече, а цъцри. Водата й е малка, но тинята — голяма. Понякога изглежда смълчана и неподвижна под слънцето, бръмнала от мухи и комари. Барата е обрасла в бъз и бучениш; из рядката й кал се търкалят свине с премигващи розови очички; ята патици и гъски тапат из гъстата тиня — търсят вода.

Между тия обитатели се намираха и биволици, и деца — с възбрани крачоли, с вдигнати ризки. И какво ли не още бе примамено от тая тайнствена тиня! Стопанките идваха с дълги тояги да прибират свинете или децата и когато не ги намираха, в домовете се чуваше шум и глъчка, а после набиваха някого. Случваше се да изчезнат патенца и прасенца. Тогава хората почваха да разпитват съседските деца: „Какво ядохте днеска? Къде хвърлихте перушината?“…

Когато придойдеше повечко вода, някои заприщваха Барата, за да полеят пипера и лука в градините. Но много скоро се узнаваше и разгневени стопанки с каластирки, мотики и с люти клетви разваляха „бента“: „От бога е, не може да се краде! Колко вода е, та да има и за крадене!“

И Барата си потичаше спокойно.

От двете страни на Барата е разположено селото. Много отдавна е заселено: хората заработили, улегнали и забравили всичко.

Едната половина си имаше свещеник, кръчми и училище. И другата си имаше. Барата ги делеше. А когато умреше куче, кокошка или друга гад, хвърляха я „през Барата“. Общинската власт уреждаше споровете, но точни указания в закона не се намираха. „Отвъд Барата“ бе дума унизителна, насмешлива. Дъщерите и синовете се задомяваха и от едната, и от другата страна, рожбите ги пренасяха „у мамини през Барата“, но все си оставаха чужденци. Гостите от „през Барата“ се заседяваха по-дълго: „То кой знае дали ще ни се случи да дойдем скоро пак, ами да се порадваме сега, че всичко се случва, недай боже!“ „Ами наканете се някой път с децата, колко е път! Ей го — през Барата.“ Големите обли камъни, които бяха поставени за преминаване, стигаха до края на Барата. И да стъпяше човек сръчно по тях, което бе трудно, пак цопваше накрая. Затова по-разсъдливите газеха покрай камъните и изтръскваха краката си на другия край. „Така, така, бай Маринчо! Булката ще ти опере само навущата, а моят умник търсил нощес камъните, та се върна като малак на четири крака. Не съм го пипнала, ами го изпратих кален на къра — да го опере дъждът…“

И бай Маринчо, доволен от похвалата, затупваше мокри крака из гъстия прах и изчезваше в него.

Колите със зажаднелия впрегнат добитък изскърцваха, четирите колелета хлътваха последователно едно след друго, ритлите се „отсебваха“ и удряха една в друга, а заспалият колар се събуждаше.

В радостни и весели дни за селото, хората се обличаха и обуваха нови калеври и чорапи. А и навущата бяха нови, тепани. Пъстрият празничен свят заставаше от двете страни на Барата и всеки пренасяше кой когото може. Всичко ставаше бавно, с ред и търпение. На другия бряг се обуваха, а мнозина, събули се веднъж, продължаваха пътя си нагиздени и боси — с обуща в ръцете.

Недалече от Барата — от едната и другата страна — се намираха каменните чешми, чиято вода по вадички се изтичаше в Барата. Прашните кокошки, с разни връвчици по краката, потапяха човките си из тия вадички и дигаха шии към небето.

Трудно бе да се разбере всичко, което ставаше около тия чешми. В дървените корита понякога натрупваха черги, дрехи и бог знае какви още парцали. Там перяха жени, пояха добитък, наливаха вода, а понякога се струпваха всички заедно. „Отстъпете малко, ей хора, добиче е то, не знае да чака!“ И хората отстъпваха. Добитъкът, получил преднина, плакнеше муцуните си в бистрата вода, облизваше с език чучурите, а стопанинът му подсвирваше насърчително и с галени имена го подканваше да пие — види се, това бяха имена на роднините му. Но добичетата са си добичета. Почнат да ровят из чергите, стъпват в коритото, вкопчват рогата си за борба и настава писък. Галените думи се заменят с други едни такива, от които чакащите с менци моми тръгват за другата чешма. С тояги по гърба, с ръце подкарват напоения добитък — равнодушен, заклатен из прашните улици. Под устата му се люлее проточена лига — като късна есенна паяжина.

От дувара над коритото висяха много боси крачета с набодени и посинели от тръни пети. Това бяха сополиви деца, които кой знае защо по цял ден седяха там и разговаряха. От време на време смъкваха някое, потапяха главата му в коритото, тръкваха го със сапун и то почваше да реве. Ако някому дойдеше на ум, поизпирваха ризката му отзад, без да го събличат, извиваха я, прибождаха я над кръстчето му, плясваха го отзад и то се връщаше пак горе, при другите деца, да го суши слънцето.

Привечер жените се прибираха с преметнати на кобилици дрехи. Те водеха за ръка „опрани“ рожби, които тапаха с боси крачета и влачеха завързана с връвчица тенекийка, стара тенджера или динена кора, а след тях оставаше тънка, мокра следа.

Вечерта е тиха. Само чучурите пеят и песента им е странна, различна една от друга — сякаш разговарят. Жабите от Барата почват да крякат. Става такова време, че няма какво да се прави. Хората се прибират да спят.