Джон Дън
Канонизиране

За Бога, дайте ми да любя само,

гълчете, че съм бил с подагра,

че съм без грош — да ви е гавра,

да сте богати на пари и ум,

в школо вървете за наука,

гърба превийте за облага,

лика на краля зрете за сполука;

каквото ви е сладко, туй правете,

мен само да обичам оставете.

 

Кого погуби моята любов?

Нима с въздишки кораб потопих?

Нима със сълзи суша наводних?

С кавги ли сторих климата суров?

Нима жарта, що в мене лази,

човек затри със чумната зараза?

Войникът — бой, а адвокат — омраза

все гледат да разпалят някак,

ний двама — любим без остатък.

 

Зови ни както щеш — орел и гълъбица,

нас любовта така сплоти,

мушици сме и аз, и ти,

сами де гаснат две сме вощеници;

с нас Фениксът е прероден,

от нас с нов смисъл надарен,

в нас двата пола сливат се в един,

от смърт възкръсваме наново

с таз тайнствена любов.

 

И да не смогнем с таз любов във нас,

смъртта ни ще роди легенда,

де в стих ще споменават до последно;

и да не стане славен летопис,

ще бъде тема на сонет;

еднакво тачат мощите пресвети

и в урна, и във храм с позлата.

Светци ще станем с таз любов,

а всеки влюбен зов

 

ще ни отправя в своите молитви:

„Един за друг обител бяхте,

бе мирна любовта, що преживяхте,

у вас душата на света се вмества

и тя в очите ви се отразява,

тъй всеки град или държава

вовек на вас ще подражава;

и всеки моли се за тази участ,

любов такваз да му се случи!“