Иван Вазов
Бунтът

(В памет на погиналите за свободата)

I

Загинахте отрано, о, мили братя мои,

под ударите злобни на нашата съдба;

но вий умряхте честно, умряхте кат герои

за вяра, за свобода в неравната борба.

        Надежди, пролет, младост — вий нищо не щадихте,

принесохте се жъртва за милия си род,

с кръвта си благородна земята оросихте,

която бе росена със сълзи и със пот.

        О, дни за памет вечна! О, страшно потресенье!

Кога помисли робът, убит, отчаян, клет,

че веч часа ударя за бунт, за отмъщенье,

и страх, възторг, надежди изпълниха навред!

        Кога на бой свещен повикахте народа,

народа с кръст натварен, в вериги окован

и кат дигнахте лъва и викахте: „Свобода!“ —

сблъскахте се геройски при стария Балкан!

        Каква бе тази ярост и тоз ентусиазъм!

След туй мълчанье глухо, такъва бурен глас!

Тиранът потрепера от ужас неизказан,

като злодей дочакал предсмъртния си час!

        Смая се цял свят, чу се: „България въстава!“

Гори, поля екнаха, зафана страшен бой:

Раковски се пробуди във гроба си тогава

и лют хаджи Димитър потърси меча свой!

II

Но де са ваште неми и жалостни гробове —

там, дето днес почива измъчений ви прах,

там, де смъртта жестока тък млади ви зарови,

защото я срещнахте — и гордо, и без страх?

        Покрива ли ги мрамор, надписан с имена ви?

Окичват ли ги венци? Окичва ли ги чест?

И някой глас любезен услажда ли съня ви?

Прихожда ли там някой да рони сълзи днес?

        Но що да питам вази? Да питам тез усои,

да питам тез полета, наквасени с кръвта,

да питам планините и бурните порои

и на селата пусти да питам пепелта!

        Умряхте вие, братя, от удара кръвнишки!

Смаза ви на тирана свирепия топор;

и глад, и смърт, и рани, и венци мъченишки,

вий всичко днес приехте, освен един позор.