Тед Хюз
Лисицата на мисълта

Представям си този среднощен лес —

още нещо е живо

освен самотността на часовника вляво

и пръстите ми по празния лист.

 

През прозореца нито звезда не бляска —

някаква мержелина по-близка,

но и по-дълбоко в мрака скрита,

влиза в самотата.

 

С тъмен хлад, и от снега по-мек,

лисичи нос докосва вейка, листче,

едно движение след две очи ей тук,

а после ето тук и тук и тук

 

оставя отпечатъци в снега

между дърветата и куца сянка

се бави покрай дънер и в трапчинка

от тяло, осмелило се сега

 

да прекоси поляната, зелено

лъчение — разтворено око,

все по-бездънно, все по-разляно,

все по-близко, докато току

 

с остра смрад лисича се натика

в тъмната ровина на главата.

Сляпа нощ. Часовникът тиктака.

Страницата ляга отпечатана.