Александър Шурбанов
Писмо от преводача до читателите на тази книга

Когато човек тръгне да се разхожда през някоя китна поляна, той забелязва и понечва да откъсне онези цветове, които са около него. Ако мине през по-далечната част на поляната, сигурно ще открие и нови, по-ярки и ароматни от тях. Ако някой друг мине по същите тези места, може би ще посегне към съвсем различни цветя и букетът му ще стане различен.

Разказвам тази притча като оправдание за моята китка от стихотворения, набрана за мене си, но и за вас по ширната поляна на английската поезия. Тази сбирка не е ботанически хербарий, по който можете да изучавате флората на областта, а скупчване на случайно попаднали ми багри и ухания, които са привлекли сетивата ми в слънчевите и дъждовни мигове на моите многобройни читателски разходки. От нея ще научите повече за настроенията на разхождащия се през поляната човек, отколкото за самата поляна. Но понеже съм се реял из нея „подобно облак в лято знойно“ вече пълни три десетилетия, вярвам, че доколкото са ми стигнали душевните сили, съм познал хубостите й и съм посегнал към цветята, а не към бурените.

Не до всичко, което ме омая, успя да стигне ръката ми. Бих искал да се върна още по-назад — преди голямото обновление на Чосър — и да започна не с XIV, а още с VIII век, с нещичко от древната англосаксонска поезия — епическата поема „Беоулф“, елегиите и лирическите загадки, които пазят суровия дъх на онова далечно време. Бих добавил после и някой от кратките рицарски романи на XII–XIII век, та и някоя и друга балада. Втъкнал бих в рехавата си китка и по-късни цветове, на които неведнъж съм се възхищавал, без да посмея да ги докосна — стиховете на Хърбърт, Драйдън, двамата Росети, Суинбърн, Харди, Хопкинс, а и на не един и двама от най-новите. Но може ли човек в един живот да откъсне всичко, което му хареса, може ли да отнесе в дома си цяла една поляна? Хайде да не ставаме алчни!

Събрах тук над седемдесет стихотворения от около четирийсет поети, творили през последните седем столетия, една трета от които никъде досега не съм предлагал за печат, а някои от тях — произведения на Чосър, Дънбар, Поуп, Дън, Уърдсуърт, Колридж, Тенисън, Браунинг, Уайлд, Киплинг, Пинтър — се появяват за първи път на български език. Добавям накрая и един по-малък раздел „Поетични откъси“ от пространни поеми и драми, които ми дожаля да пропусна в една такава подборка. Повечето от тях са видели бял свят в отделни цялостни издания, но има и такива, като извадките от централни творби на Спенсър и Шекспир, които досега не съм публикувал.

Някой сигурно ще се озадачи, че под заглавието „Английска поезия“ тук се вместват и шотландецът Дънбар, и ирландецът Йейтс, и уелшецът Дилън Томас, че и американецът по рождение Т. С. Елиът. Макар да не са „чистокръвни“ англичани, по световъзприятие, език и дарба всички тези поети са потомци на Чосър, Шекспир и Милтън, а и самите те вече имат не малко и не какво да е потомство. Без тях английската поезия просто щеше да бъде далеч по-бедна, по-безцветна.

И друго може да ме попитате: нямаме ли си наша, българска поляна и не е ли тя достатъчно хубава, та съм тръгнал да си троша краката и да си бода пръстите по далечни и непознати места? Хубава е нашата си поляна и на нея и аз като всички се чувствам най-добре — у дома си. Но нещо все ме влече да видя и другите. Може би това е жаждата за новото и различното. А може би е и надеждата, че в края на краищата то ще се окаже познато, защото, макар и в чужди краища, е расло на същата тази земя, сукало е от нея същите животворни сокове. Не е ли това нуждата отново и отново да се уверяваме, че човешкият род е един и неделим въпреки привидните си различия?

Вгледайте се в моята китка, вдъхнете ароматите й — и, вярвам, ще разпознаете в нея много от цветята, които растат и по нашата поляна. Но всяко от тях ще е малко по-особено, малко по-иначе ще настройва струните на душата ви и ще я тегли към нови простори, до които преди не се е простирала. Ако успея да я подмамя нататък, към макар и мъничко разширение на досегашното й пространство, ще съм свършил добре работата си.

Ще ми се с няколко думи да опитам сега да обясня и за вас, а и за себе си какво е това различно, с което вече толкова време ме омагьосва английската поезия, което искам да направя свое, пък и ваше — поне донякъде.

Привлича ме в нея общата й неприповдигнатост, страненето й от гръмката риторика, подозрителността й към големите думи. Допада ми ненатрапчивата деликатност, с която тя само подсказва онова, което и бездруго никакъв човешки език не може да изрази в пълна мяра. Съзнанието за ограничеността на човешките възможности насред най-страстния възторг, умението да не се изгуби дистанцията на разума, оздравителната усмивка на самоиронията, която съпътства и най-опияняващото увлечение — всичко това ме изпълва с доверие към казаното. Особено ценя и силния индивидуализъм на английския поетичен глас, неприемането на утвърдените щампи — и в мисленето, а и в израза. Оттук се поражда безкрайно разнообразие на често изненадващи позиции и неподражаеми почерци. В тяхната освежителна непредубеденост светът се измива като в теспийски извор от полепналата по него патина на обичайното и ни завладява със своята искряща първозданност и неопределеност.

Словото на английската поезия е многослойно, разнозначно, противоречиво и затова — богато на внушения. Отпраща ни едновременно в толкова посоки, че не е трудно да се изгубим в гъстата мрежа от извън- и вътрешнолитературни връзки. Образността е неконвенционална, подвижна, променлива, изискваща съсредоточено внимание, защото е не орнамент, а носител на смислови движения.

Стихосложението е също толкова разнолико, както и изказът. От сложната строфика и експериментите с римата през асонантните и консонантните еха и изкусната алитерация стигаме до привидната голота на белия и свободния стих с тяхната невероятна гъвкавост. Тук поезията сякаш се разтоварва от всичко външно и ни показва, че преди да бъде израз, тя е най-вече гледище. И ритъм на вътрешното състояние, толкова мощен, че се отърсва от всички недостойни дрънкулки и украшения. Нищо друго в новата европейска словесност не ни разкрива тази нейна най-истинска, дълбочинна сила с такава яснота, както стихът на Шекспир, Марлоу и Милтън.

На пръв поглед българският преводач е облагодетелстван: двете прозодични системи са сродни — силаботонически, основният размер и в едната, и в другата е петостъпният ямб. Зад тази привидна еднаквост обаче се таят коварните клопки на различията. Едно от тях е например, че под съвременната английска силаботоника продължава да пулсира старата англосаксонска акцентуалност. Наложената петостъпност трудно сдържа безсмъртната стихия на подвижната четириударност, която освобождава стиха от метрическите му окови до такава степен, че става почти невъзможно да определиш основната му стъпка. Ще посмее ли преводачът, който работи в традицията на една доста по-строго регулирана система, да последва нашепванията на своя оригинал? Може би не докрай, но с мярка — защо не? Нали от него се очаква с претворчеството си да обогатява не само националния арсенал от художествени идеи, но и формите, в които те се въплътяват, включително и стиховата мелодика! Докато го пернат през пръстите и кажат: стига, това не е българско. Защото мнозина си представят българското като веднъж завинаги заковано (кога и от кого?) и неподлежащо на развитие.

Има и друг, още по-страшен проблем. Уж българският петостъпен стих е точната количествена съответка на английския, но се оказва, че той далеч не всякога успява да побере целия му смислов и образен товар. Дали причината е по-голямата краткост на средната английска дума и фраза или някакъв общ синдром на удължаване поради разлагането на оригиналната синтетичност при превода — това е въпрос за специалистите теоретици и, както виждам, те не могат да се споразумеят за отговора.

Някога големият наш англицист, проф. Марко Минков, споделяше, че реалният преводачески еквивалент на английския петостъпен стих е българският седмостъпен. Такъв, разбира се, в оригиналната поезия комай не се среща и затова неговото стихосложение е необработено. Но малко по малко в процеса на работата си дотолкова се убедих в правотата на тази преценка, че дръзнах да въведа седмостъпността на въоръжение и да се опитам, доколкото мога, сам да я накарам да потегли и да зазвучи. За пръв път пробвах новата мярка в „Изгубеният рай“ на Милтън, а сетне и в други, не толкова обемни творби. Не ще и дума, тя е ритмически твърде тежка за кратките, неповествователни жанрове и човек не бива да прекалява с нея въпреки изкусителните й възможности за много по-пълно претворяване на съдържателния пласт на оригиналното произведение.

Но хайде да не ви занимавам прекалено дълго с кухнята на своята работа. Като мои гости вас ви интересуват не толкова рецептите, по които съм приготвил угощението, а самата гозба. Или, ако се върнем на ботаническата си притча, искате от мен цветята в китката да стигнат до вас свежи и дъхави. А как съм успял да ги пренеса дотук в това състояние (ако съм успял!), си е лично моя работа. На това май нямам какво да възразя.

Сега, преди да престана да ви додявам с моите обяснения, нека не забравя да спомена и за графиките, които съпровождат стихотворенията в тази книга. Те всички принадлежат към един цикъл, който именитият английски скулптор Хенри Мур завърши и изложи в Лондон през 1970 г. — рисунки на слонски череп. Черепът му беше подарен от приятел, художникът го беше сложил в ателието си, а един ден седнал да си почине край него, надникнал вътре и открил цяла вселена от говорещи форми. Имах късмет да попадна на тази изложба и оттогава тя не е преставала да тревожи въображението ми. Помислих си, че работите на Мур великолепно ще стоят между английските стихотворения от близко и далечно време, от всички тематични и атмосферни разновидности, така както неговите скулптури безпогрешно се вместват и между дърветата по облите хълмове на Съсекс, и между масивните постройки в центъра на Лийдс. В тях има нещо на границата между конкретността на рисувания предмет и абстрактността на чистата форма, което ги прави идеални спътници на поезията. Както и повечето стихотворения в тази книга, те успяват да ни изправят пред нещо реално и обхватимо и да ни покажат как в него се откриват неподозирани извивки, проходи и дълбини, които водят до самото сърце на мирозданието.

Обещах да се махна. Оставям китката стихове на масата. Оттук нататък те нямат нужда от мен. А от вас.