Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране
Еми (2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Труман Капоти

Заглавие: Музика за хамелеони

Преводач: Димитри Иванов

Година на превод: 1981

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София, ул. „Никола Ракитин“ 2

Излязла от печат: октомври 1981 г.

Редактор: Жени Божилова

Художествен редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Ада Митрани

Коректор: Лиляна Малякова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3384


Време на действието: Ноември 1970.

Място на действието: Международното летище на Лос Анджелис.

Седя в една телефонна будка. Часът е малко след единадесет сутринта, седя вече от половин час и се преструвам, че говоря по телефона. От телефонната будка виждам добре изход 38, откъдето минават пътниците по директния полет на ТУА, за Ню Йорк. Имам резервация за този полет, билет, в който е вписано измислено име, но налице са всички основания да се съмнявам, че изобщо ще се кача на самолета. Да вземем например това, че на изхода стоят двама яки мъжаги с нахлупени шапки. Познавам ги и двамата — детективи са от канцеларията на шерифа в Сан Диего и имат заповед за задържането ми. Тъкмо затова се крия в телефонната будка. Истината е, че наистина съм натясно.

Неприятното положение, в което се намирам, е последица от една поредица разговори, които водих преди година с Робърт М., дребничък, слабичък, безобиден на вид младеж, който беше в една от килиите за смъртни в Сан Куентин и чакаше да го екзекутират, след като го бяха осъдили за три убийства: майка си и сестра си пребил и удушил един затворник от същата килия, докато чакал да го съдят за първите две убийства. Робърт М. беше интелигентен психопат; опознах го добре и той без задръжки говореше пред мен и за живота, и за престъпленията си — подразбираше се от само себе си, че няма да пиша, нито ще споделя с някого онова, което той ми разказва. Правех проучване на тема убийци рецидивисти и Робърт М. стана един от случаите, включени в досиетата ми. Що се отнася до мен, нещата стигнаха дотук.

Но след това, два месеца преди да се затворя в задушната телефонна кабинка на летището на Лос Анджелис, ми се обади един детектив от канцеларията на шерифа в Сан Диего. Обади ми се в Палм Спрингс, където имах къща. Беше учтив и с приятен глас; каза, че знаел за многобройните ми разговори с осъдени убийци и искал да ми зададе някои въпроси. Поканих го да дойде с кола в Спрингс и да обядва с мен на следващия ден.

Джентълменът не пристигна сам, а с още трима детективи от Сан Диего. И макар че Палм Спрингс е дълбоко в пустинята, въздухът беше напоен с онова подозрение, за което ние американците казваме „намирисва ми на развалена риба“. Все пак не показах изненадата си от това, че гостите ми внезапно се оказват четирима вместо един. Но моето гостоприемство не ги интересуваше; истината е, че дори отказаха да обядват. Искаха само едно — да поговорим за Робърт М. Добре ли го познавам? Признавал ли е пред мен, че е извършил убийствата? Пазя ли бележки за нашите разговори? Оставих ги да зададат въпросите си, избягвайки да им отговарям, и накрая на свой ред ги запитах: защо се интересуват толкова от познанството ми с Робърт М.?

Ето каква беше причината: поради някаква юридическа формалност Федералният съд бил отменил присъдата на Робърт М. и препратил делото за повторно разглеждане в калифорнийския съд. Новият процес трябваше да започне в края на ноември — с други думи, след около два месеца. След като ми изложи всички тези факти, един от детективите ми връчи мъничък документ с безукорно законен вид. Беше призовка, с която ми нареждаха да се явя на делото на Робърт М., както можеше да се предполага, като свидетел на обвинението. Окей, бяха ме изиграли, идеше ми да се пукна от яд, но се усмихнах и кимнах, те също се усмихнаха и казаха какво добро момче съм и колко са благодарни, че показанията ми ще помогнат Робърт М. да бъде изпратен направо в газовата камера. Този невменяем убиец! Засмяха се и се сбогуваха: „Довиждане в съда“.

Нямах намерение да се явявам, въпреки призовката, макар че ми беше известно какви са последиците: ще ме арестуват за незачитане на съда, ще ме глобят и изпратят в затвора. Нямах високо мнение за Робърт М., нито пък желание да го защищавам; знаех, че е виновен за трите убийства, че е опасен психопат, който в никакъв случай не трябва да бъде пуснат на свобода. Но знаех също, че щатският съд разполага с изобилен доказателствен материал, за да потвърди смъртната му присъда и без моите показания. А главното беше това, че Робърт М. ми се бе доверявал, след като тържествено му бях дал дума, че няма да повтарям пред никого казаното ми от него, нито ще го използвам по някакъв друг начин. При тези обстоятелства да се отметна от обещанието си, би било низост и би убедило Робърт М. и мнозината други като него, с които бях разговарял, че са се доверявали на един полицейски доносник, чисто и просто на едно подставено лице.

Посъветвах се с няколко адвокати. Всички ми дадоха един и същи съвет: да се явя, а пренебрегна ли призовката — мога да очаквам най-лошото. Всички ми съчувстваха за тежкото положение, в което бях изпаднал, но никой не виждаше изход, освен да напусна Калифорния. Незачитането на съда не е провинение, за което могат да те екстрадират, и веднъж напуснал щата, властите не можеха да предприемат нищо против мен. Имаше само едно: няма да мога никога да се завърна в Калифорния. Не мислех, че това е чак толкова тежка загуба, макар че поради лични задължения и някои имуществени въпроси ми беше трудно да замина толкова бързо.

Забравих за наближаващата дата и още се помайвах в Палм Спрингс в деня, когато процесът започна. Сутринта Миртл Бенет, която се грижеше за домакинството ми и ми беше предана приятелка, се втурна в къщата с вик: „Бързай! Чух по радиото. Издали са заповед за арестуването ти. Всеки миг ще бъдат тук“.

И наистина, само двадесет минути по-късно полицията на Палм Спрингс се яви в пълно снаряжение и с приготвени белезници (малко комично преиграване, ала повярвайте ми — с калифорнийската полиция шега не бива). Но макар че претърсиха градината и къщата от горе до долу, намериха само колата ми в гаража и моята предана мисис Бенет в дневната. Казала им, че съм отпътувал за Ню Йорк предния ден. Не й повярвали, но мисис Бенет я знае цял Палм Спрингс — с нея шега не бива, тя е уважавана от всички черна жена, политически влиятелна сред местните хора, които я познават от четиридесет години насам, така че не й задали повече въпроси. Просто вдигнали в тревога изходните пунктове.

А къде бях аз през това време? Е добре, аз пълзях по шосето със стария метално — синкав шевролет на мисис Бенет, който не е можел да вдигне петдесет мили дори и в деня, когато го е купила. Но аз сметнах, че ще е по-безопасно да пътувам с нейната кола, отколкото с моята. Разбира се, за безопасност изобщо не можеше да се говори, за мен навсякъде бе опасно; бях в паника като сом, който се е уловил на въдицата. Когато стигнах до Палм Дезърт, на около тридесет минути от Палм Спрингс, свърнах от шосето и поех по един криволичещ път, който води от пустинята нагоре към планините Сан Хасинто. В пустинята беше жега, но когато се заизкачвах в самотната планина, въздухът захладня, стана свеж и накрая студен. Против което не бих възразил, стига да работеше отоплението на старата шеви и да имах още нещо за обличане, освен дрехите, с които бях в онзи миг, когато мисис Бенет панически се бе втурнала в къщата, за да ме предупреди: сандали, бели ленени панталони и едно леко поло. Тръгнал бях само с това, което беше на гърба ми, и с портфейла, в който имах кредитни карти и около триста долара.

Но бях си съставил план, вървях към определена цел. Високо в планините Сан Хасинто, на половината път между Палм Спрингс и Сан Диего, има едно неугледно селце на име Айдилуайлд. Лете там отиват хора, бягащи от пустинната жега; зиме е ски курорт, макар че нито снегът, нито ски пистите са първокласни. Но сега, когато не е сезон, пустеещите, неприветливи мотели и имитации на шалета ще бъдат добро убежище, където ще се спотайвам поне докато си поема дъх.

Валеше сняг, когато колата изкачваше запъхтяна последната стръмнина до Айдилуайлд: един от онези снеговалежи, които замрежват въздуха, но снежинките се топят, щом паднат на земята. Селото пустееше, повечето мотели бяха затворени. Най-накрая намерих един, в който отседнах; наричаше се „Ескимоски колиби“. Бог ми е свидетел, че къщичките бяха ледени като ескимоски иглу. Но имаше едно предимство: собственикът, явно единственото човешко същество наоколо, беше полуглух старец над осемдесетте и се интересуваше от присъствието ми много по-малко, отколкото от пасианса, който бе започнал да реди.

Позвъних на мисис Бенет и тя възкликна много развълнувана: „Ох, миличък, търсят те навсякъде! Непрекъснато съобщават по телевизията“. Реших, че е по-добре да не й казвам къде съм, но я уверих, че съм добре и утре ще й позвъня пак. След това набрах номера на един близък приятел в Лос Анджелис; и той беше развълнуван: „В Екзаминър са отпечатали снимката ти“. След като го поуспокоих, дадох му точни нареждания: да купи билет за директен полет до Ню Йорк на името Джордж Томас и да ме чака у дома си около десет сутринта на другия ден.

Беше ми твърде студено и бях твърде гладен, за да мога да заспя; потеглих призори и към девет стигнах в Лос Анджелис. Моят приятел ме очакваше. Оставихме шевролета в дома му и след като погълнах с вълчи апетит няколко сандвича и максималното безопасно количество бренди, запътихме се с неговата кола към летището, където си казахме довиждане и той ми даде билета за обедния полет на ТУА.

Та ето как се озовах свит в тази мизерна телефонна кабина, да седя и да търся изход от положението. На изхода за пътници часовникът показва 11:35. Фоайето за пътници е пълно, те скоро ще тръгнат към самолета. И там, от двете страни на вратата, през която трябваше да изляза, стоят ония двама джентълмени, които ме бяха посетили в Палм Спрингс — двама снажни детективи от Сан Диего, от чийто поглед нищо не убягва.

Помислих си дали да не позвъня на моя приятел, да го помоля да се върне на летището и да ме вземе от паркинга. Но той вече бе направил достатъчно за мен и хванат ли ни, можеше да го обвинят в укриване на беглец. Това се отнасяше и за всички останали мои приятели, които биха проявили готовност да ми помогнат. Може би най-умно ще е да се предам на двамата, охраняващи изхода. Какво друго ми остава? Само чудо, както гласи оригиналният израз, може да ме спаси. А в чудеса не вярваме, нали?

Изведнъж става чудо.

Пред стъклената врата на моя затвор минава с отмерена крачка красива черна амазонка, обсипана с диаманти и загърната в хермелин, звезда в пъстрото обкръжение на младежи от нейния вокален ансамбъл, шумни и ексцентрично облечени. И кое е това заслепяващо видение, чиито блясък и присъствие карат всички пътници да обърнат глави? Приятелка! Стара, стара приятелка!

 

 

Т. К. (отваря вратата на кабината; крещи): Пърл! Пърл Бейли! (Чудо! Тя ме чува. Чуват ме всички, целият й антураж.) Пърл! Ела тук, моля те…

ПЪРЛ (взира се с присвити очи в посока към мен и разцъфва в ослепителна усмивка): Хей, бейби! Какво се криеш там?

Т. К. (прави й знаци да се приближи; шепнешком): Чуй, Пърл. В ужасно положение съм.

ПЪРЛ (мигновено става сериозна, защото е много умна жена и веднага разбира, че каквото и да е, то не е смешно): Казвай!

Т. К.: Вземаш самолета за Ню Йорк ли?

ПЪРЛ: Да, всички пътуваме.

Т. К.: Трябва и аз да се кача, Пърл. Имам билет. Но на вратата ме чакат двама души, за да ме спрат.

ПЪРЛ: Какви са те? (Показвам й ги.) Как така ще те спрат?

Т. К.: Детективи са, Пърл, сега нямам време да ти обяснявам…

ПЪРЛ: Недей нищо да обясняваш.

(Оглежда целия си вокален ансамбъл, все хубави черни младежи, най-малко шестима — сетих се, че Пърл винаги обича да пътува с много придружители. Дава знак на един от тях да дойде при нас; той е гъвкав и строен, с жълта каубойска шапка и фланелка, на която е щамповано ПРАВИ СЕ НА БАЛАМА, НЕДЕЙ ДА СЕ ЕЖИШ, бяло кожено яке със самурена подплата, жълти клоширани панталони по модата на четиридесетте и жълти ботинки с холандски токчета.)

Това е Джими. Малко по-едър е от теб, но мисля, че всичко ще ти стане. Джими, заведи моя приятел до мъжката тоалетна и там си сменете дрехите. Джими, затваряй си устата и без въпроси, прави, каквото ти казва кака ти Пърли. Чакаме ви тук. Хайде, бързо! Още десет минути и ще изпуснем самолета.

(От телефонната кабина до мъжката тоалетна са десетина крачки. Прекосяваме ги за секунди. Заключваме се в една тоалетна, след като сме платили, и започваме да си разменяме дрехите. Джими е възхитен от приключението: киска се като ученичка, запалила първата си цигара с марихуана. Аз казвам: „Пърл. Това наистина беше чудо. Никога на никого не съм се радвал така“. Джими отвръща: „О, мис Бейли е жена с дух. И е душа, нали ме разбираш какво искам да ти кажа? Само душа“.

Имаше време, когато нямаше да се съглася с него, когато бих описал Пърл Бейли като бездушна кучка. Това беше, когато тя играеше мадам Фльор, главната женска роля в Къщата на цветята, мюзикъл, на който аз бях написал либретото, а двамата с Харолд Арлън бяхме автори на текстовете на песните. В това начинание бяха привлечени много дарования: режисьор беше Питър Брук, за хореографията отговаряше Джордж Баланчин, а Оливър Месън — за смайващо приказния декор и костюми. Но Пърл Бейли беше толкова своенравна, че се налагаше за всичко и от това продукцията само загуби. Но човек се учи, докато е жив, казва: станалото — станало, прощава и забравя, и когато спектакъла вече го снемаха от Бродуей, двамата с Пърл пак бяхме приятели. Освен умението й на изпълнителка бях започнал да я уважавам и заради характера й; понякога може да е неприятно да се сблъскаш с такъв характер, но тя безспорно беше жена с характер — знаеше какво иска.

Докато Джими се напъхваше в моите панталони, които му бяха неудобно тесни, а аз обличах бялото му яке със самурена подплата, някой силно почука на вратата.)

МЪЖКИ ГЛАС: Ей! Какво става тук?

ДЖИМИ: Ти пък кой си и какво искаш?

МЪЖКИ ГЛАС: Работя тук. И не ме баламосвайте. Това, което става тук, е против закона.

ДЖИМИ: Сериозно?

СЛУЖИТЕЛ: Виждам четири крака. Виждам да се събличат дрехи. Мислите, че съм толкова глупав, та не разбирам какво става ли? Законът забранява. Не се разрешава двама мъже да се заключват заедно в една тоалетна.

ДЖИМИ: Я млъквай бе, лайнар!

СЛУЖИТЕЛ: Ще повикам полиция. И ще ви хванат за БР.

ДЖИМИ: Какво е пък това БР?

СЛУЖИТЕЛ: Битово разложение. Точно така, сър. Ще доведа полиция.

Т. К.: Исусе, Йосифе и Мария…

СЛУЖИТЕЛ: Отваряйте вратата!

Т. К.: Не сте разбрали, това е недоразумение.

СЛУЖИТЕЛ: Да не съм сляп. Нали виждам четири крака.

Т. К.: Ние си сменяме костюмите за следващия кадър.

СЛУЖИТЕЛ: Какъв кадър?

Т. К.: Филмов. Подготвяме се за следващия кадър — ей сега започват снимките.

СЛУЖИТЕЛ (любопитен и поомекнал): Филм ли снимат?

ДЖИМИ (включва се в играта): С Пърл Бейли. Тя е в главната роля. И Марлон Брандо играе.

Т. К.: Кърк Дъглас.

ДЖИМИ (хапе си пръстите, за да не се изсмее): И Шърли Темпъл. Връща се на екрана.

СЛУЖИТЕЛ (и вярващ, и невярващ): Йеа, добре, а вие кои сте?

Т. К.: Ние сме статисти. Затова нямаме гардеробна.

СЛУЖИТЕЛ: Не ме интересува. Двама души, четири крака. Законът забранява.

ДЖИМИ: Погледни навън. Ще видиш лично Пърл Бейли. Марлон Брандо. Кърк Дъглас. Шърли Темпъл. Махатма Ганди — и тя играе. Има епизодична роля.

СЛУЖИТЕЛ: Кой?

ДЖИМИ: Мами Айзенхауер.

Т. К. (отваря вратата, след като размяната на дрехите вече е извършена; моите дрехи не стоят зле на Джими, но предполагам, че обслужващият тоалетните ще подскочи, щом ме зърне в неговите одежди: очакванията ми се потвърждават, служителят, настръхнал, набит черен мъж, ме гледа смаян): Извинете. Не знаехме, че вършим нещо забранено от правилника.

ДЖИМИ (минава царствено под носа на служителя, който е като ударен от гръм): Ела с нас, мили. Ще те запознаем с компанията. Можеш да събереш автографи.

(Най-сетне сме в коридора и една неусмихваща се Пърл ме обгръща с хермелиново меките си ръце, а нейният антураж сключва кръг около нас, за да ни прикрие. Няма шеги и смехове. Нервите ми горят като на котка, ударена от мълния, а що се отнася до Пърл, онези нейни качества, които някога ме бяха изплашили — воля и целенасоченост, — сега струят от нея както воден пад, генериращ електроенергия.)

ПЪРЛ: Сега ще мълчиш. Каквото и да кажа, няма да се обаждаш. Нахлупи си шапката още, да си закриеш лицето. Облегни се на мен, все едно че си слаб и болен. Лицето ти на рамото ми. Затвори очи. Сега ме оставяш да те водя.

Така. Насочваме се към гишето. Всички билети са у Джими. Вече са повикали пътниците по уредбата и наоколо няма много хора. Двете лепки не са мръднали на сантиметър от вратата, но изглеждат уморени и отвратени. Сега гледат към нас. И двамата. Когато минаваме между тях, момчетата ще направят някой номер, за да им отвлекат вниманието. Ето, идва някакъв. Облегни се още на мен и охкай малко — този е от ВИП-а на ТУА. Гледай сега каква роля ще изиграе Мама… (Променя гласа си, става онази Мама, която знаем от сцената, гласът й звучи едновременно комично, провлачено и е малко сипкав.) Мистър Калауей? От Бюрото на гражданската авиация? Колко сте мил, че дойдохте да ни помогнете. Наистина ни е нужна вашата помощ. Трябва да ни отведете на самолета колкото може по-бързо. Моят приятел тук — един от музикантите ми — е много зле. Едва ходи. Концертирахме във Вегас, може би слънцето не му понесе. Слънцето може да те удари и в главата, и в стомаха. А може да е от тази негова диета. Да знаете как се хранят музикантите! Особено пианистите. Освен кренвирши той почти не хапва друго. Снощи изяде десет кренвирша. Може ли това да е здравословно? Не се учудвам, че е като отровен. Вие учудвате ли се, мистър Калауей? Е, вас сигурно малко неща могат да ви учудят, след като работите на летище. С тези отвличания на самолети и какво ли не още. Гъмжи от престъпници. Стигнем ли в Ню Йорк, водя моя приятел право при доктора. И нека докторът му каже, че не бива да стои на слънце, и стига с тези кренвирши! О, благодаря ви, мистър Калауей. Не, аз ще седна до пътеката. Ще настаним приятеля ми до прозореца. По-добре той да е до прозореца. Има нужда от чист въздух.

Окей, малкия. Сега може да си отвориш очите.

Т. К.: Предпочитам да си ги държа затворени. Имам чувството, че сънувам.

ПЪРЛ (успокоена, киска се): Във всеки случай успяхме. Твоите приятели въобще не те видяха. Когато минавахме, Джими издебна единия изотзад и го стресна, а Били стъпи върху палците на другия.

Т. К.: Къде е Джими?

ПЪРЛ: Всички момчета пътуват в туристическа класа. Джими е готов на всичко заради теб. Душичка. Имам голяма слабост към такива като него, дето ходят на токчета.

СТЮАРДЕСА: Добър ден, мис Бейли. Желаете ли чаша шампанско?

ПЪРЛ: Не, миличка. Но може би моят приятел ще има нужда от нещо.

Т. К.: Бренди.

СТЮАРДЕСА: Съжалявам, сър, но до излитането поднасяме само шампанско. След като излетим — тогава.

ПЪРЛ: Човекът иска бренди.

СТЮАРДЕСА: Съжалявам, мис Бейли. Не е разрешено.

ПЪРЛ (спокойно, но с металически нотки, които са ми познати от репетициите на Къщата на цветята. Донесете на човека бренди. Цялата бутилка. Веднага.

(Стюардесата донася бутилката с бренди, наливам си щедро с трепереща ръка: гладът, умората, тревогата, зашеметяващите събития през последните двадесет и четири часа са ми се отразили — човек за всичко плаща. Наливам си още една чаша и ми поолеква.)

Т. К.: Смятам, че трябва да ти обясня как стана всичко.

ПЪРЛ: Не е необходимо.

Т. К.: Тогава няма. Така ще си с чиста съвест. Ще ти кажа само, че не съм направил нищо, което един разумен човек ще сметне за престъпно.

ПЪРЛ (поглежда обсипания си с диаманти часовник): Би трябвало да сме вече над Палм Спрингс. Цяла вечност, откак чух да затварят вратите. Стюардеса!

СТЮАРДЕСА: Да, мис Бейли?

ПЪРЛ: Какво става?

СТЮАРДЕСА: О, ето сега капитанът…

ГЛАСЪТ НА КАПИТАНА (по високоговорителите): Лейди и джентълмени, съжаляваме за забавянето. След малко излитаме. Благодаря ви за търпението.

Т. К.: Исусе, Йосифе и Мария.

ПЪРЛ: Гаврътни още едно. Трепериш. Човек ще каже, че си пред премиера. Каквото и да е, не е толкова страшно, нали?

Т. К.: По-страшно е. Не мога да не треперя, докато не излетим. Може би чак докато се приземим в Ню Йорк, ще треперя.

ПЪРЛ: Все още ли живееш в Ню Йорк?

Т. К.: Слава богу, да.

ПЪРЛ: Помниш ли Луис? Мъжът ми?

Т. К.: Луис Белсън. Разбира се. Най-големият барабанист на света. По-добър от Джин Крупа.

ПЪРЛ: Двамата имаме много работа във Вегас и решихме, че ще е разумно да си купим къща там. Голям домосед съм станала. Обичам да готвя. Пиша готварска книга. Във Вегас можеш да си живееш, както и навсякъде другаде, стига да се държиш настрана от тези, с които не искаш да си. Комарджии. Безработни. Щом някой мъж ми каже, че е готов да работи, стига да намери работа, казвам му да отвори телефонния указател на буквата Ж и да потърси жиголо. Ще си намери работа. Поне във Вегас. Град на отчаяни жени. Аз съм щастливка; намерих мъжа, който ми трябва, и бях достатъчно мъдра, за да проумея това.

Т. К.: Къде ще работиш в Ню Йорк?

ПЪРЛ: В Персийската стая.

ГЛАСЪТ НА КАПИТАНА: Съжалявам, лейди и джентълмени, ще се забавим още няколко минути. Моля, останете по местата си. Желаещите могат да пушат.

ПЪРЛ (изведнъж става напрегната): Това не ми харесва. Отварят вратата.

Т. К.: Какво?

ПЪРЛ: Отварят вратата.

Т. К.: Исусе, Йосифе…

ПЪРЛ: Това не ми харесва.

Т. К.: Исусе, Йосифе…

ПЪРЛ: Полегни, ей така. Нахлупи си шапката да ти закрие лицето.

Т. К.: Страх ме е.

ПЪРЛ (улавя ръката ми и я стиска): Хъркай.

Т. К.: Да хъркам?

ПЪРЛ: Хъркай!

Т. К.: Задушавам се. Не мога да хъркам.

ПЪРЛ: Съветвам те да се опиташ, защото приятелите ти се задават от вратата. Изглежда, ще правят оглед. Дръж се.

Т. К.: Исусе, Йосифе…

ПЪРЛ: Хъркай, разбойнико, хъркай.

(Захърках, а тя стисна ръката ми още по-здраво и тихичко ми запя приспивна песен като майка, която успокоява детето си. В същото време наоколо глъчката продължаваше, чуваха се други гласове, хората питаха какво става със самолета, какво искат ония двамата, които вървят по пътеката и от време на време се вглеждат в един или друг пътник. Минутите течаха. Броях ги: шест, седем, тик-так тик-так. Накрая Пърл престана да ми пее приспивната си песен и пусна ръката ми. Тогава чух, че затръшват и затварят голямата овална врата на самолета.)

Т. К.: Отидоха ли си?

ПЪРЛ: Ъхъ. Но този, когото търсят, изглежда, много им трябва.

 

 

Наистина им трябвах. Макар че преразглеждането на делото на Робърт М. мина точно тъй, както очаквах, и журито го призна за виновен за три предумишлени убийства, калифорнийският съд продължи да гледа с лошо око на моето нежелание да му сътруднича. Не си давах сметка за това; мислех, че малко по малко работата ще се забрави. Затова, когато година по-късно ми се наложи да отскоча дотам, не се поколебах да се завърна в Калифорния. И знаете ли какво стана — едва бях успял да се регистрирам в хотел Бел еър, когато ме арестуваха и ме изправиха пред един съдия, който с каменно лице ме глоби пет хиляди долара и издаде присъда да бъда затворен в Ориндж Каунти, което означаваше, че може да остана зад решетките седмици, месеци или години — не се посочваше срок. Но скоро ме освободиха, защото заповедта за арестуването ми съдържаше дребна, но съществена грешка: в нея пишеше, че юридически съм жител на Калифорния, докато всъщност аз имах нюйоркско жителство, факт, който правеше присъдата ми невалидна, а затварянето ми — незаконно.

Но всичко това бе още далеч, за него и не помислях, то дори не ми минаваше през ум, когато сребристият кораб с Пърл и нейния преследван от закона приятел отлиташе в етера на ноемврийските небеса. Гледах как сянката на самолета пълзи скокливо през пустинята и бавно прекосява Великия каньон. Разговаряхме, смеехме се, ядяхме и пеехме. Звезди и люляков здрач изпълваха въздуха, Скалистите планини, загърнати със синкаво — снежно покривало, идваха към нас, израстваха пред очите ни, а над тях висеше лимонената резанка на новата луна.

 

 

Т. К.: Гледай, Пърл, новолуние. Хайде да си пожелаем нещо.

ПЪРЛ: Какво ще си пожелаеш?

Т. К.: Пожелавам си винаги да съм така щастлив, както в този миг.

ПЪРЛ: О, миличък, недей да искаш чудеса. Поискай нещо реално.

Т. К.: Но аз вярвам в чудеса.

ПЪРЛ: Тогава само едно ще ти кажа: никога не се захващай с хазарт.

Край