Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране
sqnka (2017)
Корекция и форматиране
Silverkata (2020)

Издание:

Автор: Джоан Харис

Заглавие: Котка, шапка и въже

Преводач: Магдалена Куцарова-Леви

Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: Сборник разкази

Печатница: ИНВЕСТПРЕС АД

Излязла от печат: 02.12.2013

Редактор: Петя Петкова

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-795-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6277


Преди две-три години станах член на клуб за диетично хранене и успях да сваля доста килограми. Но пък натрупах истории, много от тях за различните страни на храненето и за това, защо то означава толкова много за нас. Това е история за мрачните и сложни взаимоотношения на една жена с тестените изделия. Тя не е като мен, но знам как се чувства.

 

 

Мисълта, че може да е бременна, я споходи съвсем неочаквано по време на реклама на „От местопрестъплението“. Ядеше пакетче френски бонбони „Мистър Киплинг“, като започна от розовите (любимите й) и се канеше да свърши с кафявите, които най-малко й харесваха заради грозния цвят. Понякога мислеше, че може би трябва изобщо да не яде кафявите, но й се струваше, че това е разхищение, и накрая неизменно ги изяждаше.

Маги обичаше да си похапва, докато гледа телевизия. Така се чувстваше по-сигурна и по-спокойна. А и вечерта беше единственото време, когато не изпитваше чувство за вина от това, че яде. На работа винаги й беше много неудобно заради сандвича и блокчето мюсли. Сякаш другите я гледаха — осемдесет и три кила, а вижте как се тъпче с въглехидрати, за бога. Затова тя чакаше да се прибере у дома, за да си сготви нещо вкусничко — нещо просто, като паста или ориз, — и да си сипе чаша вино…

Но все пак понякога нещата излизаха от контрол. Винаги е по-вкусно да се яде пред телевизора. Особено сладки неща, мислеше си Маги. Сладки, бели, захаросани, розово-жълти. И на всеки двайсет минути се появяваха реклами, които й напомняха, че сладоледът е нещо хубаво, че шоколадът те прави щастлив и че замразените чийзкейкове на Бети Крокър вече се продават и в Исландия.

И така, Маги ядеше. Какво друго й оставаше? Тя ядеше бисквити за подобряване на храносмилането, малинови кифлички, кокосови тортички, бисквити с парченца шоколад, рулца, хрупкави оризови десерти и лимонова торта с белтъчен крем. За разлика от повечето хора, на Мистър Киплинг и Бети Крокър винаги можеше да се разчита. Те вдъхваха на Маги сигурност, отвеждаха я на островчета от сладост в свят, който ставаше все по-кисел.

Но сега пък това. Тази натрапчива мисъл. Ако съм бременна? Отначало за малко да се разсмее — ама че шега, непорочното зачатие на осемдесет и три килограмовата жена, — и все пак мисълта не я оставяше на мира като изпълнено с надежда улично псе, което някога някой е хранил. Ами ако съм бременна?

Със сигурност имаше вид на такава. Коремът й, някога плосък, сега беше мек и закръглен като недоизпечен самун хляб. Ръцете й също бяха меки и отпуснати, бедрата — бели и надиплени. Естествено, бременността нямаше как да си проличи. Още не, беше прекалено рано. Маги знаеше от опит, че до четвъртия месец нищо не се вижда.

Разбира се, тогава беше по-слаба. Дори по време на бременността теглото й не надхвърли шейсет и три килограма. Тя се тревожеше за килограмите си след раждането. Е, всъщност повече се тревожеше за Джак. Джак беше съпругът й и обичаше да се поддържа във форма. Всеки ден бягаше по пет мили, пускаше шеги за порасналия й корем. Само че това не бяха точно шеги — и Маги го знаеше. От бременността постоянно й се ядяха тестени изделия. Кифлички със захарна глазура, всякакъв вид хляб, понички, бисквити, палачинки и кексове. Джак, който изобщо не ядеше въглехидрати, се мъчеше да я накара да се храни със сурови, хрупкави неща, но организмът й се бунтуваше. Тя просто не можеше да ги яде. Ябълка или парче морков не бяха същото като поничките „Криспи Крийм“.

Маги направи опит да се захване с плетене, плетеше шапчици и терлички, но от това апетитът й не намаляваше. Всъщност само влошаваше положението. Всички онези кълба прежда в пастелни цветове — бонбоненорозово и ванилено бяло — само усилваха глада й.

Джак започна да я отбягва. Разбира се, тя се раздуваше. Не само в корема, но и в лицето, и в краката. Джак не обичаше пищните форми. Маги го знаеше. Той харесваше момичета, които приличат на момчета. Двамата работеха в една и съща фирма, но Джак имаше кабинет и стоеше там, а Маги имаше само работно място зад преграда, затова в работата тя го виждаше също толкова рядко, колкото и вкъщи.

Всичко стана много постепенно. Отначало той се правеше на загрижен за нея. Знам, че си уморена, Маги. Защо не си легнеш по-рано? А тя наистина беше уморена. До степен на отчаяние. Каквито и процеси да протичаха в тялото й, то явно се нуждаеше от много почивка, а и от много храна. И затова Маги си лягаше рано, докато Джак си търсеше извинения да стои буден до късно. И от работа ходеше направо в спортната зала, а Маги седеше вкъщи и плетеше терлички, гледаше „От местопрестъплението“, „Експериментът“ и „Изгубени“ и се мъчеше да измисли име на бебето, като се опитваше да не мисли твърде много за торти.

Успяваше, или поне в началото. Дори свали няколко килограма. Не чак толкова, че да се брои, разбира се. Освен това на Джак вече не му пукаше. Той си имаше своя предродилна програма и се отнасяше към нея много сериозно. Всяка сутрин ставаше в шест да бяга, а вечер правеше упражнения в залата. Трябва да съм във форма, за да тичам след сина си. Пак го казваше уж на шега, но Маги знаеше, че не е така. Накупи малки спортни екипи в различни нюанси на синьото, малки спортни ризи, гащета и терлички, направени така, че да приличат на маратонки. Понякога Маги се питаше защо изобщо Джак е поискал да има дете — той като че ли гледаше на това преживяване като на някакъв безразсъден маратон. От какво — или от кого — бягаше? И защо въобще трябваше да бяга?

Тя се помъчи да го убеди да си стои вкъщи, но това като че ли не помогна. Трябва ли да налагам ограничения на живота си само защото ти си бременна? — каза Джак. — Ако чак толкова искаш, можеш да идваш с мен в спортната зала. Но напоследък те интересуват само имена за бебето и бебешки дрешки — а, и да се тъпчеш, разбира се…

Маги знаеше, че не е честно. Тя определено беше спряла да се храни за двама. Всъщност даже почти не ядеше, хранеше се предимно с оризови сухари и моркови. Мразеше такива неща, повдигаше й се от тях, но трябваше да държи положението под контрол. Според електронния кантар на Джак вече беше с осем кила над нормата. Чувстваше се отвратителна. Дебела и непотребна. Сутрин започна като никога да й се гади. Отначало си помисли, че така е добре. Апетитът й секна. Но дори на хумус и моркови, Маги не сваляше килограми. А тази новопоявила се тлъстина под брадичката й като че ли се увеличаваше.

Захвана се да спортува. Насилваше се да ходи в спортната зала. Пъшкаше на тренажора и на машините за гребане потна и с пулсиращо зачервено лице. Спортуването открай време не й допадаше. Никога дотогава не й се беше налагало да го прави. Но Джак като че ли мислеше, че това ще помогне, и Маги си каза, че биха могли да тренират заедно. На него обаче не му харесваше да тича до нея. Пречи ми на ритъма — оправдаваше се той. И затова тя го гледаше отдалеч, като се мъчеше да се движи в крачка с него, чувстваше се уморена, леко й се гадеше и в ума й бяха поничките и „От местопрестъплението“…

И тогава Маги загуби бебето. На двайсет и първата седмица (някак прекалено рано). На всеки може да се случи — каза й лекарят. — Вината не е ваша. Само че на никого другиго не се случи. Случи се на нея. И по чия вина?

Колкото до Джак — е, Джак просто продължи да бяга. Един ден право от вратата на кухнята, право в прегръдките на момиче от спортната зала, а Маги си остана с цялата тази безполезна предродилна тлъстина и със скръбта, и с апетита, който не я напусна и който като че ли все оставаше незадоволен.

Джак смяташе, че тя трябва да отиде на психолог. Маги смяташе, че Джак трябва да върви по дяволите. В някои дни го виждаше в парка да тича с новото си момиче. Той харесваше стройни, атлетични блондинки.

Последната се казваше Чери и Маги я намираше за много весела. Като че ли дори при избора на приятелки Джак предпочиташе здравословното въздържание от изобилие.

И поради всичко това на Маги й беше още по-трудно да се справи с все по-натрапчивото си убеждение, че може да е бременна. За да забременееш, напразно си казваше Маги, е необходим мъж. Джак си беше отишъл и напоследък единствените мъже в живота й бяха Мистър Киплинг и героите от телевизионните сериали, които тя обичаше да гледа до късно нощем. И все пак…

Признаците определено бяха налице. Коремът й беше пораснал. Гърдите й бяха подути и чувствителни. През месеците след спонтанния аборт Маги постоянно се чувстваше толкова празна. Каквото и да ядеше, сякаш нищо не можеше да запълни празнотата, оставена от бебето в корема й. Но сега имаше нещо. Някаква пълнота, така й се струваше. Усещане за нова възможност. Ям за двама, казваше си тя на примигващата светлина от екрана на телевизора и някак й се струваше почти вярно, макар че беше невъзможно. Стават чудеса. Знам, че е така. Животът понякога ти предоставя втора възможност.

Един ден Маги отново започна да плете. Установи, че й действа успокоително. Изплете комплект бебешки дрешки в съвсем същия нюанс на бонбоненорозовото като глазурата на френските бонбони на Мистър Киплинг. Услади й се и така се появи втори комплект, този път в лимоненожълто като тортичка, и чифт терлички във ваниленобяло. Сега го нямаше Джак да потиска инстинктите на тялото й. Ден след ден тя виждаше как коремът й се закръгля и се изпълваше с характерното чувство за щастие и гордост. И какво, като нямаше мъж? Това бебе щеше да бъде само нейно. Моята кифличка се пече, мислеше си Маги, докато отваряше опаковка тортички „Бейкуел“. Този път нямаше чувство за вина. Все пак ядеше за двама.

Към петия месец на загадъчната й бременност хората започнаха да я зяпат. Тя усещаше погледите, хвърлени с крайчеца на окото, неизречените думи на колегите в работата. Беше се отказала от сандвичите и блокчетата мюсли. Сега, когато се хранеше за двама, можеше да си угажда. И затова в обедната почивка тя ядеше на бюрото си големи корнуолски пирожки от „Грегс“, цели опаковки захаросани кифлички с розова или бяла глазура и може би дори една-две понички, успокоително засищащи и меки под дебелия слой пудра захар. Чудеше се кога ли някой ще я попита за очакваната дата на раждането. Но никой не се осмеляваше — в края на краищата те сигурно знаеха всичко за любовницата на Джак. Приятелите й в офиса изобщо не бяха нейни приятели, а на Джак, и поради това нямаше кой да й зададе въпроса, който ги глождеше през всичките тези седмици — възможно ли е Маги наистина да е бременна?

Но тя установи, че не я е грижа. Нека си шушукат колкото си искат. Фактът, че никой не знаеше със сигурност, правеше новината за бебето още по-чудна. Ти си моя, нежно казваше Маги. Само моя, мъничка Бисквитке.

Маги откри, че най-лесно й идват наум имена на тестени изделия. Сали Лън. Ейнджъл Кейк. Необичайни, но хубави. Думите на нежност са винаги сладки. Захарче, Сладкишче, Бисквитке, Сладурче, Тортичке. И този път тя изобщо не се съмняваше, че бебето ще е момиче. Нямаше нужда от преглед на ехограф, за да й го кажат. Нито веднъж не беше ходила на лекар. Защо да го прави? Чувстваше се добре. Веднъж вече беше преживяла всичко това. Тогава лекарите не й помогнаха. Сега можеше да се справи и сама.

Започна да й се спи в работно време, особено след обяд. В някои дни едва издържаше да стои будна. Началничката й Клоуи спомена за това и накрая Маги разбра, че не може повече да го пази в тайна. Тя неудържимо се изчерви и й каза:

— Е, аз полагам максимални усилия, но нали знаеш, човек в моето положение много се уморява…

— В твоето положение ли? — попита Клоуи.

— Ами, нали знаеш, бременност.

Клоуи я изгледа втренчено.

— Какво?

Погледът й не беше много ласкателен. Но пък Маги открай време не я харесваше — кльощава червенокоса девойка, която приличаше на четиринайсетгодишна и за обяд ядеше само нискомаслени кисели млека. Какво изобщо знаеше тя? Как би могла да я разбере?

След това, естествено, новината се разнесе. Колегите й вече я зяпаха съвсем открито, докато обядваше на работното си място зад преградата. На Маги обаче не й пукаше, трябваха й повече сили. А другите просто завиждат, мислеше си тя. Завиждат на теб и на мен, Бисквитке.

След седмица Джак мина да я види по време на почивката за чай.

— Наистина ли разправяш, че си бременна? — попита той. — Клоуи каза, че така си й обяснила.

Маги сви рамене.

— Ами бременна съм — каза тя.

Джак видимо се стъписа.

— Ходиш ли с някого?

— Че защо? — попита Маги. — Нямам нужда да ходя никъде. А… — тя млъкна. — Разбирам какво имаш предвид.

Беше й ясно, че започне ли да излиза с някого, Джак пръв ще разбере. Той беше майстор в научаването (и разпространяването) на клюки и макар че очевидно нямаше никакво желание да се върне при нея, появата на нов любовник в живота й със сигурност щеше поне малко да го развълнува.

Джак я огледа критично от главата до петите.

— Изглеждаш ужасно — отбеляза той.

— Наистина ли? Колко типично за теб да го кажеш.

Поне беше така любезен да се изчерви.

— Маги, нямах това предвид. Исках да кажа, че малко си напълняла.

— Естествено. Бременна съм.

— Само че ти не си бременна, Маги, нали? — попита Джак.

Тя сви рамене.

— Ти пък откъде знаеш?

И като го погледна, изведнъж си помисли, че той е този, който изглежда ужасно. Скулите му бяха изпити и прекалено изпъкнали, китките стърчаха от маншетите на ризата и изглеждаха неочаквано кокалести. Отслабнал ли е? — помисли си Маги. — Дали не прекалява със спортуването?

— И ти не изглеждаш чак толкова добре — каза. — Още ли си с Чери, или диетата с пресни плодове не е достатъчно хранителна?

— Не отклонявай въпроса, Маги.

Джак си въобразяваше, че понеже гледа „Психотерапия“, разбира от психоанализа.

— Сега говорим за теб. За това, какво разправяш на хората. За историята с твоята бременност.

Маги се усмихна.

— Защо реши, че не е вярно?

— Ами защото… просто не е — тросна се той като дете. — Откъде ще забременееш? Не от мен, а няма от кого другиго. Е, на кого ще родиш дете? На семейната опаковка „Криспи Крийм“?

Маги си каза, че би трябвало да се обиди. Но бременността сякаш й беше донесла приятно ново усещане за спокойствие. Затова тя просто му се усмихна по своя нов ведър начин и каза:

— Ще видиш след четири месеца, нали, Джак? Хайде. Хапни си бисквитка.

Тогава новината гръмна. Всички имаха свое мнение относно загадъчната бременност на Маги. Мненията се различаваха единствено по това, че според едни тя беше луда, а според други си измисляше, за да привлече вниманието на Джак. И двете гледни точки бяха толкова нелепи, че Маги дори не се опитваше да ги оборва, а само се вслушваше в онова сладко топло усещане в корема си и го подхранваше с хляб, сладкиши, бисквити и пайове.

Защо изобщо някога си е мислила, че има нужда от мъж, за да роди дете? Онази детска песничка винаги е била вярна: Захарни неща и мила доброта — от това бяха направени малките момиченца; и Бисквитка — да, това беше името й — знаеше точно от какво се нуждае. С течение на времето тя ставаше все по-взискателна, отвори на Маги апетит за сладки оризови пудинги, ябълкови пайове с гъста сметана, ягодови маслени сладкиши, сладкиши с меласа, кроасани с мед и хрупкави франзели.

Към седмия месец Маги вече беше толкова уморена и натежала, че наистина искаше само да си стои вкъщи и да гледа телевизия, загърната в одеяло, с кана розова лимонада отстрани или може би каничка горещ шоколад и чиния топли кифлички с кайсиев конфитюр. Взе си отпуск по майчинство и никой не го подложи на съмнение. Отпуск от съчувствие — така пишеше в заповедта. На Маги не й се занимаваше да го оспорва. Не вярваха в съществуването на нейната Бисквитка? Голяма работа! Изобщо не са й притрябвали. Няколко души й се обадиха. Маги знаеше, че са добронамерени. Но не искаше помощ от тях. Не искаше нито съвети за диети, нито професионални напътствия за справяне с тежка загуба, нито терапия за подобряване на взаимоотношенията, нито изобщо някое от решенията, които й предлагаха за лъжливата й бременност. Тя беше сигурна, че Бисквитка не е лъжа. На седем месеца бебето вече проявяваше достатъчно силен характер, в сравнение с който всички тези хора бяха като призраци. Бисквитка беше топла сладка топка любов — и постоянно гладна. Затова Маги без следа от съжаление напусна работа и посвети изцяло времето си на бебето. Това решение като че ли я изпълни с енергия. Тя започна сама да пече сладкиши, поради което вече не й се налагаше да излиза толкова често. Поръча боя от магазин „Направи си сам“ и най-после боядиса детската стая — същата, която двамата с Джак така и не бяха успели да приготвят. Боядиса я в цвят на розова вода и направи ивица от кексчета, нарисувани по шаблон. Уши пердета от плат на същите кексчета. Тъкмо сглобяваше креватчето (от светло дърво с чаршафи в тон с пердетата), като се подкрепяше с пакет шоколадови бисквити, когато на вратата се позвъни.

Беше Джак. Този път изглеждаше даже по-зле отпреди: небръснат, блед и слаб като вейка. Беше с обувките си за бягане, сива фланелка и опърпани дънки и миришеше на пот, сякаш идваше направо от спортната зала. Огледа детската стая и седна тежко, като че ли са го блъснали.

— О, Маги, какво става?

Маги му се усмихна състрадателно. Знаеше, че някои мъже не го приемат леко, особено такива като Джак. Връзката между майка и дете е толкова силна, че бащите често са пренебрегнати. Все пак вината нямаше как да бъде нейна — в края на краищата Джак сам се беше отписал от това семейство. Сега, когато й предстоеше скоро да ражда, той може би съжаляваше, че я е напуснал. Много жалко, но нея не я беше грижа. Сега тя се нуждаеше единствено от Бисквитка.

Маги седна до него на дивана. Със сядането й диванът заплашително хлътна. От бременността килограмите й наистина се бяха увеличили през последните два-три месеца, но тя съвсем не се чувстваше зле. Този път се чувстваше красива. Кожата й сияеше. Косата й блестеше. Тялото й набъбваше като топло тесто. Миришеше на хляб, на сладост, на мая. Маги видя с какви очи я погледна той — полууплашени, полувъзторжени, като на дете.

— Какво правиш? — попита Джак.

— Подготвям нещата — каза тя. — Съвсем скоро ще се появи Бисквитка.

— Бисквитка? — учуди се той.

— Това й е името. Досега не съм го казвала на никого.

Маги се усмихна зарадвана. Разбира се, Джак я беше напуснал, но той продължаваше да бъде мъжът, когото обича, и й се стори съвсем редно да му каже името на бебето, преди да се е родило. Тя грижовно погали подутия си корем. Вътре Бисквитка беше заспала, но скоро щеше пак да огладнее. Маги се зачуди дали Джак ще протегне ръка да опипа корема й, както правеше, когато бяха заедно. Запита се дали иска той да го направи, или всичко това е вече минало.

Но Джак изглеждаше развълнуван. Устата му беше изопната като след прекалено бързо бягане.

— Маги — каза той и я погледна. — Трябва да спреш с това. Да потърсиш помощ.

— За какво ми е помощ? — попита Маги. — Казах ти, добре съм. Бебето също.

— Какво бебе? — възкликна Джак. — От кого е това бебе? Откъде се е взело? От „Пица Хът“? А сега си излязла и в отпуск по майчинство, купуваш бебешки дрешки, правиш всичко това… — Той махна с ръка към отворената врата на детската стая и пердетата на кексчета. — Маги! Имаш нужда от помощ!

— Ти ли ще ми я окажеш? — попита тя и това прозвуча като насмешка.

Джак сви рамене.

— Аз съм виновен. Не трябваше да бягам така. Но като изгуби бебето… — Той извърна поглед. — Не знаех какво да правя, Маги. Държах се като идиот. Надявам се, че разбираш колко съжалявам.

— Съжаляваш? — попита Маги, без да изпитва никакви чувства.

— Не биваше да те изоставям. Вече го разбрах. Казах на Чери, че всичко свърши. Мога да се пренеса при теб, когато пожелаеш…

— Да се пренесеш?

Джак кимна.

— Аз ще се грижа за теб. Ще направя всичко възможно да се възстановиш. Вече говорих с колегите. Ще пазят мястото ти колкото се наложи. Един на всеки четирима в Обединеното кралство страда от депресия в някакъв момент от живота си. Ще ти намерим специалист, може би ще те лекуваме с „Прозак“ или литий. И после пак ще се занимаваме със спорт — за да се чувстваш по-добре в кожата си. Щом започнеш да сваляш килограми, ще се пребориш с тази… заблуда.

— Мислиш, че ще се преборя? — попита Маги. Този път вече се ядоса. — Според теб аз съм си измислила бебето? Ето! Пипни! — Тя грабна ръката му и я сложи на корема си. — Усещаш ли я как рита, Джак?

Джак се отдръпна и промърмори:

— Това са газове. Нищо повече.

— Така ли мислиш?

— О, Маги. Знам, че е така.

— Добре тогава. Махай се.

Тя трепереше. Бисквитка отново я караше да изпитва глад. В хладилника имаше студен сладкиш от ревен, с лъжичка сладолед щеше да е направо идеален.

— Сега нямам време за това — отсече Маги, като видя стъписаното му лице. — Имам работа, истинска работа, за разлика от спортуването…

— Маги, моля те. Обичам те — каза Джак.

Говореше сериозно, нямаше съмнение. Но също така нямаше съмнение, че е вече късно. Бисквитка беше по-важна. И ако наистина искаше да бъдат заедно, Джак трябваше да направи избор.

Маги рече:

— Ако ми докажеш, че искаш да бъдеш истински баща на детето ми…

— Няма дете! — кресна Джак. — Никога не е имало! Ти си си го измислила! Дебела си, защото постоянно ядеш, не защото си бременна!

— Не го слушай, Бисквитке — каза тя. — Той вече не ни трябва. — Маги отвори вратата. — Довиждане. Съжалявам, че не си имал късмет.

След това тя престана да вдига телефона и сложи шпионка на външната врата. Беше прекалено заета да приготвя нещата за Бисквитка, за да се разсейва. Реши да поръчва доставки до дома — установи, че излизането от къщи е много стресиращо, — а и смяташе, че не се нуждае от помощ. Нуждаеше се единствено от спокойствие и тишина.

В следващите седмици никой не я бе виждал. Вече никой не отговаряше на телефона, никой не отваряше вратата. Джак се отби няколко пъти, но без резултат, макар че веднъж или дваж можеше да се закълне, че чува шум в къщата. Маги смени бравата. Това не го изненада. Първият му опит да повика полиция предизвика любезно безразличие, вторият — неприкрито весело учудване.

Има ли извършено престъпление, господине? Имаше ли Джак основание да смята, че бившата му съпруга е изложена на риск? Да не е обрала сладкарница? Той си тръгна ядосан, и унижен — както и още по-разтревожен. В къщата ставаше нещо. Зад грижливо дръпнатите пердета. Джак започна да следи доставките, които през ден пристигаха пред къщата. Повечето бяха от различни пекарни и сладкарници, някои бяха от магазини за бебешки стоки. Маги никога не разговаряше с доставчиците. Те просто оставяха стоките на верандата, точно пред външната врата. Един ден, докато гледаше от колата си, Джак видя как от къщата излезе едра фигура с неясни очертания, загърната в розов пеньоар, да прибере кутия със сладкиши. Тя се движеше със странна поклащаща се походка, след което се скри в тъмната къща.

Боже, помисли си той. Толкова е наедряла!

За другия път вече знаеше как да постъпи. Никой нямаше да му помогне. Джак изчака да пристигне камионетката от сладкарницата със сутрешната доставка. После изскочи от колата си и се усмихна на доставчика.

— Благодаря, аз ще го занеса — каза.

Доставчикът видимо се двоумеше.

— Няма проблем. Това е моята къща — обясни Джак и сложи на рамо покрития поднос.

Миришеше на хляб в съчетание с по-наситената миризма на печено маслено тесто и сладко от плодове.

— Жена ми е бременна — каза той. — Напоследък не се храни с абсолютно нищо друго.

— Ами добре — отговори доставчикът и го проследи с поглед до портата.

Джак наистина имаше вид на човек, който живее тук. Крачеше, сякаш беше стопанинът на къщата. Освен това каза, че жена му е бременна — е, само бременна жена, помисли си доставчикът, може да яде толкова много пайове.

Поне така обясни по-късно на полицаите. А тогава само сви рамене и си тръгна, без да се замисля повече. Джак с поднос в ръце отвори вратата на всекидневната и надникна вътре…

Той си представяше как Маги лежи в тъмното завита с одеяло. В действителност стаята беше ярко осветена. На равни разстояния по пода бяха наслагани лампи в различни нюанси на розовото. Десетки светещи гирлянди висяха по мебелите и се точеха по земята. На тавана имаше всякакви висулки: звънчета, фигурки от хартия, кристали, които отразяваха светлината. И всяка възможна повърхност беше заета от сладкиши, сложени на поставки и салфетки: тортички със захарна глазура, захаросани кифлички с черешки отгоре, целувки, лимонови торти, ябълкови пайове, сладки рула с дебели плънки, всичките наредени на поставки чак до тавана, искрящи на цветните светлини като съкровища от пещерата на Аладин.

Джак имаше чувството, че е попаднал в нещо средно между къщата на Дядо Коледа и Захарната къщичка, и ако изобщо дотогава се беше съмнявал, че жена му е напълно полудяла, съмненията му се изпариха при вида на всичко това — тази детинска версия на приказна страна.

Дворецът на Барби. Боже, не е истина.

— Маги, тук ли си? — извика Джак.

Глупаво беше да си мисли, че ще е някъде другаде. Но отговор не последва. В стаята беше тихо, чуваше се само шумът от въртенето на хартиените фигурки и дрънчене на музикална кутийка, което идваше от друга стая.

Джак остави подноса от сладкарницата. Миризмата на сладко бе главозамайваща. Вратата към съседната стая беше леко открехната. Той я отвори. Това беше стаята, която двамата бяха избрали за детска, след като бебето се роди — само че Маги искаше да я боядиса в розово, а Джак — в синьо, вследствие на което тя си остана бяла и гола, като спомен за деня, в който те погребаха бебето си в кутийка, дадена им от болницата: малко приличаше на кутия от сладкарница, облицована с евтин бял сатен.

Сега всичко беше различно, разбира се. Той го забеляза още при предишното си идване. Стаята беше вече детска, ярко осветена и боядисана в розово, по пода имаше разпилени възглавници, а в средата стоеше дървена бебешка люлка, почти цялата скрита зад перденца.

Джак пристъпи навътре в стаята. Маги не беше там. Но нещо мелодично дрънчеше, а до люлката се въртеше малка лампа и хвърляше нанизи от цветни светлинки по прясно боядисаните стени.

— Маги?

Искаше гласът му да прозвучи силно, авторитетно. Но в тази чужда стая той потъна като удавен в сладката миризма, в пастелния въздух между възглавниците и пердетата. Беше сам в стаята и все пак усещаше нечие присъствие, нещо, което запълваше въздуха. Сякаш там някой стоеше, дишаше.

Люлката. Проклетата люлка, помисли си Джак. Стоеше толкова невъзмутимо. Сякаш мястото й беше тук, сякаш наистина имаше причина всички тези джунджурии да са тук. И пердетата над нея, увиснали като палатка, скриваха вътрешността.

Разбира се, няма бебе, мислеше той. Не може да има бебе. Никога не е имало бебе извън отчаяното въображение на Маги. Бисквитка, така го е кръстила. Повече му приляга Измишльотина. Каквото и да има вътре — плюшено мече, кукла, — то е само заместител на онова, което е изгубила, симптом за безумие, доказателство, че Джак е бил прав да се намеси…

Ще говори с нея. Все пак още я обича. Веднъж да я накара да види истината, тогава може да опитат отново и всичко да стане както преди. Джак пристъпи към люлката. Миризмата на сладко се усили. Захарна, брашнена, млечна миризма като на смес за палачинки или тесто за бисквити. Отново му се стори, че чува нещо да мърда и да въздиша под пердето на фигурки. Нещо живо ли имаше там? Зайче, може би коте?

— Джак? Какво търсиш тук?

Беше Маги. Безшумна въпреки едрата си фигура, тя сигурно беше влязла след него. Той се обърна и напук на себе си се почувства виновен. Промърмори, че се е тревожел за нея.

— Тревожел си се? — Маги се усмихна. — Е, както виждаш, и двете сме добре.

— И двете?

— Двете с Бисквитка.

Джак вече не можеше да стои безучастен. Обърна се, пристъпи към люлката и с трепереща ръка посегна да дръпне пердето. Платът на кексчета се скъса. Весело звънна наниз от звънчета. Той надникна в люлката и устата му увисна от учудване, като видя какво има вътре…

Маги се усмихна.

— Тя е съвършена — каза. — Нали, Джак?

Джак нищо не каза, само гледаше ли, гледаше.

— Знаех, че всичко ще е наред, ако просто се доверя на инстинктите си. Захарни неща и мила доброта. От това са направени малките момиченца. Нали така, Бисквитке?

Маги се засмя. Месестото й лице грееше. Тя се наведе над люлката, взе онова, което лежеше вътре, и Джак започна да отстъпва назад, надалеч от жена си и вън от стаята, като пипнешком затърси вратата и едва не се препъна в светещите гирлянди, които се виеха като пълзящи растения по пода на всекидневната.

Маги го видя как си тръгва и се усмихна. Реши, че Джак може би има нужда от време, за да свикне с бащинството. Отново сведе поглед към бебето и подуши онази характерна млечна бебешка миризма. Захарни неща и мила доброта…

А после целуна нещото в ръцете си и каза:

— Хей, Бисквитке, татко дойде.

Край