Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)
Сканиране
sqnka (2017)
Корекция и форматиране
Silverkata (2020)

Издание:

Автор: Джоан Харис

Заглавие: Котка, шапка и въже

Преводач: Магдалена Куцарова-Леви

Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: Сборник разкази

Печатница: ИНВЕСТПРЕС АД

Излязла от печат: 02.12.2013

Редактор: Петя Петкова

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-795-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6277


Историите са като матрьошките: отворите ли ги, във всяка ще откриете следваща история. Тази написах, когато бях в Конго с „Лекари без граници“. Защо изобщо бях там, само по себе си е отделна история, но по време на престоя си в Бразавил срещнах банда малки момчета, които бяха измислили изобретателен (и опасен) начин да си изкарват хляба. Те се събираха край реката под верандата на един от малкото оцелели ресторанти в града и срещу някоя монета или шепа огризки забавляваха посетителите, като скачаха в бързеите на най-опасното място и се понасяха надолу по течението. Тези деца — всичките на не повече от десет години — рискуваха живота си по десет пъти на ден, често само за пилешки кокал или за парче хляб. Нещо повече: това като че ли им доставяше удоволствие.

Е, реката винаги я има. Така казва Маман Жана и ти хвърля онзи поглед, с който гледат старите хора, когато говорят за нещо, което не можеш да разбереш, като например как самолетът се задържа във въздуха или защо милостивият Бог е дал на мухата цеце криле. Това е нейният отговор на всичко — жалби, въпроси, сълзи. Е, реката винаги я има, казва тя. Река Конго е винаги тук.

Аз ли не знам — цял живот я гледам. Познавам настроенията й: тя е като настървено куче, на което понякога му се играе, но прекалиш ли с играта, се спуска да те захапе за врата. Знам местата за ловене на риба и къде е най-добре да се плува, къде са бързеите и плитчините, островчетата и пясъчните коси и къде преди години убиха последния хипопотам. Като чуете какво разправят, ще си помислите, че всички в Бразавил са били наблизо през този ден — ако е така, онзи стар хипопотам щеше да го има в Библията редом с чудото с питките и рибите. Все пак, казва Маман Жана, рибарите и ловците са родени лъжци.

Може пък реката да ги кара да лъжат.

Вярно, че тук е сборище на истории. И те като водния зюмбюл плават от север надолу по реката и пътьом се делят и цъфтят. Като историята за тримата магьосници или за момчето орел, или за рибата дявол, толкова голяма, че може да прекърши гръбнака на хипопотам и да погълне наведнъж цял крокодил. Тази поне е истинска, аз имам доказателство — зъб от риба дявол, изтъргуван (срещу цигара и половин дъвка) от момче, което дойде с една от лодките. Той е по-дълъг от пръста ми и виси окачен на врата ми на парче жица. Маман Жана казва, че не бива да го нося, в зъба на рибата дявол има зла магия, пък и въобще не е редно десетгодишно момиче да се навърта край речните лодки.

Ако ми била майка, разправя Маман Жана, щяла да ме научи да готвя, да шия и да си сплитам косата на малки и стегнати плитки, за да си хвана мъж. Това е добър улов за теб, момиче, не някаква си отвратителна стара риба дявол, която даже да успееш да изтеглиш на брега, не можеш да изядеш. Аз обаче мога да се грижа за себе си и не ми трябва да правя каквото казва Маман Жана. А и освен това, както тя разправя, хората може да идват и да си отиват, но реката е винаги тук.

Тук сме четирима бързаци, надбягваме се с бързеите. Маймунката, Сома, Холивуд Бой и аз. Разбира се, това не са истинските ни имена. Но имената са нещо тайно, пълно със сила. Викат ми Нгок — крокодила, защото страшно ме бива в плуването. А плуването, то се знае, е нашата работа.

Точно накрай нашия парцел има едно място, наречено „Ле Рапид“[1]. То е голямо, цялото бяло, с балкон, който гледа към водата. Преди войната тук идваха много хора, но сега никога не е запълнено повече от една четвърт: бизнесмени с широки в раменете сиви костюми или красиви дами с боядисани коси и надиплени рокли, войници, чиновници, дори някой и друг менделе — бели мъже, дошли сигурно по работа, — тук от дълго време не са се мяркали туристи. Те идват да ядат, разбира се — три блюда с пили пили и пържени банани, печена тиква с черен ориз и фъстъчен сос, крокодилско с фуфу[2] фасул.

Завива ми се свят даже само като си помисля за толкова храна, а има и домати, плувнали в олио, и яхния от речна риба, и сака-сака[3], и прясно изпечен хрупкав бял хляб, и добре изпържено пиле, и маниока, и грах. Те идват да ядат — разбира се, че за това идват, — но и заради реката, заради бързеите. Оттук се вижда отсреща, надалеч, на мили разстояние, чак до Киншаса, където на другия бряг горят огньове и реката е див звяр, търкаля се и подскача от камък на камък, и бълва големи фонтани от пръски. Не толкова див, колкото край Острова на хипопотама и при гигантския жълто-сив въртоп от клокочеща вода оттатък него, но достатъчно неудържим и издава звук като…

Като преминаващи слонове, казва Маман Жана. Големи кафяви слонове с крака като стволове на палми. Аз, разбира се, никога не съм виждала слон, но в градската зоологическа градина има череп с големината на товарно такси, целият в тебешир и пчелен восък, и от беззъбата му уста стърчи един сцепен бивник.

Като неделя сутрин, казва Маймунката: като гласове в катедрала, като танци, като тъпани.

Като хеликоптери, казва Сома, когато изобщо реши да каже нещо. Като бомби и снаряди, и глухо тракане на пушки. Или като шума, казва Холивуд Бой, на радио между станциите, онзи призрачен мъртвешки звук като шумолене и шепот, като драскане и шаване.

Реката има песен за всеки, казва Маман Жана, и никоя песен не е като другите. Ето за какво идват те всъщност: не заради храната, не и заради гледката или сенчестата веранда под дърветата манго, а заради реката, заради звуците и надигащата се забързана речна песен. Аз знам: и с другите е така. Даже Сома, който е на четиринайсет и си мисли, че знае много повече от нас, останалите. В нашата работа няма само работа.

Това обаче не значи, че не сме професионалисти. Едни хора си изкарват прехраната с дърворезба, други отиват в армията, трети работят по пазарите или по такситата, или край пътя. Ние работим с реката. По-точно работим с бързеите.

Нашите бързеи са магистрала и място за всякакъв занаят. Ловци на риба, каменари, перачки, крадци. Познавам ги всичките: момчета с мрежи, старци с пироги, бракониери с колове и чували. Надолу по реката е плиткото място, където Маман Жана си носи прането. То е хубаво и за плуване — за бебета и жени, — но ние не плуваме там. О, не. Ние плуваме по-нагоре, от „Ле Рапид“ до плитчините на каменарите, и не пускаме никого другиго да плува в нашата отсечка. Ние — Маймунката, Сома, Холивуд Бой и аз — сме си я спечелили. Особено аз, донякъде защото съм най-малката, но още повече защото съм момиче. А както казва Маман Жана, момичетата не се осмеляват, не беснеят и най-вече никога, ама никога не плуват в бързеите.

Има три коридора, които разделят бързеите откъм нашата страна на реката. Първият — ние му казваме Пързалката — е близо до брега, задъхано пълзи и се промушва между скалите. Вторият — Лястовицата — е доста по-далеч и за да го стигнеш, трябва да плуваш навътре в широка дъга, да заобиколиш подводна яма и едно място при големите скали, където рязко става дълбоко. Трябва да си силен — и най-вече трябва да си бърз, защото никой не може да плува срещу течението, можеш само да се надяваш, че ще успееш да го използваш да те запрати достатъчно далеч, за да попаднеш на сигурно място в коридора. Но кривнеш ли дори на ръка разстояние, тогава течението те подхвърля — и те мята както куче плъх — право в подводната яма. Ако извадиш късмет и пак те изплюе навън, плуването завършва с бързо профучаване покрай грапава и леко полегата скала, без нищо да ти стане — освен може би да си охлузиш гърба и да ти се смеят подигравателно от брега. Случва се понякога, но никога на мен. А друг път — ами… По-добре да не мислим за това. Милостивият Бог прибира реколтата си, казва Маман Жана, и всичките ти сълзи няма никога да върнат и едно зрънце от нея.

Третият е почти легенда. Далеч, далеч по-нататък от останалите — може би три пъти повече от разстоянието между Лястовицата и брега, — до него се стига само от Лястовицата. На половината път до плитчините на каменарите течението се разделя от голяма розова скала, на която викаме Костенурката. Корубата на Костенурката е кръгла и от едната й страна има хубаво плавно преминаване в основното течение. От другата има подводни скали, на които казваме бодливите камъни, но ако си достатъчно бърз — и късметлия, — сигурно можеш да се измъкнеш от Лястовицата и да се пуснеш по голямото обло рамо на реката до Дълбокото.

Аз не съм го правила никога, макар че съм проследявала пътя с плавей и туфи зюмбюл и съм почти сигурна, че бих успяла. Доколкото знам, никой друг не го е правил, Маймунката казва, че там има крокодили, но просто го е страх. Заради кривия си крак той не плува толкова добре като останалите и никога не плува даже в Лястовицата. Само че си има пояс от гума на камион и се намества в него идеално, като птиче в гнездо, затова Сома му позволява да идва с нас. Мисля, че не е честно — ако бях аз, бас държа, че нямаше да ми разреши, — обаче Сома е Генералът и ние трябва да правим каквото казва. Невинаги ми харесва — особено ми е трудно да съм Лейтенант, след като даже Маймунката е Полковник, — но в повечето други неща Сома е много справедлив, пък и кой друг изобщо щеше да позволи на момиче да участва?

И така всеки ден между девет и пет ние се събираме под балкона на „Ле Рапид“ и упражняваме движенията си. Лесни, за загряване — Маймунката е с гумения си пояс, а ние, останалите, плуваме до него, крещим. После идва ред на трудните номера — гмуркане отвисоко, скокове „звезда“, плуване крокодилската, като всичките се нареждаме в непрекъсната върволица. Малко преди пладне спираме за почивка. И да хапнем, ако намерим какво, може би някоя питка или резенче студена маниока, изпросени от Маман Жана. Понякога по дърветата над верандата се намират дребни зелени плодове манго и ние ги замеряме с пръчки, докато някой падне. След дванайсет обаче започва да се събира компанията и трябва да се представим добре, иначе има опасност да си загубим работата.

Както казах, ние работим с реката. По-точно работим с хората и ако ме питате, всеки, който може да си позволи да похарчи няколко хиляди франка за ядене, е лесна плячка. Това не е просия — ние никога не просим, — но не можем да им забраним да ни гледат, нали? И ако понякога ни подхвърлят монета-две или пилешки кокал, или парче хляб, какво лошо има? На Маман Жана не й харесва, но се прави, че не вижда. В края на краищата това е заплащане като всяко друго, пък и е по-забавно от трошене на камъни.

Родила съм се някъде по-нагоре по реката. Било е преди войната — не си спомням нито името на мястото, нито кой знае какво от там, освен че имаше къща с покрив от палмови листа и край нея щъкаха пилци, и майка ми ме носеше във вързоп на гърба си, и имаше миризма — не като градските миризми, а горска миризма — на влажна кал и дървета, и камъш, и пара от гърнетата с маниока. Може би затова съм попаднала на Острова на хипопотама и всеки ден ми се налага дълго да вървя до града, но нощем ми е приятно да съм извън него и да слушам песента на реката, докато заспивам, с нейния хор от големи и малки жаби.

Никой друг не ходи често там — освен рибарите. Смята се за лоша магия. Папа Плезанс казва, че духът на онзи последен хипопотам чака сгоден случай да си отмъсти. Маман Жана разправя, че е заради нещата, които са ставали тук по време на боевете. Тя не казва много, но аз разбирам, че са били лоши неща, защото друг път Маман Жана говори за сто човека. Само че това е било много, много отдавна, преди поне три години, и сега островът е хубаво и спокойно място. Повечето хора обаче не припарват тук и разказват разни истории за призраци и магьосници. Аз не съм виждала нищо такова. Папа Плезанс — също, а той идва всеки ден с пирогата си. Но съм виждала много хубави сомове и се радвам, че другите не идват тук. Пък и обичам да стоя сама.

Маман Жана има колиба край другия бряг. Тя живее там с Маман Ким, дъщеря й, и малката Бланш, внучка й. Мъжът на Маман Ким живееше с тях, но вече не живее. Има си история за това, но тези работи са между мъже и жени, както казва Маман Жана, а и не ме интересува особено. И Папа Плезанс има колиба, със зеленчукова градина и работилница под голямото дърво манго. Папа Плезанс е вуйчо на Сома. Прави пироги — или поне е правил, преди да избухне войната, — хубави тънки пироги, които порят водата без звук. Той ме научи как да яхвам течението и как да греба от кърмата, за да не се преобърне малката лодка. Папа Плезанс влиза много навътре, право в бързеите, и залага капаните си сред бодливите камъни. Понякога се налага да му помагам, но работата е скучна в сравнение с плуването в бързеите, а той и бездруго никога не ми плаща, затова, когато мога, го подминавам незабелязано и поемам сама нагоре по реката.

Днес стигнах рано при „Ле Рапид“, час след зазоряване. Другите още ги нямаше и аз седнах на брега, зачаках и задъвках парче горчив млад бамбук, докато оглеждах реката за риба дявол. Наоколо не се мяркаше никой освен един старец с пирога и няколко птици, които летяха ниско над кафявата вода. Стоях там към час, докато се появи Маймунката с гумения си пояс, и дотогава вече бях схванала, че нещо не е наред. Щях да разбера даже ако Маймунката не ме беше погледнал така накриво и някак небрежно, с онази усмивчица, която значи лоша вест за другиго, не за него. Винаги ми е завиждал, знам. Може би защото съм по-добър плувец, може би защото краката ми са дълги и прави, а той трябва да ходи с малки разкривени стъпки заради недъгавия си крак.

— Къде са другите, Маймунке? — попитах аз.

— Ей сега идват — каза. — Папа Плезанс ни викна. Даде ни питки да закусим.

Е, това вече беше изненада. Старият Папа никога не раздава ядене ей така. Зачудих се какво иска и защо е дал на приятелите ми да ядат, а мен е оставил да отида сама до „Ле Рапид“.

— Папа вика, че си губиш времето — продължи Маймунката, като извади останките от питката си и захвана да яде.

— Разправя, че на реката се изкарвали пари.

— Как, като ловим риба с него ли? Това е работа за ония, които не ги бива в плуването.

Маймунката присви очи.

— Ами — започна той — Папа рече, че не иска вече да се навърташ тук. Така рече на Сома. Сега ще работиш за него. Край с бързеите.

Не беше за вярване.

— Папа Плезанс не ми е роднина — възразих аз. — Няма право да решава какво да правя. Само понеже вуйчото на Сома е казал, не значи, че трябва да му работя без пари.

— Така рече на Сома — упорито повтори Маймунката. — Казах ти.

— Ама това ми е работата — отсякох аз и чух глупавото леко треперене в гласа си.

— Вече не — отговори Маймунката. — Бързеите са на бандата на Сома.

Настъпи мълчание, докато чаках това да ме отмине. Маймунката ядеше питката си и ме гледаше с онзи поглед, сякаш мислеше, че ще заплача ли, не знам. Аз обаче не му доставих това удоволствие.

— Ти си само пратеник — заявих надменно. — Къде е Генералът?

Маймунката сви рамене и кимна към плитчините на каменарите.

— Не ходи, Нгок — предупреди ме той, щом тръгнах да се спускам към пътеката. — Не те искат там.

— Опитваш се да ме спреш ли? — викнах аз през рамо.

Маймунката пак сви рамене и закуцука след мен, като се държеше на разстояние.

— Ще видиш — само това каза и даже тогава се престорих, че не го чувам.

Намерих останалите долу при каменарите. Сома не ме поглеждаше, а Холивуд Бой си играеше да пуска камъчета по водата и се преструваше, че не му пука.

— Маймунката разправя, че вече не искате да идвам на бързеите — казах аз, като направо минах в нападение, преди Сома да е отворил дума.

Той мълчеше, само ровеше земята с крака и не ме поглеждаше.

— Езикът ли си глътна? — попитах аз.

Сома измърмори нещо за това, как не му се занимава с малки момиченца.

— Бързеите са толкова твои, колкото и мои — настоях аз и пак дочух в гласа си онзи звук, нещо средно между плач и дяволска ярост. — Ако ми се идва тук, не можеш да ме спреш.

Само че той можеше и го знаеше. Трима срещу един, а и на сушата те бяха по-едри, по-големи и по-силни от мен, даже страхливата Маймунка с кривия крак. И пак не ми пукаше. Нека да опитат, като са такива мъже. Напипах окачения на жица зъб от риба дявол и се примолих: рибо дявол, прати ми своя дух да ми даде сили.

— Върви си вкъщи — каза Сома.

— Искаш да ме спреш ли? Само опитай.

И изведнъж ми дойде вдъхновение, свежо и силно като глас от Бога. От Бога или от рибата дявол — всъщност не можех да кажа, но беше толкова отчетливо, че дъхът ми секна и се разсмях чак до задушаване, толкова, че момчетата сигурно ме помислиха за луда.

— Защо се смееш, Нгок? — попита Холивуд Бой, който вече гледаше малко притеснено.

Имаше защо: миналата седмица го видях да се пробва на Лястовицата и направи широк завой, вряза се в Костенурката и се пльосна по лице в кална яма. Сома е по-добър, но Маймунката никога не дръзва да плува надалеч и аз знаех, че мога да надвия всеки от тях — може би даже Сома, — ако ми върви този ден и ако зъбът на рибата дявол ми донесе късмет.

— Искате бързеите да са само за вас? — попитах аз през смях. — Ще се обзаложим, момче. Ще видим кой е най-добрият. Нека реката отсъди.

При тези думи те зяпнаха. Маймунката ми се стори уплашен, Холивуд Бой се засмя. Единствено Сома мълчеше сериозен.

— Какво искаш да кажеш? — попита накрая той.

— Казвам да премерим сили — отговорих аз. — Бандата на Сома срещу бандата на Нгок. Победителят получава бързеите. Победеният отива при Папа Плезанс.

Маймунката се изкиска.

— Сигурно си полудяла — рече.

— Може да съм полудяла, но аз мога да плувам като крокодил.

Сома се намръщи. Той не говори много и когато каже нещо, хората го слушат. Все пак той беше Генералът и знаеше, че добрият генерал никога не отказва да премери сили. Направиш ли го веднъж, хората ще си помислят, че те е страх. Дваж — никой вече няма да ти се подчинява. Триж — и с теб е свършено.

— Как да премерим сили?

— С най-голямото предизвикателство — веднага казах аз. — Дълбокото.

Настана продължително мълчание. После Сома кимна веднъж.

— Добре — рече и без повече да ме погледне, стана и тръгна нагоре по реката към „Ле Рапид“.

Когато стигнахме мястото за плуване, ми се стори, че Дълбокото изглежда по-тъмно и по-далечно от всякога. Реката вече беше придошла от дъжда, който валя миналата седмица, туфи воден зюмбюл, някои големи колкото лодки, се носеха край нас по водата, която миришеше на кисело. След месец щяха да дойдат дългите дъждове, тогава бързеите щяха да са прекалено опасни даже за добрите плувци. През дъждовните месеци дори крокодили се давят в клокочещата вода. Сега още беше много рано за това, но не беше и толкова далеч и когато стигнахме нашата отсечка, аз започнах малко да нервнича — там засега не се хранеха клиенти, още не, но един сервитьор застилаше масите под голямото дърво манго и от отворената кухня се носеше миризма на нещо печено.

— Сигурна ли си? — попита Сома и ме погледна.

Лицето му беше спокойно, но ми се стори, че се поти, може би от горещината, а може пък и от нещо друго. Маймунката стоеше до него с гумения пояс под мишница, с кръгли ококорени очи, на които се открояваше цялото бяло.

— Страх ли те е? — попитах аз.

Сома сви рамене, сякаш искаше да каже, че за него Дълбокото е поредното дълго плуване, а не най-голямото, най-отдалеченото и най-опасното място от бързеите.

— Добре тогава.

Спогледахме се.

— Първо ти.

— Не, ти.

Лицето му беше като от дърво, неподвижно, кафяво и безизразно.

— Добре тогава. Влизаме заедно.

— Не, човече — каза Холивуд Бой стъписан. — Прекалено опасно е!

И донякъде беше прав: тези дълги отсечки бяха по-безопасни, ако плуваш сам, защото трябва да пресметнеш разстоянието абсолютно точно и даже инч кривване в грешната посока може да доведе до смъртоносно пропадане в гърлото на подводната яма или унищожително минаване през бодливите камъни. Двама плувци едновременно ще се бутат един в друг като островчета от трева, ще разпенват течението и ще рискуват да пострадат.

— Добре — рекох аз. — Двамата заедно.

Даже в дни, когато нямаме какво да доказваме, ние тренираме, преди да се пробваме на големи разстояния. Може би едно-две пускания по Пързалката, един-два крокодила, някой и друг скок — и тогава сме готови да се пробваме на Лястовицата. Днес нямаше никакви такива детинщини. Маймунката седеше на брега и гледаше, подвил крака в гумения си пояс, Холивуд Бой стоеше приведен под арката на „Ле Рапид“, а ние със Сома наблюдавахме реката, като току хвърляхме в нея разни предмети — пластмасова бутилка, парче дърво, — за да преценим скоростта и посоката към далечното Дълбоко.

И двамата не пожелахме да направим тренировка. По някакъв начин щеше да е проява на слабост, макар да знаех, че това доста намалява шансовете ни за успех. По правилата трябваше да минем Лястовицата към десетина пъти, преди изобщо да направим опит за Дълбокото, но и бездруго само разпалената ми ярост ме караше да стоя тук и не исках, докато се подготвям, реката да я охлади.

След двайсет минути вече почувствах как започва да отслабва. Сома още наблюдаваше, проучваше вятъра, скоростта и водата, като от време на време ме поглеждаше бързо-бързо да види дали съм загубила самообладание. Аз пак отправих молитва към бога риба дявол — за бързина, смелост, късмет — и удостоих Сома с голяма ослепителна усмивка. Не знам дали го заблуди, но така или иначе реших да не чакам повече и станах, затъкнах полата около краката си, вързах я и казах:

— Готов ли си?

— Ти си луда, човече — рече Маймунката с мрачно задоволство. — Ако не те погълне реката, ще станеш храна за крокодилите.

— Крокодилите не обичат бързи води — отвърнах аз и погледнах над него към далечния коридор.

Сега той едва се виждаше заради отраженията: гола ивица, по-гладка от останалата вода, искреше като златна в далечната мараня. Красива е, помислих си, много прилича на гърба на лъскава змия. И тя като змията можеше да хапе.

— Още ли си навита?

Надяваше се да не съм: по очите му си личеше.

— Както винаги — отвърнах аз и двамата отстъпихме назад, за да имаме място за възможно най-дълго засилване.

Една-две-три крачки, почти допрели ръце — и бяхме на ръба; четвърта — и аз се хвърлих рязко напред във въздуха, като прелетях далеч оттатък Пързалката и цамбурнах от въздуха с краката надолу в опашката на Лястовицата.

Потънах, понесох се надолу, усетих течението на реката, много по-силно под водата, отколкото на повърхността, и бързо издърпах крака нагоре. Знаех, че Сома е някъде съвсем наблизо, но не можех да си позволя да се оглеждам за него точно сега. Протегнах се с всички сили, хвърлих се напред, заритах с крака и се устремих към течението като към спасително въже. Надолу по реката Костенурката подаде гигантско розово рамо от водата и аз се засилих към Лястовицата, като знаех, че ако заобиколя Костенурката от погрешната страна, ще пропусна входа и течението ще ме завлече във въртоп от ями и бодливи камъни — и то ако реката не ме смачка като развалено яйце.

Усещах как отляво зад мен, по-навътре в коридора, Сома маха с ръце и диша учестено. Той беше силен, но беше и тежък, аз измъквах крака от пенливата вода и се оттласквах напред, лека като лилия. И двамата мълчахме: в носа и устата ми имаше вода, също и в очите ми, и единственото, за което мислех, беше коридорът, който ме въртеше, оставяше ме без въздух и ме теглеше все по-близо към Костенурката и ямите от двете й страни.

Бум-бум-бум. Малко неравно плъзгане, редица от кръгли камъни, пръснати под повърхността на водата като кокалчета в гръбнака на мършав човек. Спуснах се по тях, загубих скорост и дъх и ето че Костенурката изникна пред мен, оградена откъм брега от гладките води на Лястовицата, а от другата страна — от неумолимите капани на неизследваната територия. Поех дълбоко въздух. Събрах сили и ритнах Костенурката точно в момента, когато реката ме заля презглава, заблъсках с дългите си силни крака и се хвърлих в неизвестното. Тук течението беше по-силно от всякога, засмукваше краката ми ту на топли, ту на студени вълни, и имаше камъни, камъни и скали, които не познавах, те се забиха в краката и стъпалата ми и одраха левия ми пищял от извивката на стъпалото до коляното.

Бодливи камъни. Не бях очаквала друго, но тези бяха камъни с бодли колкото тялото ми, които стърчаха от дълбините като речни зъби. Издърпах крака нагоре, ритнах и те пак ме ухапаха, Сома извика зад мен, но не видях защо. А Дълбокото пак изглеждаше двойно по-далеч, двойно по-бързо отпреди, като някакъв път в приказка за замъци, които се местят, и страни, които изчезват за една нощ, за да се появят някъде другаде, може би от отсрещната страна на света под вълшебен облак или килим от сняг.

Отново започнах да се моля на зъба на рибата дявол — закарай ме по-далеч, закарай ме по-бързо — и заплувах с всички сили далеч от каменистото място. Отзад, малко встрани, мярнах Сома да прави същото, но докато плувах напред, го видях как кривна — плъзна се встрани към една падина с водовъртеж, който го понесе назад към Лястовицата, — а аз продължих напред, скоростно и стремглаво като някоя от пирогите на Папа Плезанс, през опасния участък към бързата гладка вода.

Дълбокото! Вече го виждах, беше на пътя ми, сега течението правеше завой и щях да стигна право там, като използвам скоростта на самата река, за да ме хвърли към него, както момче използва въжето на портмоне за врата, за да хвърли камък. В пристъп на победоносен възторг отворих уста: йееее! После седнах на реката, обхванах колене като Маймунката, когато плува с гумения си пояс, и се оставих водите да ме носят напред и надалеч, към коридора.

Все едно летях. Летях, падах и сънувах едновременно: тежката вода под мен, която пълзеше черна по жълто-кафяво, и дребните парчета плавей, които жулеха и хапеха парещата ми кожа. Но беше чудо: за миг аз бях не просто в реката, аз бях реката, пеех песента й и реката ми пееше в отговор с многото си гласове, и стига да поисках, вярвам, че можех да доплувам чак до Киншаса и нищо — даже крокодилите — нямаше да ми попречи.

И тогава погледнах назад. Не биваше да го правя. Почти бях стигнала, пръстите ми докосваха очертанията на Дълбокото. Но се огледах, може би за да проверя дали Сома е видял победата ми, и радостта ми се изпари, скована от внезапен студ.

Както си и мислех, Сома беше кривнал в онази падина с водовъртеж, който водеше обратно към Лястовицата. Ако се беше оставил на водата, всичко щеше да е наред, там имаше прав гладък канал, който минаваше покрай Костенурката и те връщаше обратно в дългия равен коридор към мястото за плуване. Но Сома не пое по канала. Вместо това опита да се върне обратно: отчаяно, невъзможно плуване срещу течението. Реката го спря: първо го обърна по гръб, после го завлече към Костенурката, скалите и черната яма между тях. Сома осъзна грешката си, но много късно: аз видях черната му глава и мършавите му ръце, които стискаха стърчащ къс речна скала, докато над него водата бушуваше, ревеше и скачаше като някакво неоседлано животно, което не иска да го яздят. Видях всичко това в един миг: разгневената река, Сома, стиснал спасителния камък, тъмната падина отдолу. С малко повече бързина можеше да прескочи ямата, но беше загубил скоростта и самообладанието си. Сега се държеше за хлъзгавия като масло камък и ревеше без глас сред воя на речната песен.

Пред мен беше Дълбокото, на ръка разстояние. И неговата песен беше оглушителна — ела при мен, Нгок, — но отзад пък беше приятелят ми и макар сърцето ми да се късаше от това, че ще се откажа от предизвикателството, знаех, че не мога да оставя ямата да го погълне.

Оттласнах се и поех назад към скалите. Дълбокото за секунда ме улови в звуците на песента си, после ме изплю с все сила, както дете изплюва семе от паупау, и аз се стрелнах нататък, към Лястовицата, като се отблъсвах с колене от скалите. Знаех, че е рисковано. Трябваше да мина съвсем точно по пътя на Сома и без да губя набраната скорост, да го грабна от мястото, където се държи, без да допусна ямата да погълне и двама ни. Една секунда забавяне — и щяхме да потънем, без повече да изплуваме. Един инч отклонение в която и да е посока — и щях да го изпусна. Помолих се за последен път на рибата дявол — о, моля те, рибо дявол, нека се прицеля точно — и като поех дълбоко дъх, седнах право върху вълната, изпълних дробове до пръсване и се пуснах с максимална скорост по финалната права към Сома.

Той явно видя какво се опитвам да направя. Сграбчи ръката ми и се пусна от скалата, а аз оставих скоростта ми да повлече и двама ни като бутилки по водата, право през коварната подводна яма към челюстите на бодливите камъни.

— Дръж се, Сом! — викнах и едва чух гласа си сред речната песен.

Но ръката му беше в моята, а аз стисках здраво и двамата крещяхме, докато скалите хапеха краката и стъпалата ни. Сега реката се смееше, ясно я чувах: тихо кикотене на трополящи скали и камъчета, като тъпани край огъня. И Лястовицата отново се заглади, забави ход, потече полека към мястото за плуване. Камъните се разпиляха под краката ни, Сома пусна ръката ми и заплува бавно и на тласъци към плитчините.

Там ни чакаха другите, които не знаеха какво са видели.

— Какво стана, човече? — попита нетърпеливо Маймунката, когато със Сома се проснахме на сухите камъни при плитчините на каменарите и започнахме да оглеждаме порязванията и охлузванията по краката си.

Аз погледнах Сома. Той не отвърна на погледа ми. Лицето му изглеждаше по-дървено от всякога, като се изключи една голяма драскотина над окото, получена сигурно от удар в онази остра скала.

— Стигна ли Дълбокото, Нгок? — попита Холивуд Бой с глас, разтреперан от въодушевление. — Стори ми се, че май те видях там, но беше прекалено далеч, за да съм сигурен…

Сега е моментът да говоря, помислих си. Да разкажа как се докоснах до Дълбокото — наистина го докоснах с върховете на пръстите си като митична риба, която можеш да уловиш само насън. Ако им го кажех, щях да стана Генерал. Сома щеше да отиде при Папа Плезанс. „Ле Рапид“ щяха да бъдат мои.

Сома не ме поглеждаше. Лицето му изглеждаше непроницаемо като камък.

— Е? — попита Маймунката. — Спечели ли?

Настана дълго мълчание. После аз поклатих глава.

— Не — казах. — Почти стигнах, но Лястовицата ме завлече обратно. Да речем, че сме наравно, човече. Никой не печели.

Холивуд Бой изглеждаше разочарован.

— Хей, Нгок — каза той, — изгубила си вълшебния зъб.

Тогава посегнах към него, но вече знаех, че го няма. Може би реката си го беше взела обратно, а може духът на рибата дявол да си беше прибрал дължимото.

 

 

Ние, четиримата, още работим на реката: Сома, Маймунката, Холивуд Бой и аз. Отначало имахме малко търкания с Папа Плезанс, но Маман Жана неочаквано застана на моя страна — необичайно, помислих си аз тогава, но излезе, че Папа бил записан в черния й списък заради някаква неплатена работа.

Реката пак е наша — засега, — поне онази част, която започва от „Ле Рапид“ и свършва при плитчините на каменарите, и ние работим там всеки ден, но никой повече не е опитвал да плува в Дълбокото. Може би някой ден пак ще се пробваме. Сома все още е Генералът, макар че вече не раздава заповеди така, както правеше някога, а в очите на Холивуд Бой съм виждала искрица, която ми подсказва, че един ден пак ще мерим сили. Не аз обаче. Повече не. Глупаво е да си въобразявам, че изобщо бих могла да стана Генерал — достатъчно ми тежи да се състезавам с момчетата, — но понякога го виждам в очите им: онова възхищение, онова съзнание за прието предизвикателство, за зърната тайна, за почти спечелена слава. Един ден може би пак ще ги открия.

А реката винаги я има, както казва Маман Жана, със сънните си мълчания и страховитата си ярост, и песента си, която продължава ли, продължава, носи със себе си заклинания и сънища, и истории към търбуха на Африка и пак навън, в неизвестното открито море.

Бележки

[1] Les Rapides (фр.) — Бързеите. — Бел.прев.

[2] Африканско ястие от маниока, батати или банани, сварено до нишестена каша и поднесено във вид, подобен на место. — Бел.прев.

[3] Ястие от риба или месо с листа маниока, спанак и други зеленчуци. — Бел.прев.

Край