Иван Вазов
Нощ в гората

Мрак. Сенки. Глухо. Тайнственост дълбока.

Вървя под тъмен свод. Виденья странни

в нощта се мяркат. Пътя — на посока —

оставям го на коня си разбрани.

 

Мълчанье страшно — повече от мрака.

Ни клон заскръцва, нито шумка пада;

лесът немей зловещо, бди и чака,

като разбойник нощен във засада.

 

Вървя в тъма, умислен и тъжовен.

В усамотенье страшно се усещам:

самичък аз съм и в шума световен

душа мен родна, ближна там не срещам.

 

И тихо, тъжно мърдам из букака,

та няма що да бързам в мраковете:

мен съ̀рце любяще сега не чака

и на прозореца ми свещ не свети…