Иван Вазов
Славословия на Мусала

Le mont Blanc que cent monts entourent…

Désintéressement, V. Hugo^[1]

Там в сяйното небе, из хаоса планински,

изпъква Мусала, левентът исполински.

 

Един в лазура син, без равен, без другар,

над всички планини възвишеният цар.

 

Високо той над тях издига лоб гранитен,

със вечен сняг венчан и с облаци укитен.

 

И гледа мълчалив в дълбокий небосклон

до самия Олимп — на боговете трон.

 

А около — тълпи гиганти горделиви

чукари, върхове и чалове плешиви —

 

и страшни ридища с изгризани чела,

в смирение стоят пред вечний Мусала.

 

И всички в един глас гиганта пръв венчават,

върховната му мощ в небето прогласяват:

 

„Ти наш си цар и вожд — планинский хор мълви, —

пред твоята глава ний скланяме глави.

 

Висок си ти над нас, отишъл си в небето,

съперник нямаш друг, царуваш в вишинето.

 

Слънчевите лучи най-първо теб златят

и орлите едни по тебе се вестят;

 

там, дето видиш ти, на нас не стига взорът,

един ти само чуйш на ангелите хорът.

 

Осанна теб! Венец и слава ти си нам,

най-пръв и най-светлив, най-чист и най-голям,

 

и горди сме със теб, пред кой сме всички мали,

и хора да сме ний — ний бихме те ругали!“