Включено в книгата
Оригинално заглавие
Warbreaker, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 4 гласа)

4.

Каляската на Сири спря извън Т’Телир, столицата на Халандрен. Тя зяпна от прозореца и осъзна нещо много, много плашещо: народът й нямаше никаква представа какво е да си натрапчив. Цветята не бяха натрапчиви. Двайсет войници, пазещи една каляска, не бяха натрапчиви. Публичните изблици на чувства не бяха натрапчиви.

Но четирийсет хиляди войници, облечени в ярко синьо и златно, застанали в безупречни редове, с високо вдигнати копия със сини ленти, плющящи на вятъра… това беше натрапчиво. Двойната колона конници на огромни коне — и мъжете, и животните покрити със златист плат, който искреше на слънцето. Това беше натрапчиво. Огромният град, толкова необятен, че умът й изтръпна само като си го въобрази, с куполи, кули и боядисани стени, всички надпреварващи се да привлекат вниманието й. Това беше натрапчиво.

Беше си мислила, че е подготвена. Бяха минали през градове, докато пътуваха към Т’Телир. Видяла беше боядисаните къщи, ярките цветове и шарки. Отсядала беше в ханове с меки легла. Яла беше храни с подправки, които я бяха карали да киха.

Не се беше подготвила за посрещането й в Т’Телир обаче. Изобщо.

„Благословени Господи на Цветовете…“ — помисли Сири.

Войниците й се стегнаха плътно около каляската, сякаш съжаляваха, че не могат да се скрият вътре от съкрушителната гледка.

Т’Телир беше построен на брега на Яркото море и тя можеше да го види, отразило слънчевата светлина, изумително вярно на името си.

Към каляската се приближи конник в синьо и сребърно. Халатите му не бяха прости като онези, които носеха монасите в Идрис. Тези бяха с корави островърхи рамене, от които дрехата приличаше на броня. Носеше и подходяща шапка. Това, съчетано с ярките цветове, накара косата на Сири да изсветлее до уплашено бяло.

Мъжът се поклони и каза с дълбок, плътен глас:

— Лейди Сисирина Кралска. Аз съм Трилидийс, висш жрец на Негово безсмъртно величество Сузеброн Великия, Завърнал се Бог и крал на Халандрен. Приемете неговата символична почетна гвардия, която да ви отведе до Двора на боговете.

„Символична ли?“ — помисли Сири.

Жрецът не изчака за отговор, просто обърна коня си и пое по широкия път към града. Каляската й се затъркаля след него, войниците закрачиха притеснено около нея. Джунглата бе отстъпила на рехави групи палмови дървета и Сири се изненада, като видя колко много пясък е смесен с пръстта. Гледката й към околността скоро се затули от огромното поле, пълно с войници, които стояха мирно от двете страни на пътя.

— Аустре, Боже на Цветовете! — прошепна един от стражите й. — Те са Безжизнени!

Косата на Сири — която бе започнала да прелива към кестеняво — отново избеля от уплаха. Беше прав. Под цветните си униформи бойците на Халандрен бяха убито сиви. Очите им, кожата им, дори косата им: всичко беше напълно изцедено от цвят и бе останала само монохромна сивота.

„Тези не може да са Безжизнени! — помисли тя. — Приличат на хора!“

Беше си представяла Безжизнените като скелетни същества, с гниеща и капеща от костите плът. Бяха в края на краищата мъже, умрели и върнати към живот като лишени от разум войници. Но тези, покрай които минаваше, приличаха на живи хора. Нямаше нищо, което да ги отличава, освен липсата на цвят и скованите им изражения. Както и това, че стояха неестествено неподвижно. Никакво помръдване, никакво дишане, никакви потрепвания на мускул или крайник. Дори очите им бяха неподвижни. Приличаха на статуи, особено с тази сива кожа.

„И… аз ще се омъжа за едно от тези неща?“, помисли Сири. Но не, Завърналите се бяха различни от Безжизнените, а и едните, и другите бяха различни от Сивите, които бяха хора, загубили Дъха си. Смътно си спомняше, когато един в селото им се беше Завърнал. Беше преди близо десет години и баща й не й бе разрешил да го посети. Помнеше обаче, че той можеше да говори и да общува със семейството си, макар че не можеше да си спомни кои са.

Беше умрял отново седмица по-късно.

Най-сетне каляската премина през редиците на Безжизнените. След това бяха градските стени. Бяха огромни и плашещи, но в същото време изглеждаха по-скоро изящни, отколкото функционални. Върхът на стената беше извит на внушителни полукръгове като заоблени хълмове, а ръбът бе обшит със златен варак. Самите порти бяха във формата на извиващи се гъвкави морски същества, които се сплитаха горе в голяма арка. Сири мина през тях и гвардията халандренски конници — които, изглежда, бяха живи хора — я придружи.

Винаги си беше мислила за Халандрен като за място на смърт. Представите й се основаваха на разказите на минаващи странници или на стариците край огнището. Говореха, че градските стени били построени от черепи, боядисани грубо с грозни ивици цвят. Беше си представяла сградите вътре наплескани с различни крещящи бои. Противно.

Беше грешила. Вярно, в Т’Телир все пак имаше нещо арогантно. Всяко ново чудо като че ли искаше да грабне погледа й и да я зашемети. Хора от двете страни на улицата — повече хора, отколкото Сири беше виждала през целия си живот — се трупаха да видят каляската й. И да имаше бедняци сред тях, Сири не можеше да ги различи, защото всички носеха яркоцветни дрехи. Някои все пак бяха облечени по-пищно — търговци навярно, след като за Халандрен разправяха, че нямало благородническа класа освен боговете, — но и най-простото облекло беше жизнерадостно ярко.

Много от боядисаните сгради наистина изглеждаха крещящи, но не и грозни. Имаше усещане за майсторство и изкуство във всичко, във фасадите на дюкяните, в хората, в статуите на могъщи воини, които често изникваха на ъглите. Беше съкрушително. Ослепително. Жива, въодушевяваща яркост. Сири усети, че се усмихва — косата й колебливо изруся, — макар да изпитваше все по-силно главоболие.

„Може би… може би затова татко изпрати мен — помисли тя. — Обучение или не, Вивена изобщо нямаше да може да се приспособи тук. Но аз винаги съм била твърде силно заинтригувана от цвета.“

Баща й беше добър крал, с добри инстинкти. Дали пък — след двайсет години отглеждане и обучение на Вивена — не беше стигнал до заключението, че тя не е подходящата да помогне на Идрис? Дали затова, за първи път в живота им, баща им беше избрал Сири пред Вивена?

„Но ако е така, какво се очаква да направя?“ Знаеше, че народът й се страхува, че Халандрен ще нахлуе в Идрис, но не можеше да си представи, че баща й би изпратил някоя от дъщерите си, ако вярваше, че войната е близка. Може би се надяваше тя да може да облекчи напрежението между двете кралства?

Тази възможност само подсили притеснението й. Дългът бе нещо непознато за нея и доста смущаващо. Баща й беше поверил в ръцете й самата съдба и живот на народа им. Не можеше да избяга, да се спаси или да се скрие.

Особено от собствената си женитба.

Косата й избледня от страх от предстоящото и тя отново отклони вниманието си към града. Не беше трудно да се остави да завладее вниманието й. Беше огромен, проснат като уморен звяр, извил се около и над хълмове. Докато каляската се катереше по южната част на града, успя да види — през празнините между сградите, — че Яркото море се извива в залив пред града. Т’Телир бе вдигнат около залива — стигаше до самата вода и оформяше полумесец. Крепостната стена явно минаваше само в полукръг, като опираше в залива и затваряше града.

Градът не изглеждаше претъпкан. Имаше много открити пространства — алеи и градини, широки ивици неизползвана земя. Покрай много от улиците имаше палми и друга растителност. А поради хладния ветрец откъм морето въздухът беше много по-прохладен, отколкото бе очаквала.

Пътят им продължи нагоре към крайморска височина в града, малко плато с чудесен изглед. Само че цялото плато беше обкръжено от висока, закриваща гледката стена. С нарастващо безпокойство Сири видя как портите към този по-малък град в града се отвориха да пропуснат впряга, войниците и жреците.

Хората от простолюдието останаха навън.

Вътре имаше още една стена, преграда, за да не може никой да вижда през портата. Процесията зави наляво, заобиколи покрай скриващата гледката стена и навлезе в Двора на боговете на Халандрен: голям обграден със стена и покрит с морава двор. Няколко десетки огромни сгради господстваха над затвореното пространство, всяка боядисана с различен цвят. В другия край на двора имаше черно здание, много по-високо от останалите.

В двора беше спокойно и тихо. Сири видя насядали на тераси човешки фигури, които наблюдаваха плъзгащата се по тревата каляска. Пред всеки палат мъже и жени лежаха проснати на тревата. Цветът на облеклото им съответстваше на този на сградата, но Сири не отдели много време да ги оглежда. Вместо това нервно поглеждаше към голямото черно здание. Беше с формата на пирамида, оформена от гигантски стъпаловидни блокове.

„Черно — помисли тя. — В град на цвета.“ Косата й избеля още повече. Изведнъж съжали, че не е по-набожна. Съмняваше се, че Аустре е доволен от изблиците й, още повече че често дори й беше трудно да назове Петте видения. Но той щеше да бди над нея заради народа й, нали?

Процесията спря в подножието на огромната сграда и Сири погледна през прозореца на каляската към издатините и изпъкналостите на върха, които придаваха на зданието неустойчив вид. Имаше чувството, че черните блокове всеки момент ще се срутят на лавина, за да я погребат. Жрецът отново подкара коня си към прозореца й. Конниците чакаха неподвижно, мърдането и пръхтенето на животните им беше единственото движение и звук в огромния двор.

— Пристигнахме, Съсъд — заяви мъжът. — Веднага щом влезем в сградата, ще бъдете приготвена и отведена при вашия съпруг.

— Съпруг ли? — попита смутено Сири. — Няма ли да има брачна церемония?

Жрецът се подсмихна.

— Богът крал не се нуждае от церемониално оправдание. Вие станахте негова жена в мига, в който той го пожела.

Сири потръпна.

— Просто се надявах, че може би поне ще го видя, преди, знаете…

Жрецът я изгледа строго.

— Богът крал не се представя, за да задоволи прищевките ти, жено. Ти си благословена над всички други, защото ще ти е позволено да го докоснеш — макар и само по негово усмотрение. Не претендирай, че си нещо повече от това, което си. Дошла си, защото той го желае, и ще се подчиняваш. Иначе ще бъдеш изместена и друга ще бъде избрана на твое място… нещо, което според мен може да се окаже неблагоприятно за бунтовните ти приятели в планинските земи.

Жрецът обърна коня си и го подкара към голямата каменна рампа, водеща към зданието. Каляската потегли и Сири пое към съдбата си.