Включено в книгата
Оригинално заглавие
Warbreaker, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 3 гласа)

57.

Сини пръсти поведе Сири — задържана от няколко Безжизнени — нагоре към четвъртия етаж. Последният етаж.

Влязоха в зала, украсена с прекалено ярки дори за Халандрен цветове.

„Всички Безжизнени в града са под властта на Сини пръсти и неговите писари — помисли тя. — Но и преди това писарите имаха голяма власт над бюрокрацията и делата на кралството. Дали халандренците съзнават, че се обричат на гибел, като поверяват такива низши — но важни — постове на хората на Пан Кал?“

— Сънародниците ми няма да паднат в този капан — каза Сири, докато я водеха през залата. — Няма да се бият с Халандрен. Ще се оттеглят през проходите. Ще намерят убежище в планинските долини в някое от външните кралства.

В дъното на залата се издигаше черен каменен блок, изваян като олтар. Сири се намръщи. Отзад в залата влязоха други Безжизнени — носеха труповете на няколко жреци. Сред тях и тялото на Трилидийс.

Сини пръсти се обърна към нея и каза:

— Ще се погрижим да се разгневят. Повярвай ми. Когато всичко това свърши, принцесо, Идрис ще се бие, докато или той, или Халандрен не бъде унищожен.

 

 

Хвърлиха някого в килията до Лайтсонг и той вдигна уморено очи. Още един Завърнал се. Кого от боговете бяха пленили?

„Богът крал. Интересно.“

Наведе отново глава. Имаше ли значение? Беше провалил Блашуивър. Беше провалил всички. Армиите на Безжизнените сигурно вече настъпваха към Идрис. Халандрен и Идрис щяха да започнат война и Пан Кал щеше да получи своето възмездие. След триста години.

 

 

Вашер се изправи с усилие. Държеше меча за дуелиране в отслабналата си ръка, все още разтреперан от боравенето с Нощна кръв, и гледаше Дент.

Черният коридор беше огромен — Вашер беше унищожил няколко от стените. Удивително беше, че покривът не бе пропаднал.

А подът беше осеян с трупове — трупове на хората на Дент и на противниците им.

— Ще ти позволя да умреш лесно — каза Дент и вдигна меча си. — Просто ми кажи истината. Изобщо не уби Арстийл в дуел, нали?

Вашер също вдигна меча си. Раните, болката в ръката му, изтощението от това, че бе стоял буден толкова дълго… всичко това го съсипваше. Дори неговото тяло не можеше да понесе повече. Не отговори.

— Както искаш — каза Дент и нападна.

Вашер отстъпи в защита. Дент открай време беше по-добрият с меча. Вашер винаги беше по-добрият изследовател, но какво му бе спечелило това? Открития, които бяха довели до Велебран, армия от чудовища, унищожила толкова много хора.

Биеше се. Биеше се добре, знаеше го, въпреки цялата си умора. Но това не помагаше много. Дент прониза лявото му рамо — любимото му място за първия удар. Позволяваше на противника си да продължи да се бие, ранен, и да проточи битката за забавление.

Изобщо не си надвил Арстийл — каза Дент.

 

 

— Ще ме убиете на олтар — каза Сири, застанала в странната зала. Около нея Безжизнени слагаха на пода трупове на жреци. — Безсмислено е, Сини пръсти. Вие не почитате религията им. Защо правите това?

Сини пръсти стоеше до нея. Държеше нож. Тя виждаше срама в очите му.

— Сини пръсти. — С усилие съхрани гласа си спокоен, косата й остана черна. — Сини пръсти, не е нужно да правиш това.

Сини пръсти най-сетне я погледна.

— След всичко, което вече направих, мислиш ли, че една смърт в повече означава нещо за мен?

— След всичко, което си направил, наистина ли мислиш, че още една смърт ще означава нещо за каузата ви?

Той извърна очи към олтара.

— Да. Знаеш какво говорят идрианците за нещата, които стават в Двора на боговете. Вашите хора мразят жреците. Говорят за убийства, вършени на черни олтари в недрата на дворците. Е, ние ще оставим няколко идриански наемници да видят това, след като умреш. Да видят, че сме закъснели и не сме успели да те спасим и че извратените жреци са те убили на един от скверните си олтари. Ще им покажем мъртвите жреци, които сме убили, докато сме се опитвали да те спасим.

— И идрианците в града ще се разбунтуват — продължи той. — Нервите им бездруго вече са опънати до скъсване — трябва да ти благодарим за това. В града ще се развихри хаос и ще има касапница, каквато не е виждана от Велебран насам, и халандренците ще избиват идриански селяци, за да възстановят реда. Онези идрианци, които оцелеят, ще се върнат в отечеството ти и ще разкажат историята. Всички ще научат как халандренците са искали принцеса от кралската кръв само за да могат да я принесат в жертва на своя Бог крал. Преувеличено и глупаво е да се мисли, че халандренците наистина биха направили такова нещо, но понякога най-безумните приказки са тези, на които най-много се вярва, и идрианците ще го приемат. Знаеш, че ще го приемат.

Тя наистина го знаеше. Чувала беше подобни истории в детството си. Халандрен беше далечен за сънародниците й, плашещ и странен. Започна да се дърпа, вече уплашена не на шега.

Сини пръсти я погледна и каза:

— Наистина съжалявам.

 

 

„Аз съм нищо — помисли Лайтсонг. — Защо не можах да я спася? Защо не можах да я защитя?“

Пак плачеше. Странно, някой друг също плачеше. Мъжът в килията до него. Богът крал. Сузеброн стенеше от безсилие и блъскаше решетките на клетката си. Не говореше обаче, нито упрекваше похитителите си.

„Защо?“, помисли Лайтсонг.

Към клетката на Бога крал се приближиха няколко мъже. Мъже от Пан Кал. Намръщени.

Лайтсонг ги гледаше и мълчеше.

„Ти си бог.“ Думите на Ларимар все още ехтяха в ума му. Висшият жрец лежеше в килията си вляво от него, затворил очи за ужасите около тях.

„Ти си бог. Поне за мен.“

Лайтсонг поклати глава. „Не. Аз съм нищо! Никакъв бог не съм. Не съм дори добър човек.“

„Си… За мен…“

В лицето му плисна вода и Лайтсонг тръсна глава. Отекна далечен гръм. Никой друг като че ли не забеляза.

Ставаше тъмно.

„Какво?“

Беше на кораб. Вълните го подмятаха в тъмно море. Лайтсонг стоеше на палубата и се мъчеше да се задържи прав на хлъзгавите дъски. Знаеше, че това е просто халюцинация, че все още е в килията си, но усещането беше истинско. Много истинско.

Вълните кипяха, мълнии раздираха черното небе. Корабът се люшна и лицето на Лайтсонг се блъсна в стената на каютите. Светлината от окачения на мачтата фенер примига колебливо, съвсем слаба в сравнение с блясъка на мълниите.

Лайтсонг примига. Лицето му се беше притиснало в нещо нарисувано на дървото. Червена пантера, лъснала на светлината на фенера и дъжда.

„Името на кораба — спомни си той. — «Червената пантера».“

Не беше Лайтсонг. Или беше, но беше много по-дребен и дундест. Човек, привикнал с ролята си на писар. С дългите часове броене на монети и проверка на тефтери.

Проверяваше парите. Това беше правил. Хората го наемаха, за да открива дали не са ги измамили и дали договорът е изпълнен перфектно. Работата му беше да преглежда счетоводните книги, да издирва скрити или заблуждаващи извъртания в сметките. Детектив. Само че не от типа, който си беше представял.

Вълните блъскаха кораба. Ларимар, няколко години по-млад на вид от него, изрева за помощ откъм носа. Притекоха се моряци. Корабът не беше на Ларимар, нито на Лайтсонг. Бяха го заели само за една приятна разходка. Плаването беше любимото занимание на Ларимар в свободното му време.

Бурята бе връхлетяла внезапно. Вълни заливаха палубата и моряците се бореха да задържат кораба да не се обърне. Платната ги нямаше, останали бяха само разкъсани дрипи. Дървото скърцаше и пращеше, черната вода на океана бе кипнала. Лайтсонг бе стиснал някакво въже.

И изведнъж от каютата изскочи някакво момиче и затича по палубата, а зад него някаква жена изкрещя:

— Татара!

Лайтсонг познаваше момичето. Беше племенницата му. Извика й да се прибере, но гласът му се изгуби в грохота на гръмотевиците.

Тя се обърна и го погледна.

Следващата вълна я запокити в океана.

Ларимар извика отчаяно. Лайтсонг гледаше стъписан. Бездънната чернилка грабна племенницата му. Погълна я. Глътна я.

Златистата й коса се люшна във водата.

Ларимар изкрещя. Снаха му проплака. Лайтсонг просто стоеше и гледаше втренчено водата — кипнала пяна и непрогледна чернота. Ужасна, ужасна чернота.

Още държеше въжето.

Без да помисли, скочи през перилото и се хвърли в ледената вода.

Сграбчи нещо. Май беше крак. Усука въжето около глезена и успя някак да затегне възел. Напорът на връхлитащата вода го отхвърли настрани. Засмука го надолу. Той се пресегна нагоре, към мълниите, огрели повърхността. Светлината ставаше все по-далечна, докато потъваше.

Надолу. В черните дълбини… В пустошта…

Примига. Плясъкът на вълните и грохотът заглъхнаха. Седеше на студените камъни в килията си. Дълбините го бяха взели, но нещо го беше върнало в живота. Беше се Завърнал.

Защото бе видял война и унищожение…

Богът крал изрева от страх. Лайтсонг се обърна, видя как лъжежреците награбиха Сузеброн и видя и отворената му уста. „Няма език — помисли си. — Ама разбира се. За да не може да използва БиоХромата. Разумно.“

Извърна се настрани. Тялото на Блашуивър лежеше на пода, червено и кърваво. Беше видял това в съновидение. В смътните сенки на сутрешен спомен бе помислил, че образът е как се изчервява от срам, но сега си спомни. Погледна на другата страна и видя Ларимар, затворил очи като в сън — този образ също се бе появил в съня му. Сега осъзна, че ги е затворил, защото плаче.

Богът крал в затвор. Беше видял и това. Но над всичко това помнеше как стои от другата страна на ярка цветна вълна от светлина и гледа света отвъд нея. И вижда как всичко, което е обичал, се разпада под стихията на унищожителна война. Война по-ужасна от всичко, което е познавал светът, война по-смъртоносна дори от Велебран.

Помнеше другата страна. И помнеше глас, спокоен и изпълнен с утеха, който му предлагаше възможност.

Да се Завърне.

„В името на Цветовете… — помисли Лайтсонг и се изправи, докато лъжежреците смъкваха Бога крал на колене. — Наистина съм бог.“

Пристъпи към решетките на килията. Видя болка и сълзи на лицето на Бога крал и някак ги разбра. Този мъж наистина обичаше Сири. Беше видял същото в очите на кралицата. По някакъв начин тя бе обикнала човека, който трябваше да е нейният потисник.

— Ти си моят крал — прошепна Лайтсонг. — И господар на боговете.

Мъжете от Пан Кал притиснаха Бога крал с лице към каменния под. Един от жреците вдигна меч. Ръката на Бога крал се изпъна напред, с разперени към Лайтсонг пръсти.

„Видях пустошта — помисли той. — И се върнах.“

И Лайтсонг посегна през решетките и стисна ръката на Сузеброн. Един лъжежрец го погледна с тревога.

Лайтсонг срещна погледа му, усмихна се широко и отново погледна Бога крал.

— Моят живот към твоя — каза Лайтсонг. — Моят Дъх е твой.

 

 

Дент посече крака на Вашер.

Вашер се олюля и се смъкна на коляно. Дент замахна отново и Вашер едва успя да отбие меча.

Дент отстъпи назад и поклати глава.

— Жалък си, Вашер. След малко ще умреш. А продължаваш да си мислиш, че си по-добър от всички нас. Съдиш ме затова, че станах наемник? Какво друго можех да направя? Да завзема кралства? Да властвам над тях и да започвам войни като теб?

Вашер наведе глава. Дент изръмжа и замахна с меча. Вашер се опита да се защити, но беше твърде слаб — Дент отби оръжието му, а след това го изрита в корема.

Вашер се отпусна безпомощно до стената. Беше изпуснал меча си. Дент пристъпи напред и затисна ръката му с крак.

— Смяташ, че трябва просто да се върна към онзи, който бях преди ли? Да съм щастливият дружелюбен човек, когото всички обичаха?

— Ти си добър човек — каза Вашер.

— Онзи човек видя и направи ужасни неща — каза Дент. — Опитвал съм се, Вашер. Опитвал съм се да се върна. Но мракът… е вътре. Не мога да избягам от него. Смехът ми е зъл. Не мога да забравя.

— Мога да те накарам — каза Вашер. — Знам Заповедите.

Дент замръзна.

— Обещавам — каза Вашер. — Ще го измъкна от теб, ако пожелаеш.

Дент го гледаше, без да маха крака си от ръката му. Накрая поклати глава.

— Не. Не заслужавам това. Никой от нас не го заслужава. Сбогом, Вашер.

Вдигна меча, за да нанесе последния удар. А Вашер вдигна ръка и докосна крака на Дент.

— Моят живот към твоя, моят Дъх става твой.

Дент замръзна. След това се олюля. Петдесет Дъха излетяха от гърдите на Вашер и нахлуха в тялото му. Независимо дали ги искаше, не можеше да ги върне. Петдесет Дъха. Не много.

Но достатъчно. Достатъчно, за да го накарат да затрепери от наслада. Достатъчно, за да го накарат да изгуби самообладание само за секунда и да се смъкне на колене. И в тази секунда Вашер се надигна… грабна камата от ръката на трупа до тях… и я заби в гърлото му.

Дент падна назад, с широко отворени очи, от шията му бликна кръв. Разтърси се от насладата на поетите нови Дихания, докато животът изтичаше от него.

— Никой никога не очаква това — прошепна Вашер. — Дъхът е съкровище. Да го дадеш на друг и след това да го убиеш е загуба на богатство, каквото повечето хора никога няма да видят. Никога не го очакват.

Дент потрепери. Косата му изведнъж потъмня до черно, след това изруся, после лумна гневно червена.

А после побеля от ужас и остана така. Дент застина. Животът изтичаше, нов Дъх и стар чезнеха.

— Искаше да научиш как убих Арстийл — каза Вашер и изплю кръвта от устата си. — Е, вече знаеш.

 

 

— Най-малкото, което мога да направя — каза Сини пръсти, — е да те убия лично, вместо да го оставя на Безжизнените. Обещавам ти, че ще е бързо. Ще го направим така, че да изглежда като езически ритуал, и ще ти спестим болезнената смърт. — Обърна се към Безжизнените, които я държаха. — Вържете я на олтара.

Сири се задърпа от Безжизнените, които я държаха за раменете, но беше безполезно. Бяха ужасно силни, а ръцете й бяха вързани.

— Сини пръсти! — извика тя и го погледна. — Няма да умра вързана на някакъв камък като безпомощна девица от приказките. Щом искаш смъртта ми, имай поне приличието да ми позволиш да умра права.

Сини пръсти свъси вежди, но властният й тон като че ли го разколеба и той вдигна ръка да спре Безжизнените, които я дърпаха към олтара, и каза:

— Дръжте я здраво.

— Разбираш чудесната възможност, която губиш, ако ме убиеш — каза тя, щом той се приближи към нея с нож в ръка. — Съпругата на Бога крал би се оказала чудесна заложничка. Ще си глупак, ако ме убиеш и…

Той не й обърна внимание и опря ножа. Сири изтръпна. Щеше да умре. Този път наистина щеше да умре.

И войната щеше да започне.

— Моля те — прошепна тя.

Той я погледна разколебан, после се намръщи и вдигна ножа за удар…

Зданието започна да се тресе.

Сини пръсти извърна очи към писарите. Те също бяха объркани.

— Земетресение ли? — възкликна един.

Подът започна да побелява. Цветът започна да се движи като вълна от слънчева светлина, когато слънцето се издига над планините. Стените, таванът, подът — всичкият черен камък избледня. Жреците заотстъпваха уплашени, един скочи на плъстената пътека, за да не докосне странните бели камъни.

Сини пръсти я погледна смутено. Подът продължаваше да трепери, но той все пак вдигна ножа и го стисна с посинелите си от мастило пръсти. И странно, Сири видя как бялото на очите му се пречупи и излъчи дъга от цветове.

Цялата зала лумна от цветове, белите камъни запращяха и започнаха да се цепят като светлина през призма. Вратите към залата изригнаха. Гърчеща се маса от цветни платове се изстреля през тях като безброй пипала на разгневено морско чудовище. Кипяха и се къдреха и Сири разпозна в тях пана, килими и дълги ивици коприна от дворцова украса.

Пробуденият плат изпердаши Безжизнените на една страна, заизвива се около тях и ги запокити във въздуха. Жреци завикаха, щом излетяха нагоре, а една дълга тънка ивица виолетов плат изплющя напред и се уви около ръката на Сини пръсти.

Врящата маса заприижда кипнала и Сири най-сетне успя да види фигурата, крачеща сред нея. Мъж с колосални пропорции. Черна коса, бледо лице, млад на външност, но на огромна възраст. Сини пръсти понечи да забие ножа в гърдите на Сири, но Богът крал вдигна ръка и каза с ясен глас:

— Спри!