Включено в книгата
Оригинално заглавие
Warbreaker, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 3 гласа)

55.

— При портата има бой — каза плувналият в кръв войник. — Метежниците се бият помежду си. Бихме могли да… се измъкнем.

Обзе я плаха надежда. Най-сетне нещо като че ли тръгваше добре.

Трилидийс се извърна към Сири.

— Ако успеем да стигнем до града, хората ще се стекат около своя Бог крал. Там би трябвало да сме в безопасност.

— Откъде са намерили толкова много Безжизнени? — попита Сири.

Трилидийс поклати глава. Бяха спрели в една стая недалече от входа на двореца, готови на отчаян ход, но и несигурни. Пробивът през крепостната стена на Двора на боговете, останала от времето на Пан Кал, щеше да е труден.

Тя погледна Сузеброн. Жреците му се държаха с него като с дете — отдаваха му почит, но явно не помисляха да го питат за мнение. Той, от своя страна, стоеше с ръка на рамото й. Мислеше трескаво — тя го виждаше в очите му. Но нямаше на какво да пише, за да сподели мислите си с нея.

— Съсъд — заговори Трилидийс. — Трябва да знаете нещо.

Тя го погледна.

— Колебая се дали да ви го кажа, след като не сте жрец, но… Ако оцелеете, а ние не…

— Кажи — заповяда му тя.

— Не можете да заченете дете от Бога крал — каза той. — Като всички Завърнали се, той е неспособен да бъде баща. Все още не сме научили как първият Завърнал се е успял да създаде дете преди всички онези години. Всъщност…

— Всъщност дори не мислите, че е могъл — довърши тя. — Смятате, че кралският род е фалшификация.

„Разбира се, жреците ще оспорват кралското родословие, произлизащо от Първия Завърнал се. Не биха искали да признаят претенцията на Идрис за трона.“

Той се изчерви.

— Важното е какво вярват хората. Все едно, ние… имаме дете…

— Да — прекъсна го Сири. — Завърнало се дете, което ще направите следващия Бог крал.

Той я погледна изумено.

— Вие знаете?

— Канехте се да го убиете, нали? — изсъска тя. — Взимате Дъха на Сузеброн и го оставяте мъртъв!

— Цветове, не! — възкликна Трилидийс. — Как… как сте могли дори да го помислите? Не, никога не бихме направили такова нещо! Съсъд, Богът крал трябва само да отдаде съкровището от Дихания, които съхранява, да ги вложи в следващия Бог крал и след това може да преживее остатъка от живота си — стига да пожелае — в мир. Сменяме Боговете крале всеки път, щом се Завърне бебе. Това е нашият знак, че предишният Бог крал е изпълнил дълга си и трябва да му се позволи да преживее остатъка от живота си, без да носи това ужасно бреме.

Сири го погледна скептично.

— Това е глупаво, Трилидийс. Ако Богът крал отдаде Дъха си, ще умре.

— Не, има начин — отвърна жрецът.

— Би трябвало уж да е невъзможно.

— Ни най-малко. Помислете. Богът крал има два източника на Дъх. Единият е вътрешно присъщият му божествен Дъх — този, който го прави Завърнал се. Другият е Дъхът, даден му като Съкровището на Миротвореца, петдесет хиляди Дъха. Това той би могъл да използва като всеки Пробуждащ, стига да внимава какви Заповеди използва. Също така би могъл да преживее много лесно, като всеки Завърнал се, без него. Всички други богове биха могли да направят същото, ако се сдобият с повече Дъх от единия седмично, който ги поддържа. Биха могли да ги поемат по един седмично, разбира се, но да ги трупат и междувременно да използват това, което е в повече.

— Но го криете от тях — каза Сири.

— Не точно крием — каза жрецът. — Въпросът не се е поставял. Защо Завърналите се да се интересуват от Пробуждането? Имат всичко, което им е нужно.

— Освен знание — каза Сири. — Държите ги в пълно неведение. Изненадана съм, че не сте отрязали езиците на всички, за да опазите скъпоценните си тайни.

Трилидийс я изгледа твърдо.

— Продължавате да ни съдите. Правим каквото правим, защото трябва да го направим, Съсъд. Силата, която той държи в онова Съкровище — петдесет хиляди Дъха, — би могла да унищожи цели кралства. Това е твърде мощно оръжие. Единствената, божествена мисия, която ни е поверена, е да го пазим и да не позволим да бъде използвано. Ако армията на Калад някога се върне, ние…

От близката стая се чу шум. Трилидийс погледна с тревога натам, а ръката на Сузеброн още по-здраво стисна рамото на Сири.

— Трилидийс — каза тя твърдо. — Трябва да знам. Как? Как може Сузеброн да отдаде Дъха си? Той не може да изрече никаква Заповед!

— Аз…

Няколко Безжизнени нахлуха през вратата отляво. Жрецът й извика да бяга, но зад тях нахлуха още няколко същества. Сири изруга, сграбчи ръката на Сузеброн и го задърпа към трета врата. Бутна я и я отвори.

От другата страна стоеше Сини пръсти, с още Безжизнени зад него.

Жегна я ужас и тя отстъпи назад. Чу зад себе си трясък на оръжия, но не можеше да откъсне очи от Безжизнените, които заобиколиха Сини пръсти и закрачиха към нея и Сузеброн. Богът крал извика — безсловесен стон на ярост.

И тогава дойдоха жреците. Хвърляха се пред Безжизнените, опитваха се да ги изтласкат назад, опитваха се отчаяно да защитят своя Бог крал. Сири се вкопчи в съпруга си, докато пред очите й безчувствените воини със сиви лица избиваха жреците. Жрец след жрец скачаше на пътя им, някои с оръжия, други махаха с голи ръце в безпомощна атака. Видя как Трилидийс стисна зъби. Очите му бяха изпълнени с ужас, когато се втурна напред, за да спре един от Безжизнените. Умря като другите. Тайните му умряха с него.

Безжизнените нагазиха през труповете. Сузеброн избута Сири зад себе си с разтреперани ръце и заотстъпва към стената, с лице към плувналите в кръв чудовища.

Най-сетне Безжизнените спряха, а Сини пръсти ги заобиколи, погледна я и каза:

— Е, Съсъд, мисля, че отивахме някъде.

 

 

— Съжалявам, госпожице — каза стражът и вдигна ръка. — Всякакъв достъп до Двора на боговете е забранен.

— Това е неприемливо — заяви Вивена. — Трябва да докладвам на богинята Олмадър веднага! Не виждате ли колко Дъх имам? Не съм някоя, която можете да върнете!

Стражите останаха твърди. Бяха поне двайсет души на портите и спираха всеки, който се опиташе да влезе.

Вивена се поколеба. Каквото и да беше направил Вашер вътре, явно бе предизвикал голямо вълнение. Около дворцовия портал се трупаха хора, искаха отговори, питаха какво става.

„Мини отстрани — каза Нощна кръв. — Вашер никога не пита дали може да влезе. Просто влиза.“

Вивена погледна към платото. Около външната стена минаваше къса скална издатина. Докато стражите бяха толкова разсеяни от хората, които искаха да влязат…

Все още беше ранна сутрин и слънцето още не се беше показало над планините на изток. Горе на стената имаше стражи — жизненият й усет й го показа, — но тя се намираше под ъгъла на полезрението им. Може би щеше да успее да се промъкне покрай тях.

Изчака, докато мине един патрул, след което Пробуди едно от паната, украсяващи стената, и му Заповяда:

— Вдигни ме.

Платното се усука и се уви около нея. Вдигна я нагоре като мускулеста ръка, изви се и я пусна на върха на стената. Тя се огледа. Няколко стражи наблизо я сочеха.

„Не си по-добра в това от Вашер, — подхвърли Нощна кръв. — Изобщо не можете да се промъквате! Йестийл щеше да е много разочарован от теб.“

Тя изруга, Пробуди отново паното, накара го да я спусне в двора и затича по моравата.

„Дворецът — каза й Нощна кръв. — Иди там.“

Точно натам отиваше. Само че колкото по-дълго носеше Нощна кръв, толкова повече разбираше, че той казва каквото му хрумне. Беше като дете — говореше и задаваше въпроси без задръжки.

Предният вход на двореца беше добре пазен от група мъже, които не носеха униформи. „Той е там, вътре — каза Нощна кръв. — Усещам го. На третия етаж. Където бяхме преди.“

Образът, който натика в главата й, беше толкова натрапчив, че Вивена се намръщи. „Забележително е полезен като за зло оръжие на унищожение.“

„Не съм зъл — каза Нощна кръв, не като оправдание, а съвсем информативно. Все едно й напомняше нещо, което е забравила.

— Аз унищожавам зло. Мисля, че може би трябва да унищожим онези мъже отпред. Изглеждат зли. Трябва да ме извадиш.“

Кой знае защо, тя се съмняваше, че идеята е добра.

„Хайде“, подкани я Нощна кръв.

Войниците я сочеха. Тя погледна през рамо и видя други да тичат през моравата. „Аустре, прости ми“, помисли си, стисна зъби и хвърли Нощна кръв — както си беше увит в одеялото — към стражите пред зданието.

Те спряха. После, като един, впиха погледи в меча, който се изтъркаля от одеялото и сребърната ножница блесна на тревата. „Е, предполагам, че и това ще свърши работа“, подхвърли Нощна кръв с вече далечен глас.

Един от войниците вдигна меча, Вивена се втурна покрай тях. Не й обърнаха никакво внимание. Започнаха да се бият.

„Не мога да продължа натам“, каза си тя, щом погледна към предния вход. Нямаше смисъл да рискува през биещите се войници, така че затича покрай огромното здание.

Долните етажи бяха направени от стъпаловидни черни блокове, а над тях се извисяваше цитадела със стръмни стени. Имаше и прозорци. Дано да успееше да стигне до тях.

Раздвижи пръстите си и накара пискюлите на ръкавите й да се стегнат и отпуснат. След това скочи нагоре и Пробудените й гамаши я изхвърлиха на още няколко стъпки височина. Пресегна се, накара пискюлите да се вкопчат в ръба на един голям черен блок и се изкатери на него.

Мъжете долу ревяха и крещяха. Стражът, който беше докопал меча, отбиваше останалите и около него се вихреше струя черен дим. Пред очите й той заотстъпва навътре в двореца и другите войници го последваха.

„Толкова много зло“, измърмори Нощна кръв като жена, цъкаща с език, докато чисти паяжини от тавана.

Вивена се обърна, малко гузна, че беше дала меча на мъжете. Скочи нагоре и се издърпа на следващия блок.

„Надясно — каза отдалече Нощна кръв. — Онзи прозорец на третия етаж. Още два нагоре. Той е там…“

Вивена погледна нагоре. Все още имаше да изкачи доста блокове, а след това да стигне някак до прозореца, който беше цял етаж нагоре по стръмна стена. Като че ли имаше някакъв каменен декоративен фриз, който можеше да послужи за хващане, но се замая само при мисълта, че ще трябва да се изкатери по него.

В камъка до нея изплющя стрела и тя подскочи. Някои от стражите долу имаха лъкове.

„Цветове!“, помисли тя и се изкатери на следващия блок. Чу свистене и се присви, очаквайки удар на стрела, но не последва нищо.

Погледна наметалото си и видя стрелата. Беше я задържало. Зарадва се, че го беше Пробудила. То пусна стрелата и се върна в нормалното си състояние.

„Хитро“, каза си тя и пак се закатери нагоре. Пробудените й пръсти се вкопчваха здраво.

Реши, че за да не изгуби ума си, ще е по-добре да не поглежда надолу.

 

 

Лайтсонг гледаше втренчено пред себе си. Твърде много информация му се беше струпала. Твърде много неща ставаха. Убийството на Блашуивър, след това разкритието на Ларимар, предателството на жреците на Бога крал, всичко това — в толкова бърза последователност.

Седеше в килията си, обгърнал се с ръце, златночервеният му халат бе зацапан от пълзенето през тунела и седенето в клетката. Бедрото го болеше от удара на меча, макар раната да не беше опасна — всъщност почти не кървеше. Той не обръщаше внимание на болката — тя беше съвсем незначителна в сравнение с болката в сърцето му.

Жреците говореха тихо в другия край на помещението. Странно, но щом погледна към тях, нещо задържа погледа му. Той остави ума си да отклони натам и най-сетне осъзна какво го притеснява в тях. Би трябвало да го е видял по-рано.

Беше свързано с цвета — не с цвета на дрехите им, а на лицата им. Беше съвсем малко по-различен. Отклонението у един човек щеше да е лесно пренебрежимо. Но у всички тях заедно беше шаблон.

Никой обикновен човек нямаше да го забележи. За човек с неговите Извисявания беше очевидно, след като вече знаеше какво да търси.

Тези мъже не бяха от Халандрен.

„Всеки може да облече униформен халат — осъзна той. — Това още не означава, че са жреци.“ Всъщност, ако съдеше по лицата им, тези мъже трябваше да са от Пан Кал.

И тогава всичко се намести в ума му. Бяха ги изиграли като последни глупаци.

 

 

— Сини пръсти — настоя Сири. — Какво ще правите с нас?

Лабиринтът под двореца на Бога крал беше сложно заплетен и й беше трудно да се ориентира. Бяха слизали по някакво стълбище, а сега се изкачваха по друго.

Сини пръсти не отговори. Вървеше с обичайната си притесненост и кършеше ръце. Боят по коридорите като че ли затихваше. Всъщност коридорът беше ужасяващо тих.

Ръката на Сузеброн плахо бе обгърнала кръста й. Сири не знаеше какво мисли той — не бяха могли да спрат достатъчно дълго, за да й напише нещо. Усмихна й се успокоително, но тя знаеше, че всичко това трябва да е точно толкова ужасяващо за него, колкото и за нея. Може би дори повече.

— Не можете да направите това, Сини пръсти — извика Сири на дребния оплешивял мъж.

— Това е единствената възможност, която изобщо ще имаме, за да се освободим — каза Сини пръсти, без да се обръща. Все пак най-после й отговори.

— Но не можете! — каза Сири. — Идрианците са невинни!

Сини пръсти поклати глава.

— Колко от моите сънародници бихте пожертвали вие, ако това би означавало свобода за вашите?

— Николко!

— Бих искал да видя как ще го кажете, ако можехме да си разменим местата — каза той. Все още отбягваше погледа й. — Аз… съжалявам за болката ви. Но вашите хора не са невинни. Те са също като халандренците. Във Велебран вие сте ни покорили, направили сте ни свои работници и роби. Чак после, когато кралската фамилия е избягала, Идрис и Халандрен са се разцепили.

— Моля те — каза Сири.

Изведнъж Сузеброн замахна и удари един от Безжизнените с юмрук.

А после изръмжа, извъртя се и изрита друг.

Бяха десетки обаче. Той я погледна, махна с ръка и й посочи да бяга.

Нямаше да го остави. Вместо това се опита да сграбчи Сини пръсти, но един от Безжизнените се оказа твърде бърз — хвана ръката й и я стисна здраво.

Двама мъже, облечени в халатите на жречеството на Сузеброн, излязоха от стълбището пред тях, понесли фенери. Сири ги погледна и веднага видя, че са от Пан Кал. Бяха твърде ниски и цветът на лицата им бе малко по-смугъл.

„Каква съм глупачка“, помисли си.

Сини пръсти бе изиграл играта си идеално. Беше забил клин между нея и жреците още от самото начало. Повечето си страхове и тревоги беше получила от него — и това бе подсилено от арогантността на жреците. И всичко това бе част от плана на писаря един ден да я използва, за да спечели свобода за народа си.

— Имаме защитната фраза на Лайтсонг — каза единият жрец на Сини пръсти. — Проверихме я и действа. Сменихме я с нова. Останалите Безжизнени са наши.

Безжизнените бяха повалили Сузеброн. Той викаше, но гласът му излизаше повече като стон. Сири се разплака.

Сини пръсти кимна уморено и каза:

— Добре. Отдайте Заповедта. Заповядайте на Безжизнените да тръгнат към Идрис.

Двамата жреци тръгнаха, а Сини пръсти въздъхна тъжно.

— Не би ли трябвало да ликуваш? — викна Сири.

Сини пръсти се обърна към нея.

— Приятелите ми са единствените, които знаят Заповедните фрази за Безжизнената армия на Халандрен. Щом Безжизнените тръгнат за Идрис — със заповеди да унищожават всичко, което намерят там, — приятелите ми ще се самоубият с отрова. Няма да има никой, който да спре тези същества.

„Аустре… — помисли Сири изтръпнала. — Боже на Цветовете…“

— Отведете Бога крал долу — каза Сини пръсти и махна на няколко от Безжизнените. — Задръжте го, докато дойде моментът.

Повлякоха Сузеброн към стълбището. Сири протегна безпомощно ръце към него. Той продължаваше да се бори, но Безжизнените бяха много по-силни. Нечленоразделните му викове заглъхнаха надолу.

— Какво ще направите с него? — попита Сири през сълзи.

Сини пръсти се обърна към нея, но не посмя да я погледне в очите.

— Мнозина в управлението на Халандрен ще сметнат атаката на Безжизнените за политическа грешка и може да се опитат да спрат войната. Ако Халандрен не се посвети наистина на тази борба, нашата саможертва ще е безполезна.

— Не разбирам.

— Ще вземем телата на Лайтсонг и Блашуивър — двамата богове със Заповедните фрази — и ще ги оставим в казармите на Безжизнените, обкръжени от мъртви идрианци, които събрахме от града. След това ще оставим трупа на Бога крал, за да бъде намерен в тъмниците на двореца. Разследващите ще заключат, че са го нападнали и убили идриански убийци — наемали сме достатъчно хора от идрианските гета, тъй че няма да е трудно да го повярват. Онези мои писари, които преживеят нощта, ще потвърдят версията.

Сири примига, за да махне сълзите от очите си. „Всички ще предположат, че Блашуивър и Лайтсонг са пратили армиите като възмездие за смъртта на Бога крал.

А след като кралят е мъртъв, хората ще се разгневят.“

— Съжалявам, че ви въвлякох във всичко това — каза Сини пръсти и махна на Безжизнените да я отведат. — За мен щеше да е по-лесно, ако бяхте успели да се предпазите от бременността.

— Не съм бременна!

— Хората мислят, че сте — отвърна той с въздишка и тръгна към стълбището. — А това е достатъчно. Трябва да разстроим това управление и трябва да разгневим идрианците достатъчно, за да искат да унищожат халандренците. Смятам, че вашият народ ще се справи по-добре в тази война, отколкото твърдят всички, особено след като Безжизнените ще тръгнат без командване.

Погледна я и добави:

— Но за да тръгне тази война както трябва, идрианците трябва да искат да се бият. Иначе ще побегнат и ще се скрият из планините. Не, и двете страни трябва да се мразят, да привличат на своя страна колкото може повече съюзници в битката, за да се отклони достатъчно вниманието на всички…

„А какъв по-добър начин да бъде принуден Идрис да воюва от това да ме убият? — помисли с ужас Сири. — И двете страни ще видят в смъртта на несъществуващото ми дете акт на война. Това няма да е битка за превъзходство. Ще е открита война на омразата. Боевете може да продължат десетилетия.

И никой изобщо няма да осъзнае, че истинският ни враг — този, който започва всичко това, — е мирната кротка провинция на юг от Халандрен.“