Включено в книгата
Оригинално заглавие
Warbreaker, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 3 гласа)

47.

Лайтсонг се мъчеше да не мисли за сънищата си. Мъчеше се да не мисли за Т’Телир, обгърнат в пламъци. За умиращи хора. За края на света всъщност.

Стоеше на втория етаж на палата си. Вторият етаж по същество представляваше покрита веранда, отворена на всички страни. Вятър духаше в косата му. Слънцето почти бе залязло. По моравата вече палеха факли.

Беше толкова съвършено. Дворците, издигнати в кръг, осветени от факли и фенери с цветовете на най-близката сграда.

Някои от палатите бяха тъмни. Сградите, в които не обитаваха богове.

„Какво би станало, ако се Завърнат твърде много други, преди да сме се самоубили? — помисли той разсеяно. — Дали ще построят нови дворци?“ Доколкото знаеше, винаги беше имало достатъчно място.

Погледна двореца на Бога крал, висок и черен. Беше построен така, че да господства дори над величествените имения на другите, и хвърляше широка сянка над черната стена.

Съвършено. Толкова съвършено. Факлите бяха подредени на фигури, които можеше да види само от върха на сградата. Тревата се поддържаше идеално окосена, а внушителните стенни пана се сменяха често, тъй че не издаваха никакво износване, петна или избеляване.

Хората влагаха толкова усилия за своите богове. Защо? Понякога това го изумяваше. Но какво можеше да се мисли за други вери, вери без видими богове, само въплътени въображения или желания? Със сигурност онези „богове“ правеха дори още по-малко за своите хора от двора на Халандрен, но въпреки това ги почитаха.

Поклати глава. Срещата с Олмадър му бе напомнила за дни, за които не беше мислил от дълго време. Калмсиър. Беше духовната му учителка в началото, когато се бе Завърнал. Блашуивър ревнуваше от спомените му за нея, но не разбираше истината. Той пък не можеше всъщност да я обясни. Калмсиър се беше доближила до божественото повече от всеки друг Завърнал се, когото бе познавал. Беше се грижила за поклонниците си също както Олмадър се опитваше да го прави сега, но в отношението на Калмсиър бе имало искрена загриженост. Не беше помагала на хората от страх, че ще престанат да я почитат, и й беше липсвала арогантността на предполагаемото превъзходство.

Истинска доброта. Истинска обич. Истинска милост.

Но дори Калмсиър се беше чувствала недостойна. Често му беше казвала, че се чувства гузна, защото не може да живее на нивото, което хората очакват от нея. Как можеше? Как можеше да отговори на очакванията им който и да е от тях? Лайтсонг подозираше, че накрая точно това я беше тласнало да се отзове на една молба. Имало беше само един начин, по нейна преценка, да е богинята, която всички очакваха да бъде. И той беше да отдаде живота си.

„Те ни тласкат към това — помисли Лайтсонг. — Създават цялото това великолепие и разкош, дават ни всичко, което пожелаем, а след това дискретно ни подтикват. Бъди бог. Пророкувай. Поддържай илюзията ни за нас.

Умри. Умри, за да можем да продължим да вярваме.“

Обикновено не се качваше тук. Предпочиташе да е долу, където ограничената перспектива го улесняваше да пренебрегне по-голямата гледка. Долу беше по-лесно да се съсредоточи върху прости неща, като живота му в този момент.

— Ваша милост? — каза тихо Ларимар и се приближи.

Лайтсонг не отговори.

— Добре ли сте, ваша милост?

— Никой човек не би трябвало да е толкова важен — каза Лайтсонг.

— Ваша милост?

— Причинява ти странни неща. Не сме създадени за това.

— Вие сте бог, ваша милост. Вие сте създаден за това.

— Не — отвърна той. — Не съм бог.

— Извинете ме, но всъщност не можете да избирате. Ние ви почитаме и това ви прави наш бог. — Ларимар изрече думите с обичайното си спокойствие. Никога ли не се изнервяше този човек?

— Не ми помагаш.

— Извинявам се, ваша милост. Но може би трябва да спрете да спорите все за едно и също.

Лайтсонг поклати глава.

— Днес е различно. Не съм сигурен какво да правя.

— Имате предвид Заповедите на Олмадър?

Лайтсонг кимна.

— Смятах, че съм го измислил, Съсел. Не мога да съм в крак с всички неща, които крои Блашуивър — никога не съм бил добър с подробностите.

Ларимар не отвърна.

— Канех се да се откажа — каза Лайтсонг. — Олмадър е фантастично добра в това да отстоява позициите си сама. Помислих, че ако й дам своите Заповеди, тя ще знае какво да прави. Че би разбрала дали е по-добре да подкрепи Блашуивър, или да й се противопостави.

— Все още можете да й го позволите — каза Ларимар. — Вие също й дадохте Заповедите си.

— Знам.

Замълчаха.

„До това се свежда — помисли той. — Първият от нас, който промени тези Заповеди, поема контрол над всичките двайсет хиляди. Другият ще бъде изключен.“

Какво избираше той? Отдръпваше ли се настрана и оставяше ли историята да се случи сама, или скачаше в нея и я объркваше?

„Който и да си — помисли си, — каквото и да е онова, което ме е върнало, защо не можа просто да ме оставиш на мира? Вече съм бил изживял един живот. Вече съм бил направил избора си. Защо трябваше да ме върнеш?“

Беше опитал всичко, но хората продължаваха да го гледат с упование. Знаеше със сигурност, че е един от най-популярните Завърнали се, посещаван от повече молители и даряван с повече изкуство от почти всеки друг. „Честно, какво им е на тези хора?“ Толкова ли се нуждаеха от нещо, което да почитат, че бяха избрали него, вместо да се безпокоят, че религията им може да е лъжлива?

Олмадър твърдеше, че някои наистина мислят така. Притесняваше се от долавяната липса на вяра сред простолюдието. Лайтсонг се колебаеше дали да се съгласи с нея. Знаеше хипотезите — че боговете, които живеят най-дълго, са слабите, защото системата окуражава най-добрите да се принесат в жертва бързо. Само че сега при него идваха също толкова молители, колкото и в началото. А и твърде малко богове бяха избрани като цяло, за да е вярно това статистически.

Или просто се разсейваше с несъществени подробности? Опря се на парапета и се загледа към моравата и сияещите павилиони.

Това можеше да се окаже върховният момент за него. Най-после можеше да докаже, че е мързелив безделник. Ако не направеше нищо, Олмадър щеше да е принудена да вземе армиите му и да се противопостави на Блашуивър.

Това ли искаше той? Олмадър се държеше изолирано от останалите богове. Не присъстваше на повечето Дворцови събрания и не слушаше дебатите. Блашуивър беше интимно въвлечена. Познаваше добре всеки бог и богиня. Разбираше проблемите и беше много умна. От всички богове единствено тя бе започнала да предприема стъпки за опазване на армиите им.

„Сири не е заплаха“, помисли той. Но ако я манипулираше някой друг? Дали Олмадър щеше да има политическия усет да разбере опасността? Без неговото загрижено наставничество щеше ли Блашуивър да се погрижи Сири да не бъде унищожена?

Ако той се отдръпнеше, щеше да има цена. Щеше да е виновен за това, че се е отказал.

— Коя беше тя, Ларимар? — попита тихо Лайтсонг. — Младата жена в сънищата ми. Беше ли моя жена?

Върховният жрец не отговори.

— Трябва да знам — каза Лайтсонг и се обърна. — Този път наистина трябва да знам.

— Аз… — Ларимар се намръщи и извърна очи. — Не — каза тихо. — Не беше ваша жена.

— Моя любовница?

Жрецът завъртя глава.

— Но беше важна за мен?

— Много — каза Ларимар.

— И още е жива?

Ларимар се поколеба, но накрая кимна.

„Още е жива“, помисли Лайтсонг.

Ако този град паднеше, тя щеше да е в опасност. Всеки, който почиташе Лайтсонг — всеки, който разчиташе на него въпреки отчаяните му усилия, — щеше да е в опасност.

Т’Телир не можеше да падне. Дори да имаше война, битките нямаше да стигнат дотук. Халандрен не беше в опасност. Беше най-могъщото кралство на света.

А сънищата му?

Бяха му дали само едно истинско задължение в управлението. Това да поеме командването на десет хиляди Безжизнени. Да реши кога трябва да бъдат използвани. И кога не трябва.

„Още е жива…“

Обърна се и тръгна към стълбите.

 

 

Анклавът Безжизнени формално беше част от Двора на боговете. Огромната сграда бе построена в подножието на дворцовото плато и към нея се спускаше дълга покрита пътека.

Лайтсонг заслиза по стъпалата със свитата си. Подминаха няколко стражеви поста. Той не беше сигурен защо е нужна охрана в коридор, водещ от двора. Беше посещавал анклава едва два пъти — през първите си седмици като Завърнал се, когато трябваше да даде защитната фраза на своите десет хиляди войници.

„Може би трябваше да идвам по-често“, помисли си. Какъв смисъл обаче? За Безжизнените се грижеха слуги, поддържаха прясна алкохолната им сукървица, грижеха се да се упражняват редовно и… да правят всичко останало, каквото правеха Безжизнените.

Ларимар и няколкото други жреци вече пухтяха от дългото слизане. Лайтсонг, разбира се, нямаше проблем, тъй като бе в съвършена физическа форма. В божествеността имаше някои неща, от които никога не се оплакваше.

Двама стражи отвориха портите към двора на казармата. Беше гигантски, разбира се — пространство за четирийсет хиляди Безжизнени. Имаше четири големи подобни на складове зони за различните групи Безжизнени, около тях трасе, по което да бягат, зала, пълна с всевъзможни камъни и блокове метал, които да вдигат, за да поддържат мускулите си силни, и медицинска зона, където алкохолната им сукървица се проверяваше и опресняваше.

Минаха през няколко лъкатушещи прохода, предназначени да объркат нашественици, които можеха да се опитат да нападнат Безжизнените, и се приближиха до един стражеви пост до голям отворен портал. Лайтсонг подмина живите стражи и огледа Безжизнените вътре.

Беше забравил, че ги държат на тъмно.

Махна на двама от жреците да запалят лампи.

Вратата се отваряше към наблюдателна платформа. Подът на склада се простираше долу, пълен с редици и редици мълчаливи, стоящи в очакване войници. Бяха с броня и носеха оръжията и щитовете си.

— Има дупки в редиците — каза Лайтсонг.

— Някои от тях са на упражнения — отвърна Ларимар. — Пратих един войник да ги доведе.

Лайтсонг кимна. Безжизнените стояха с отворени очи. Не мърдаха и не кашляха. Загледан над тях, Лайтсонг внезапно си спомни защо никога не бе изпитал желание да се върне и да провери бойците си. Просто бяха твърде изнервяща гледка.

— Всички навън — каза Лайтсонг.

— Ваша милост? — попита Ларимар. — Не искате ли няколко жреци да останат?

Той поклати глава.

— Не. Ще нося тази фраза лично.

Ларимар се поколеба, но накрая кимна и се подчини.

Според Лайтсонг не съществуваше добър начин да се пазят Заповедни фрази. Оставянето им в ръцете на един бог означаваше риск фразата да се загуби при убийство. Само че колкото повече жреци знаеха фразите, толкова по-възможно беше тайната да се изтръгне от някого с подкуп или изтезания.

Единственият облекчаващ фактор беше Богът крал. Със своята мощна БиоХрома той явно можеше да разбие защитата на Безжизнените по-бързо. Все пак за овладяването на десет хиляди войници щяха да са нужни седмици дори за Бога крал.

Изборът бе оставен на Завърналите се. Те можеха да позволят някои от жреците им да чуят Заповедната фраза, тъй че ако нещо се случеше с бога, жреците да могат да предадат фразата на следващия Завърнал се. Ако богът предпочетеше да не сподели фразата с жреците си, поемаше на раменете си още по-голямо бреме. Преди години Лайтсонг бе решил, че това е глупаво, и беше посветил в тайната Ларимар и още няколко други жреци.

Този път видя благоразумие в това да запази фразата за себе си. При първа възможност щеше да я прошепне на Бога крал. Но само на него.

— Синя долна черта — каза той. — Давам ви нова Заповедна фраза. — Помълча. — Червена пантера. Червена пантера. Една стъпка надясно.

Група Безжизнени най-отпред — тези, които можаха да чуят гласа му — отстъпиха надясно. Лайтсонг пое дъх и затвори очи. Отчасти се беше надявал, че Олмадър е дошла първа и че вече е променила заповедната фраза.

Но не беше. Отвори очи и слезе по стъпалата до пода на склада. Заговори отново, променяйки фразата за друга група. Можеше да го прави само за двайсет или трийсет едновременно — помнеше, че последния път процесът бе отнел часове.

Продължи. Щеше да остави Безжизнените с основните им указания да се подчиняват на слугите, когато съществата трябва да се упражняват или да ходят до лазарета. И да им даде по-низша Заповед, която можеше да се прилага, за да ги местят и да ги карат да се придвижат до определени места, както когато бяха строени в редици извън града да посрещнат Сири, друга, която щеше да ги кара да ходят с градската стража.

Но щеше да има само едно лице с върховна заповед над тях. Едно лице, което да може да ги накара да тръгнат на война. Когато приключеше в това помещение, щеше да продължи и да поеме върховното командване над десетте хиляди на Олмадър.

Щеше да привлече двете армии към себе си. И с това щеше да заеме мястото си в самото сърце на съдбата на две кралства.