Включено в книгата
Оригинално заглавие
Warbreaker, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 4 гласа)

46.

Вивена преглъщаше храната с усилие. Сушеното месо миришеше на риба, но тя се беше научила, че може да пренебрегне повечето от миризмата и вкуса, като диша през устата. Изяде всяка хапка, а след това отми вкуса с няколко глътки топла преварена вода.

Беше сама в стаята. Малка стаичка, пристроена до една сграда недалече от бедния квартал. Вашер беше платил за ден престой и бе излязъл да свърши нещо.

След като приключи с храната, тя отпусна гръб на стената и притвори очи. Беше толкова изтощена, че не можеше да заспи. Това, че стаята беше толкова малка, също не помагаше. Не можеше дори да се излегне.

Вашер не беше преувеличил, когато й обясни, че работата ще е тежка и условията — сурови. От място на място, говореше с идрианците, утешаваше ги, молеше ги да не тласкат Халандрен към война. Този път нямаше ресторанти, както с Дент. Никакви обеди с хора в изящно облекло и с охрана. Само група след група уморени отрудени мъже и жени. Много от тях не бяха бунтовно настроени и не малко дори не живееха в бордеите. Но бяха част от идрианската общност в Т’Телир и можеха да повлияят на настроенията на приятели и близки.

Тя ги харесваше. Съчувстваше им. Чувстваше се много по-добре сега, отколкото с Дент, и доколкото можеше да прецени, Вашер беше честен с нея. Беше решила да се довери на тези свои инстинкти. А това решение означаваше да помага на Вашер, поне засега.

Вашер не я питаше иска ли да продължи. Просто я водеше от място на място, като очакваше да се държи подобаващо. И тя го правеше: срещаше се с хората и ги молеше за прошка, колкото и емоционално изтощаващо да беше. Не беше сигурна дали ще може да поправи стореното, но искаше поне да опита. Тази решителност като че ли й спечели донякъде уважение от страна на Вашер. Уважение, отдавано с много по-голяма неохота, отколкото от Дент.

„Дент ме заблуждаваше през цялото време.“ Все още й беше трудно да осмисли това.

Вторачи се в голата стена. Потръпна. Добре беше, че толкова се изтощаваше от работа напоследък. Умората й пречеше да мисли за някои неща.

Смущаващи неща.

Коя беше тя? Как можеше да се самоопредели сега, след като всичко, което беше някога, всичко, което бе опитала, бе рухнало? Не можеше да е повече самоуверената принцеса Вивена. Онази личност беше мъртва, останала в миналото в онова мазе с кървавия труп на Парлин. Онази предишна увереност бе от наивност.

Вече знаеше колко лесно е била лъгана. Знаеше цената на невежеството и беше зърнала мрачните истини на истинската бедност.

И все пак не можеше и да е онази жена — уличната скитница, крадлата, пребитата. Онова също не беше тя. Имаше чувството, че онези седмици са сън, причинен от самотата и болката от измяната, подсилен от това, че беше станала Бездушна и беше сломена от болестта. Да се преструва, че е онази жена, означаваше да пародира онези, които наистина живееха на улиците. Хората, сред които се беше крила и на които се бе опитвала да подражава.

Какво беше тогава? Беше ли каещата се хрисима принцеса, която коленичеше с наведена глава и умоляваше селяците? Това също беше отчасти игра. Наистина изпитваше съжаление. Само че използваше смирението, заменило гордостта, като инструмент. И това не беше тя.

Коя беше?

Чувстваше се задушена в тясната стаичка. Стана и бутна вратата.

Кварталът не беше съвсем бордей, но не беше и богат. Бе просто място, където живееха хора. Имаше достатъчно цветове, за да е приятно, но сградите бяха малки и побираха по няколко семейства всяка.

Тръгна по улицата, като внимаваше да не се отдалечи много от наетата от Вашер стая. Мина покрай някакви дървета и се възхити на цветовете им.

Коя беше, наистина? Какво оставаше, след като бе смъкнала маската на принцеса и омразата към Халандрен? Беше решителна. Харесваше тази част от себе си. Беше си наложила да стане жената, която трябваше да е, за да се омъжи за Бога крал. Беше се трудила упорито, самопожертвователно, за да постигне тази цел.

Беше лицемерна също така. Вече знаеше какво е наистина да си смирена. В сравнение с това предишният й живот изглеждаше по-дързък и безочлив от всяка шарена пола или риза.

Вярваше в Аустре. Обичаше ученията на Петте видения. Смирение. Саможертва. Поставянето на проблемите на другия над своите. Но започваше да мисли, че тя — наред с много други — е прекалила с тази вяра, че е позволила желанието й да изглежда смирена да се превърне в гордост само по себе си. Вече разбираше, че когато вярата й се беше свела до дрехите вместо до хората, е тръгнала по грешен път.

Искаше да се научи да Пробужда. Защо? Какво говореше това за нея? Че е готова да приеме инструмент, който религията й отхвърляше, само защото щеше да я направи по-силна?

Не, не беше това. Поне се надяваше, че не е.

Погледнеше ли назад към доскорошния си живот, изпитваше разочарование от честата си безпомощност. И това сякаш бе част от личността, която всъщност беше. Жената, готова да направи всичко, за да не бъде безпомощна. Точно затова се беше учила толкова упорито с наставниците си в Идрис. Точно затова искаше сега да се научи как да Пробужда. Искаше да събере колкото може повече информация и искаше да е подготвена за всички проблеми, с които може да се сблъска.

Искаше да е способна. Можеше да е арогантно, но това беше истината. Искаше да научи всичко за това как да оцелява в света. Най-унизителното в живота й в Т’Телир беше невежеството. Нямаше да направи тази грешка повече.

„Значи е време за упражнения“, каза си и се върна в стаята. Взе въжето — онова, с което Вашер я беше вързал, първото нещо, което бе Пробудила. След това си беше върнала Дъха от него.

Отново излезе навън. Държеше въжето, въртеше го в ръце и мислеше. „Заповедите, на които ме учеше Дент, бяха прости фрази. Дръж неща. Защити ме.“ Беше й намекнал, че е важно намерението. Когато беше Пробудила връзките си, ги беше накарала да се движат все едно, че са част от тялото й. Беше нещо повече от Заповед. Заповедта носеше живот, но намерението — указанията от ума й — носеше фокус и действие.

Спря до едно голямо дърво с тънки отрупани с цвят клони. Застана под един и докосна кората на ствола, за да използва цвета й. Вдигна въжето към клона.

— Дръж неща — Заповяда му и вля в него малко от Дъха си. За миг изпита паника, щом усетът й за света помръкна.

Въжето потрепери. Само че вместо да извлече цвят от дървото, Пробуденото въже изцеди цвят от туниката й. Дрехата посивя, а въжето се раздвижи, уви се около клона като змия. Дървото леко изпука, щом въжето го дръпна. Само че другият край на въжето се заизвива странно и се загърчи.

Вивена го загледа намръщено. А после разбра какво става. Въжето се извиваше около ръката й, като държеше и нея.

— Спри — каза тя.

Не последва нищо. Въжето продължи да се затяга.

— Твоят Дъх към моя — Заповяда тя.

Въжето спря да се извива и Дъхът се върна. Тя дръпна въжето и то увисна в ръката й.

„Добре — каза си. — «Дръж неща» действа, но не е много точно. Ще се увие около пръстите ми, както и около онова, което искам да върже. А ако опитам нещо друго?“

— Дръж онзи клон — Заповяда му. Част от Дъха отново я напусна, повече този път. Панталоните й се изцедиха от цвят, а краят на въжето се загърчи и се уви около клона. Другият му край остана неподвижен.

Тя се усмихна доволно. „Значи колкото по-сложна е Заповедта, толкова повече Дъх е нужен.“

Върна Дъха си. Както беше обяснил Вашер, силата му не поразяваше сетивата й, защото за нея беше просто възстановяване на предишното състояние. Ако бяха минали няколко дни без Дъха, щеше да бъде съкрушена от връщането му. Приличаше малко на първата хапка от нещо много вкусно.

Погледна дрехите си. Бяха напълно посивели. Просто от любопитство опита да Пробуди въжето отново. Не последва нищо. Вдигна една пръчка и този път стана — пръчката загуби цвета си, макар че й отне много повече Дъх. Стволът на дървото не помагаше с цвета обаче. Сигурно човек не можеше да извлече цвят от нещо, което само по себе си е живо.

Хвърли пръчката, отиде в стаята и взе няколко от цветните кърпи на Вашер. Върна се при дървото. „Сега какво?“ Можеше ли да вложи Дъха във въжето сега, а да му заповяда да задържи нещо по-късно? Как трябваше да изрече това?

— Дръж неща, когато ти кажа да държиш — Заповяда тя.

Нищо не се случи.

— Дръж онзи клон, когато ти кажа.

Пак нищо.

— Дръж когато кажа.

Нищо.

— Кажи му: „Дръж, когато те хвърля“ — подсказа някой зад нея.

Вивена подскочи и се обърна. Вашер стоеше зад нея, стиснал Нощна кръв пред себе си, с върха надолу.

Вивена се изчерви и отново се обърна към въжето.

— Дръж, когато те хвърля — каза и извлече цвят от една кърпа. Дъхът я напусна, но въжето остана отпуснато. Тя го метна и улучи три увиснали клона.

Въжето мигновено се изви, стегна клоните и ги задържа здраво.

— Това е полезно — каза тя.

Вашер повдигна вежда.

— Може би. Опасно е обаче.

— Защо?

— Върни въжето.

Вивена се спря, осъзнала, че въжето се е увило около клони, които бяха твърде високи за нея. Подскочи и се опита да ги хване.

— Аз предпочитам по-дълги въжета — каза Вашер, вдигна Нощна кръв за острието и смъкна клоните с помощта на извития предпазител на дръжката. — Ако винаги държиш единия край, няма да се безпокоиш, че може да ти го отнемат. Освен това можеш да Пробудиш, когато ти потрябва, вместо да оставяш толкова Дъх в едно въже, което може да не ти потрябва.

Вивена кимна и върна Дъха си от въжето.

— Хайде — каза той и тръгна към стаята. — Достатъчно зрелище направи за днес.

Вивена го последва и чак сега забеляза, че няколко души на улицата са се спрели да я гледат.

— Как са забелязали? — попита го. — Не бях толкова явна с това, което правех.

— А колко хора в Т’Телир ходят из града със сиви дрехи? — изсумтя Вашер.

Вивена се изчерви и влезе след него в малката стаичка. Той пусна торбата си на пода и подпря Нощна кръв на стената. Вивена изгледа меча накриво. Още не беше сигурна какво да мисли за това оръжие. Изпитваше малко гадене всеки път щом го погледнеше, а споменът колко й беше прилошало, когато го бе докоснала, все още беше пресен.

Освен това беше имало и някакъв глас в главата й. Наистина ли го беше чула? Вашер беше типично мълчалив, когато го попита за това, и отхвърли въпросите й.

— Ти нали си идрианка? — попита я Вашер, след като седна на пода.

— Доколкото знам — отвърна сопнато тя.

— Изглеждаш странно очарована от Пробуждането за поклонничка на Аустре. — Затвори очи и отпусна глава на вратата.

— Не съм много добра идрианка — отвърна тя и също седна. — Вече не. По-добре да се науча да използвам това, което имам.

— Правилно. Всъщност така и не разбрах защо аустризмът изведнъж обърна гръб на Пробуждането.

— Изведнъж ли?

Той кимна, все така притворил очи.

— Не беше така преди Велебран.

— Нима?

— Разбира се.

Често говореше по този начин: споменаваше неща, които изглеждаха далечни за нея, но ги казваше все едно, че знае точно за какво говори. Никакви предположения. Никакво колебание. Все едно знаеше всичко. Тя вече разбираше защо понякога му е трудно да се разбира с хората.

— Все едно — каза Вашер и отвори очи. — Изяде ли сепията?

Тя кимна и попита:

— Сепия ли беше?

— Да. — Той отвори торбата и извади парче сушено месо. Подаде й го. — Искаш ли още?

Призля й.

— Не, благодаря.

Той се спря, забелязал отвращението й.

— Какво? Не е развалено.

Тя поклати глава.

— Какво?

— Нищо.

Той я изгледа учудено.

— Нищо, казах. — Тя извърна очи. — Просто не обичам риба.

— Нима? Храня те с риба и мекотели вече пет дни.

Тя кимна, без да каже нищо.

— Всеки път изяждаше всичко.

— Зависима съм от теб за храната. Няма да се оплаквам за това, което ми даваш.

Той се намръщи, после отхапа от сушената сепия и започна да дъвче. Още носеше дрипавото си облекло, но Вивена вече беше изкарала достатъчно дълго с него, за да знае, че го поддържа чисто. Явно имаше средства да си купи ново, но предпочиташе да носи протрити и опърпани дрехи. И четинестата му брада си беше същата. Сякаш изобщо не ставаше по-дълга, но не го беше виждала никога да я подрязва. Как успяваше да я поддържа със същата дължина? Нарочно ли го правеше, или тя придаваше твърде много значение на това?

— Не си каквото очаквах — каза след малко той.

— Щях да съм — отвърна тя. — Преди няколко седмици.

— Едва ли — промърмори той, без да спира да дъвче. — Упоритият ти дух не е следствие от няколкото седмици на улиците. Нито усещането ти за мъченичество.

Тя го погледна в очите и каза:

— Искам да ме научиш повече за Пробуждането.

Той вдигна рамене.

— Какво искаш да знаеш?

— Дори не знам как да попитам — каза тя. — Дент ме научи на няколко Заповеди, но беше в деня, в който ти ме похити.

Вашер кимна. Помълчаха няколко минути.

— Е? — най-сетне промълви тя. — Ще кажеш ли нещо?

— Мисля.

Тя повдигна вежда.

Вашер се намръщи.

— Пробуждането е нещо, което правя от много, много дълго време. Винаги ми е било трудно да го обяснявам. Не ме пришпорвай.

— Спокойно, не бързам.

Той я погледна накриво.

— И не се дръж покровителствено.

— Не се държа покровителствено. Държа се учтиво.

— Е, следващия път бъди учтива без снизхождение в гласа.

„Снизхождение ли? — помисли тя. — Не бях снизходителна!“ Колкото повече го опознаваше, толкова по-малко страшен й се струваше, но и по-обезсърчаващ. „Опасен човек е — напомни си тя. — Оставил е трупове из целия град, използва ужасния си меч, за да кара хората да се избиват сами.“

Беше мислила да избяга от него, но винаги решаваше, че ще е глупачка, ако го направи. Не можеше да намери никаква слабост в усилията му да предотврати войната, а тържественото му обещание в мазето първия ден все още беше в ума й. Вярваше му. Почти.

Просто бе решила да внимава повече.

— Значи така — каза той. — Може и да стане. Още повече, че ми писна да те гледам как ходиш с тази ярка аура около себе си, без изобщо да можеш да я използваш.

— Е?

— Май трябва да започна с теория — каза той. — Съществуват четири типа БиоХроматични същности. Първият, и най-забележителният, са Завърналите се. Тук в Халандрен ги наричат „богове“, но аз предпочитам да ги наричам Спонтанни съзнателни БиоХроматични прояви в починал приемник. Странното при тях е, че са единствената естествено възникваща БиоХроматична същност, което теоретично обяснява защо не могат да използват или да отдават БиоХроматичната си инвеститура. Разбира се, налице е фактът, че всяко живо същество се ражда с определена БиоХроматична инвеститура. Това би могло също така да обясни защо същностите от първи тип съхраняват съзнание.

Вивена примига. Не беше очаквала точно това.

— За теб по-интересни са същностите от Втори и Трети тип — продължи Вашер. — Вторият тип са Неразумни прояви в починал приемник. Те са евтини за правене, дори с несръчни Заповеди. Това е съгласно Закона за БиоХроматичния паралелизъм: колкото по-близо е един приемник до живо тяло и форма, толкова по-лесно е да се Пробуди. БиоХрома е жизнената сила, тъй че търси форми на живот. Това обаче ни води към друг закон — Закона за съпоставимостта. Той гласи, че количеството Дъх, необходим за Пробуждането на нещо, не е задължително доказателство за силата му, щом нещото бъде Пробудено. За Пробуждането на парче плат, изрязано във формата на квадрат, и за парче плат във формата на човек, са нужни съвсем различни количества Дъх, но силата им по същество ще е една и съща след влагането в тях.

— Обяснението за това е просто — заключи Вашер. — Някои хора мислят за Пробуждането като за наливане на вода в чаша. Наливаш, докато чашата се напълни, и тогава предметът оживява. Тази прилика е лъжлива. Аз предпочитам да мисля за Пробуждането като за блъскане по врата. Блъскаш и блъскаш и някои врати се отварят по-лесно от други, но щом се отворят, правят общо взето едно и също.

Замълча и я погледна.

— Разбираш ли?

— Ъъ… — Цялата й младост беше минала в учение, но това доста надвишаваше уроците и на най-учените й наставници. — Малко ми е сложно.

— Е, искаш ли да се учиш, или не?

„Попита ме дали разбирам — помисли тя. — И ти отговорих.“ Но не го каза на глас. По-добре беше да го остави да говори.

— Вторият тип БиоХроматични същности — каза той — са това, което хората в Халандрен наричат Безжизнени. Те са различни същности от Първия тип, в няколко отношения. Безжизнени могат да се създават когато човек поиска и за Пробуждането им са нужни само няколко Дъха — от един до стотина — в зависимост от използваните Заповеди. Те се захранват от собствения си цвят, след влагането му в тях. Не издават аура, след като бъдат Пробудени, но Дъхът ги подхранва и не се нуждаят от храна. Могат да умрат и им е нужен специален алкохолен разтвор, за да останат функционални за няколко години в Пробудено състояние. Поради органичния им приемник техният Дъх се впива в тялото и не може да бъде извлечен, след като се вложи.

— Знам малко за тях — каза Вивена. — Дент и екипът му имаха Безжизнен.

— Да — каза Вашер. — Знам.

Вивена се намръщи, забелязала странния поглед в очите му. Поседяха няколко минути мълчаливо.

— Говореше за Безжизнените и техните Заповеди — подкани го тя.

Вашер кимна и продължи:

— Нужна им е Заповед, за да се Пробудят, като на всяко друго нещо. Дори вашата религия учи за Заповеди — твърди, че Аустре е този, който Заповядва на Завърналите се да се върнат.

Тя кимна.

— Разбирането на теорията за Заповедите е трудно. Да вземем например Безжизнените. Нужни са ни били столетия, докато открием най-ефикасните начини да доведем едно мъртво тяло до състояние на Безжизнен. Дори и сега не съм сигурен доколко разбираме как става. Мисля, че това е първото, което бих искал да ти предам — че БиоХромата е нещо сложно и ние всъщност не разбираме повечето от него.

— Какво искаш да кажеш?

— Точно каквото казах — отвърна Вашер и сви рамене. — Ние всъщност не знаем какво правим.

— Но ти си толкова подробен и точен в описанията си.

— Разбрали сме някои неща — отвърна той. — Но Пробуждащи има сравнително отскоро. Колкото повече научаваш за БиоХромата, толкова повече разбираш, че има повече неща, които не знаем, от тези, които знаем. Защо изричните Заповеди са толкова важни и защо трябва да се изричат на родния ти език? Какво, преди всичко, връща към живота същностите от Първи тип — Завърналите се? Защо Безжизнените са с притъпен ум, докато Завърналите се са напълно разумни?

Вивена пак кимна.

— Създаването на БиоХроматични същности от Трети тип е това, което традиционно наричаме Пробуждане — продължи Вашер. — Това е, когато създадеш БиоХроматична проява в органичен приемник, който е много отдалечен от състоянието си на жизненост. Платът действа най-добре, макар че пръчки, тръстики и друга растителна материя също може да се използват.

— А кости? — попита Вивена.

— Те са странни — отвърна Вашер. — Отнемат много повече Дъх, за да бъдат Пробудени, отколкото при тяло, запазено с плътта, и не са толкова гъвкави, колкото нещо като плат. Все пак Дъхът се залепва към тях доста лесно, тъй като някога са били живи и съхраняват формата на нещо живо.

— Значи идрианските разкази за армии от скелети не са просто измислици?

Той се засмя.

— О, пълни измислици са! Ако искаш да Пробудиш скелет, ще трябва да подредиш всички кости на правилните им места. Това е доста работа за нещо, за чието Пробуждане ще трябват над петдесет, дори сто Дъха. Цели трупове са много по-изгодни икономически, въпреки че Дъхът полепва по тях толкова добре, че става невъзможно да се върне. Все пак съм виждал някои много интересни неща, правени с Пробудени скелети. Както и да е. Същностите от Трети тип — обикновени Пробудени предмети — са различни. БиоХромата не полепва много добре към тях. Поради това е нужно доста голямо вложение — често пъти над сто Дъха, за да ги Пробудиш. Предимството, разбира се, е, че този Дъх може да бъде вдишан отново. Това е позволило доста повече експерименти, а те са довели до по-дълбоко разбиране на техниките на Пробуждането.

— Имаш предвид Заповедите? — попита Вивена.

— Да. Както си разбрала, най-основните Заповеди са лесни. Ако Заповедта е нещо, което обектът трябва да направи, и я изречеш простичко, тя обикновено действа.

— Опитах няколко прости Заповеди — каза тя. — С въжето. Не стана.

— Може да са ти звучали просто, но не са. Простите Заповеди са само от две думи. Грабни нещо. Дръж нещо. Тръгни нагоре. Тръгни надолу. Извий се. Дори някои двусловни Заповеди може да са по-сложни и са нужни упражнения, докато ги визуализираш… добре, докато си ги представиш. В смисъл, да използваш ума си за…

— Това го разбирам — каза тя. — Като свиване на мускул.

Той кимна.

— Заповедта „Защити ме“, макар да е само от две думи, е изключително сложна. Същото е и с други, като „Донеси нещо“. Трябва да подадеш подходящия импулс на обекта. Това е областта, където всъщност започваш да разбираш колко малко знаем. Има може би хиляди Заповеди, които не знаем. Колкото повече думи добавяш, толкова по-сложен става умственият компонент, поради което за откриването на нова Заповед отиват години изследване.

— Като откриването на нова Заповед за правене на Безжизнени — промълви тя замислено. — Преди триста години тези, които са разполагали със Заповедта на Единствения дъх, са можели да правят своите Безжизнени много по-евтино от тези, които не са я имали. Това неравновесие е предизвикало Велебран.

— Да — каза Вашер. — Или поне беше една от причините за войната. Но не това е важното. Това, което трябва да се разбере, е, че все още сме деца по отношение на Пробуждането. Лошото е и това, че много хора, които научават нови, ценни Заповеди, изобщо не ги споделят и вероятно отнасят знанието със себе си, когато умрат.

Вивена забелязваше как урокът му става все по-спокоен и непринуден, докато навлизаше в темата. Познанията му я изненадаха.

„Седи на пода — помисли тя, — яде сушена сепия, не се е бръснал от седмица и носи дрехи, които сякаш ще се разпаднат всеки момент. Но говори като учен, който изнася лекция. Носи меч, който изпуска черен дим и кара хората да се избиват, но в същото време държи да спре една война. Кой е този човек?“

Погледна подпряния на стената Нощна кръв. Може би беше заради обсъждането на техническите страни на БиоХромата, или беше просто усилващото й се подозрение. Започваше да разбира какво не е нормално с меча.

— Какво е една същност от Четвърти БиоХроматичен тип? — попита тя.

Вашер мълчеше.

— Първи тип е човешко тяло с разум — каза Вивена. — Втори тип е човешко тяло без съзнание. Трети тип е Пробуден предмет като въже — обект без съзнание. Има ли начин да се създаде Пробуден предмет със съзнание? Като Завърнал се, но в нещо друго вместо в човешко тяло?

Вашер стана.

— Говорихме достатъчно за един ден.

— Не отговори на въпроса ми.

— И няма да отговоря — отвърна той. — И те съветвам никога повече да не го задаваш. Разбрано? — Погледна я и тя се смрази от грубостта в гласа му.

— Добре — каза му, но не извърна очи.

Той изсумтя тихо, а след това бръкна в голямата си торба и извади нещо от нея.

— Ето — каза й. — Донесох ти нещо.

Хвърли на пода дълъг увит в парцали предмет. Вивена стана и разгърна плата. Вътре имаше тънък добре излъскан меч за дуелиране.

— Не знам как да се бия с меч.

— Ами научи се — отвърна той. — Поне няма да е толкова неприятно да те водя с мен. Няма да ми се налага да те измъквам от неприятности всеки път.

Тя се изчерви.

— Беше само веднъж.

— Пак ще се случи.

Тя вдигна колебливо оръжието и се изненада от лекотата му.

— Да вървим — каза Вашер. — Трябва да се срещнем с още една група.