Включено в книгата
Оригинално заглавие
Warbreaker, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 4 гласа)

Пролог

„Странно колко много неща започват с хвърлянето ми в затвор“, помисли Вашер.

Стражите се засмяха на нещо и вратата на килията изкънтя зад тях. Вашер се изправи, изтупа прахта от дрехите си, разтри рамото си и изохка.

Долната половина на вратата на килията му беше от здраво дърво, но горната бе с решетки и той можа да види как тримата стражи отвориха голямата му торба и заровиха из вещите му.

Един от тях забеляза, че ги гледа. Беше грамаден звяр с бръсната глава и мръсна униформа, едва опазила ярките жълти и сини цветове на градската стража на Т’Телир.

„Ярки цветове — помисли Вашер. — Ще трябва отново да свикна с тях.“ Във всяка друга държава крещящо жълто и синьо щяха да стоят нелепо на войници. Това обаче беше Халандрен: страна на Завърнали се богове, Безжизнени слуги, БиоХроматични изследвания и — разбира се — цвят.

Едрият страж остави приятелите си да се забавляват с вещите на Вашер и пристъпи бавно към вратата на килията.

— Разправят, че си бил доста корав — рече и го огледа от глава до пети.

Вашер не отвърна.

— Кръчмарят разправя, че си ступал двайсетина души в свадата. — Стражът се потърка по брадичката. — Не ми изглеждаш толкова корав. Все едно, трябваше да помислиш хубаво, преди да посегнеш на жрец. Другите ще изкарат една нощ заключени. Ти обаче… ще виснеш. Бездушен глупак.

Вашер извърна очи. Килията му беше функционална, макар и не особено оригинална. Тънък процеп горе на едната стена пропускаше светлина, каменните стени бяха прогизнали и обрасли с мъх, а в ъгъла гниеше купчина мръсна слама.

— Пренебрегваш ли ме? — попита стражът и се доближи до вратата още повече.

Цветовете на униформата му станаха по-ярки, сякаш бе излязъл на по-силна светлина. Промяната бе едва доловима. На Вашер не му беше останал много Дъх, тъй че аурата му не влияеше много на цветовете около него. Стражът не забеляза промяната в цвета, както не я бе забелязал и в кръчмата, когато с приятелчетата си бяха вдигнали Вашер от пода и го метнаха в колата си. Разбира се, промяната бе толкова лека за неподсилено око, че бе почти невъзможно да се види.

— Я виж ти — рече един от мъжете, които ровеха в торбата му. — Какво пък е това?

На Вашер му се струваше интересно, че мъжете, които пазят тъмниците, обикновено се оказват също толкова лоши, ако не и по-лоши от онези, които пазят. Може би това бе преднамерено. На обществото като че ли му беше все едно дали такива мъже са извън килиите, или вътре, стига да стоят настрана от по-почтените хора.

Ако изобщо съществуваше такова нещо.

Единият страж извади от торбата му дълъг предмет, увит в бял лен. Подсвирна, щом разви плата и вдигна дълъг меч с тънко острие в сребърна ножница. Дръжката беше чисто черна.

— От кого мислите, че е откраднал това?

Главният страж го изгледа накриво. Сигурно се чудеше дали Вашер не е някакъв благородник. Макар Халандрен да нямаше аристокрация, много съседни кралства си имаха своите лордове и лейди. Но кой лорд щеше да носи бозаво кафяво наметало, разпрано на няколко места? Кой лорд щеше да има синини от кръчмарски бой, петдневна брада и ботуши, протрити от години ходене? Стражът извърна глава, явно убедил се, че Вашер не е никакъв лорд.

Беше прав. И грешеше.

— Дай да го видя това — каза главният страж и взе меча. Изсумтя, явно изненадан от тежестта му. Завъртя го в ръце и забеляза закопчалката, затягаща дръжката към ножницата, за да не може острието да се вади. Разкопча я.

Цветовете в помещението се изостриха. Не станаха по-ярки — не като на елека на пазача, когато се доближи към Вашер. Станаха просто по-силни. По-наситени. Червеното стана ръждивочервено. Жълтото се втвърди до златисто. Синьото се доближи към морскосиньо.

— Внимавай, приятел — каза Вашер. — Този меч може да е опасен.

Стражът вдигна глава. Всички мълчаха. После стражът изсумтя и се отдалечи от килията на Вашер, понесъл меча. Другите двама го последваха с торбата на Вашер и влязоха в стаята на пазачите в края на коридора.

Вратата се затръшна с бумтене. Вашер мигновено коленичи до купчината слама и избра шепа здрави стръкове. Измъкна няколко нишки от наметалото си — беше започнало да се разнищва отдолу — и овърза сламата във формата на малка човешка фигурка, висока четири-пет пръста, с възлести ръце и крака. Отскубна косъм от едната си вежда и го намести на главата на сламената фигура, а после бръкна в ботуша си и измъкна яркочервено шалче.

А после Дъхна.

Изтече от него и лъхна във въздуха, прозрачно и в същото време лъчисто, като цвета на масло по вода на слънцето. Вашер усети как го напусна: БиоХроматичен дъх го наричаха учените. Повечето хора го наричаха просто Дъх. Всеки индивид имаше по един. Или поне така беше обикновено. Едно лице, един Дъх.

Вашер имаше някъде около петдесет Дъха, едва колкото да достигне Първото извисяване. Това, че имаше толкова малко, го караше да се чувства беден в сравнение с онова, което бе таил някога в себе си, но мнозина щяха да смятат петдесет Дъха за голямо съкровище. За жалост Пробуждането дори на една малка фигурка, направена от органичен материал — с част от собственото ти тяло за фокус, — изцеди около половината му Дихания.

Щом всмука Дъха, сламената фигурка потръпна. Яркочервеното шалче в ръката на Вашер помръкна до сиво. Той се наведе, като си представи какво иска да направи фигурката, и изпълни последната стъпка в процеса, като даде Заповедта:

— Донеси ключове.

Сламената фигурка се изправи и повдигна единствената си вежда към него.

Вашер посочи към стаята на тъмничарите. Оттам се чуха изумени викове.

„Няма много време“, помисли той.

Сламеният индивид затича по пода, после скочи и изхвърча между решетките. Вашер смъкна наметалото си и го просна на пода. Имаше съвършената форма на човек, с раздраното, съответстващо на белезите по тялото на Вашер, с качулката със срязани дупки, съответстващи на очите му. Колкото по-близо беше един предмет до човешка фигура, толкова по-малко Дихания трябваха, за да се Пробуди.

Вашер се наведе, като се мъчеше да не мисли за дните, когато бе имал достатъчно Дихания, за да Пробуди, без да го е грижа за форма или фокус. Друго време беше онова. Потръпна, после отскубна кичур коса от главата си и я пръсна по качулката на наметалото.

И Дъхна отново.

Отне му останалия Дъх. След като той си отиде — наметалото се разтрепери, а шалчето изгуби останалия си цвят, — Вашер се почувства по-… смътен. Да изгуби човек Дъха си не беше фатално. Всъщност Диханията в повече, с които боравеше Вашер, бяха някога на други хора. Не знаеше кои са били те; не беше събирал тези Дихания сам. Бяха му дадени. Но, разбира се, нали така уж ставаше винаги. Човек не можеше да отнеме Дъх насила.

Това, че беше лишен от Дъх, все пак го промени. Цветовете не изглеждаха толкова ярки. Не можеше да усеща човешката суетня горе из града, връзка, която обикновено приемаше за нещо дадено от само себе си. Беше онзи усет, който всички хора имаха за другите — онова нещо, което шепнеше предупредително в омаята на съня, когато някой влезе в стаята. У Вашер този усет беше подсилен петдесет пъти.

А сега го нямаше. Бе всмукан от наметалото и сламената фигурка, за да им даде сила.

Наметалото помръдна. Вашер се наведе над него.

— Защити ме — заповяда и наметалото застина. Той се изправи и го заметна отново.

Сламената фигурка се върна до прозореца. Стъпалата й бяха зацапани с червено. Пурпурната кръв му се стори толкова мътна този път.

Той взе ключовете.

— Благодаря ти. — Винаги им благодареше. Не знаеше защо, особено предвид това, което щеше да последва. — Твоят дъх в моя — заповяда и докосна сламеното човече по гърдите. Сламеният индивид мигновено тупна на земята — животът се изцеди от него — и Вашер върна Дъха си. Познатото усещане за жизненост се върна със знанието за свързаност, за вместване. Можеше да поеме Дъха само защото той самият бе Пробудил — всъщност Пробужданията от този вид рядко биваха трайни. Използваше Дъха си като резерв, отдаваше го и си го взимаше.

В сравнение с онова, което бе таил някога, двайсет и пет Дъха бяха смехотворно малко. Но пък в сравнение с нищо изглеждаха безгранични. Той потръпна от задоволство.

Виковете откъм стаята на пазачите заглъхнаха. Тъмницата затихна. Трябваше да побърза.

Вашер бръкна през решетките и отключи килията. Бутна навън дебелата врата и излезе в коридора, като прекрачи сламената фигурка. Не тръгна към стаята на тъмничарите — и изхода отвъд нея, — а пое на юг, по-надълбоко в тъмницата.

Това беше най-несигурната част от плана му. Намирането на кръчма, посещавана от жреци на Многоцветните тонове, беше съвсем лесно. Въвличането в кръчмарска свада — и удрянето на жрец — също толкова лесно. В Халандрен гледаха на религиозните си фигури много сериозно и Вашер си беше спечелил не обичайното задържане в местен затвор, а разходка до тъмниците на Бога крал.

След като знаеше що за хора пазят обикновено такива тъмници, имаше доста добра идея, че ще се опитат да извадят Нощна кръв. Това му бе осигурило нужното отвличане, за да се добере до ключовете.

Но сега предстоеше непредсказуемата част.

Вашер спря и Пробуденото наметало прошумоля. Лесно беше да намери килията, която му трябваше, защото около нея голям каменен кръг беше изцеден от цвят и стените и вратите бяха в мътносиво. Беше място, затворило Пробуждащ, защото липсата на цвят означаваше никакво Пробуждане. Вашер се доближи до вратата и надникна през решетките. Мъж, увесен за ръцете от тавана, гол и окован във вериги. Цветът му беше наситен за очите на Вашер, кожата — с чист загар, синините — ярки сини и виолетови петна.

Мъжът беше със запушена уста. Друга предпазна мярка. За да Пробуди, на човек му трябваха три неща: Дъх, цвят и Заповед. Хармонията и багрите, както го наричаха някои. Многоцветните тонове, връзката между цвят и звук. Една Заповед трябваше да се изрече ясно и твърдо на родния език на Пробуждащия — всяко заекване, всяко неправилно произнасяне щеше да обезсили Пробуждането. Дъхът щеше да излезе, но предметът нямаше да може да действа.

Вашер отключи килията и пристъпи вътре. Аурата на този човек правеше цветовете многократно по-ярки близо до него. Всеки щеше да забележи толкова силна аура, макар да беше много по-лесно за някой, който е стигнал до Първото извисяване.

Не беше най-силната БиоХроматична аура, която Вашер бе виждал — такива имаха Завърналите се, познати като богове тук в Халандрен. Все пак БиоХромата на затворника беше доста впечатляваща и много, много по-силна от тази на Вашер. Затворникът таеше много Дихания. Стотици и стотици.

Мъжът се люшна на веригите си и изгледа Вашер. Запушената му уста беше разкървавена. Вашер се поколеба само за миг, преди да посегне и да дръпне парцала от нея.

— Ти — прошепна затворникът и се покашля леко. — Да ме освободиш ли си дошъл?

— Не, Вахр — отвърна Вашер кротко. — Дойдох да те убия.

Вахр изсумтя. Затворничеството не се беше оказало леко за него. Когато Вашер го беше видял за последен път, беше пълен. Ако се съдеше по измършавялото му тяло, беше стоял много време без храна. Раните, отоците и следите от изгорено по плътта му бяха пресни.

Изтезанията и измъченият поглед в хлътналите очи на Вахр издаваха мрачната истина. Дъх можеше да се предаде само с доброволна, преднамерена Заповед. Тази Заповед обаче можеше да бъде окуражена.

— Значи ме съдиш — изграчи Вахр. — Като всички други.

— Проваленият ти бунт не ме интересува, Вахр. Искам само твоя Дъх.

— И ти като целия двор на Халандрен.

— Да. Но ти няма да го дадеш на някой от Завърналите се. Ще го дадеш на мен. В замяна на това да те убия.

— Не изглежда кой знае каква сделка. — Имаше някаква твърдост — липса на чувство — у Вахр, каквато Вашер не беше видял последния път, когато се бяха разделили преди години.

„Странно — помисли си той. — Най-после, след цялото това време, намирам у този човек нещо, с което мога да се отъждествя.“

Отстъпи на безопасно разстояние от Вахр. След като гласът му вече бе освободен, той можеше да Заповяда. Само че не докосваше нищо освен металните вериги, а металът бе много труден за Пробуждане. Никакъв живот нямаше в него, а и беше далече от формата на човек. Дори на висините на силата си самият Вашер бе успял да Пробуди метал само в няколко особени случая. Разбира се, някои изключително могъщи Пробуждащи можеха да съживят предмети, без да ги докосват, но то се дължеше на звученето на гласовете им. За това обаче беше нужно Деветото извисяване. Дори Вахр нямаше чак толкова много Дъх. Всъщност Вашер знаеше само за една личност сред живите, която имаше: самият Бог крал.

Това означаваше, че Вашер навярно беше в безопасност. Вахр таеше в себе си огромно богатство от Дъх, но нямаше какво да Пробуди. Вашер бавно обиколи окования мъж. Много трудно му беше да предложи каквото и да било съчувствие. Вахр си беше заслужил съдбата. Но жреците нямаше да му позволят да умре, докато таеше толкова много Дъх. Умреше ли, щеше да е прахосничество. Да си иде. Невъзвратимо.

Дори правителството на Халандрен — което имаше толкова стриктни закони за купуването и отдаването на Дъх — не можеше да позволи такова съкровище да се пропилее. Ужасно държаха да предотвратят екзекуцията дори на толкова опасен престъпник като Вахр. След време щяха да се проклинат за това, че не го бяха пазили по-добре.

Но пък Вашер беше изчаквал две години за такава възможност.

— Е? — попита Вахр.

— Дай ми Дъха, Вахр — рече Вашер и пристъпи към него.

— Едва ли имаш уменията на мъчителите на Бога крал, Вашер — изсумтя Вахр, — а аз ги търпя вече от две седмици.

— Ще се изненадаш. Но това е без значение. Ти ще ми дадеш Дъха си. Знаеш, че имаш само две възможности. Даваш го на мен или го даваш на тях.

Вахр увисна на китките си и бавно се завъртя. Мълчаливо.

— Нямаш много време за обмисляне — каза Вашер. — Всеки момент някой ще открие мъртвите стражи. Ще се вдигне тревога. Аз ще избягам, а теб ще те мъчат отново и рано или късно ще се прекършиш. След това цялата мощ, която си събрал, ще отиде при същите хора, които се беше заклел да унищожиш.

Вахр заби поглед в пода. Вашер го изчака да повиси още няколко мига и да се увери, че реалността на положението му е ясна.

Най-сетне Вахр вдигна очи към него.

— Онова… нещо, което носиш. То е тук, в града, нали?

Вашер кимна.

— Писъците, които чух. То ли ги причини?

Вашер отново кимна.

— Колко време ще се задържиш в Т’Телир?

— Доста. Около година може би.

— Ще го използваш срещу тях?

— Само аз си знам, Вахр. Ще приемеш ли сделката ми? Бърза смърт в замяна на онези Дихания. Обещавам ти следното: враговете ти няма да ги имат.

Вахр помълча и накрая прошепна:

— Твои са.

Вашер вдигна ръка и опря длан на челото на Вахр — внимателно, за да не докосне нещо от дрехата му кожата на Вахр, та той да може да привлече цвят за Пробуждане.

Вахр не помръдна. Изглеждаше изтръпнал. После, тъкмо докато Вашер започваше да се притеснява, че затворникът е премислил, Вахр Дъхна. Цветът се изцеди от него. Красивото Многоцветие, аурата, от която изглеждаше толкова величествен въпреки раните и веригите, изтече от устата му, увисна във въздуха и заблещука като мъгла. Вашер я вдиша, затворил очи.

— Моят живот към твоя — Заповяда Вахр с нотка на отчаяние в гласа. — Моят Дъх става твой.

Дъхът нахлу във Вашер и всичко оживя ярко. Кафявото му наметало вече изглеждаше дълбоко наситено с цвят. Кръвта на пода беше тъмночервена, огнена сякаш. Кожата на Вахр дори бе като шедьовър от цветове, повърхността нашарена от лъскави черни косми, сини отоци и яркочервени резки. От години Вашер не беше усещал такъв… живот.

Изпъшка и падна на колене съкрушен. Наложи се да се подпре с ръка на каменния под, за да не рухне. „Как съм живял без това?“

Знаеше, че сетивата му всъщност не са се подобрили, но се чувстваше толкова много по-жив. Много по-осъзнаващ прелестта на усещането. Щом докосна каменния под, се възхити на грапавината му. И на звука на вятъра, преминаващ през тесния прозорец на тъмницата. Винаги ли е бил толкова мелодичен? Как можеше да не го е забелязал?

— Изпълни своята част от сделката — каза Вахр.

Вашер забеляза тоновете в гласа му, красотата на всеки от тях: колко близо бяха до хармонията. Беше спечелил съвършено ниво. Дар за всеки, достигнал Второто извисяване. Щеше да е добре да го изпита отново.

Можеше, разбира се, да е достигнал до Петото извисяване по всяко време, ако го беше пожелал. Това щеше да изисква определени жертви, които не бе готов да направи. Тъй че беше принуден да го прави по старомодния начин, като събира Дихания от хора като Вахр.

Вашер се изправи, а после дръпна безцветното шалче, което бе използвал по-рано. Метна го на рамото на Вахр и Дъхна.

Не си направи труда да придаде на шалчето човешка форма, не прибягна до косъм или късче от кожата си за фокус — макар да се наложи да извлече цвят от ризата си.

Вгледа се в примирените очи на Вахр и заповяда:

— Удуши.

И докосна с пръсти тръпнещото шалче.

То се изви мигновено и привлече голямо — ала вече несъществено — количество Дъх. Бързо се уви около шията на Вахр, стегна се и го задави. Вахр не се възпротиви, нито изохка. Просто гледаше с омраза Вашер, докато очите му не се изцъклиха и не помръкнаха.

Омраза. Вашер я беше познавал достатъчно през живота си. Пресегна се кротко, прибра Дъха си от шала и остави Вахр увиснал в килията. Мина тихо през тъмницата, възхитен от цвета на дърво и камъни. След няколко мига забеляза нова кръв в коридора. Червена.

Заобиколи локвата кръв — беше се разтекла по наклонения под на тъмницата — и влезе в стаята на пазачите. И тримата бяха мъртви. Единият седеше на стол. Нощна кръв се беше забил през гърдите му. Само два пръста от черното острие бяха изтеглени от сребърната ножница.

Вашер грижливо хлъзна острието в ножницата и щракна закопчалката.

„Много добре се справих днес“ — каза глас в ума му.

Той не отвърна на меча.

„Убих ги всичките — продължи Нощна кръв. — Не си ли горд с мен?“

Вашер вдигна оръжието, свикнал с необичайната му тежест, и го понесе в една ръка. Взе пътната си торба и я метна на рамо.

„Знаех, че ще се впечатлиш“ — каза доволно Нощна кръв.