Включено в книгата
Оригинално заглавие
Warbreaker, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 4 гласа)

24.

Слугите на Сири се струпаха колебливо около нея, докато влизаше в разхвърляното помещение. Тази нощ носеше рокля в синьо и бяло, с десет стъпки дълъг шлейф. Щом влезе, слуги и жреци вдигнаха глави стъписани. Някои се поклониха ниско. Други просто зяпнаха след нея, докато минаваше — слугините зад нея полагаха всички усилия да държат шлейфа с достойнство.

Сири тръгна решително през залата — приличаше повече на коридор, отколкото на истинска зала. Дълги маси покрай стените, купища документи по тях и писари — мъже от Пан Кал в кафяво и мъже от Халандрен в цветовете за деня — се трудеха над документите. Стените бяха черни, разбира се. Цветни стаи имаше само в центъра на двореца, където Богът крал и Сири прекарваха повечето си време. Отделно, разбира се.

„Макар че нощем нещата са по-различни“, помисли тя с усмивка. Чувстваше се много заговорнически от това, че го учеше на четмо и писмо. Имаше си тайна, която я пазеше от останалите в кралството, тайна, която включваше един от най-могъщите хора в целия свят. Това й носеше тръпка на възбуда. Сигурно трябваше да е по-притеснена. Всъщност в мигове на повече размисъл реалността зад предупрежденията на Сини пръсти наистина я тревожеше. Точно затова беше дошла в помещенията на писарите.

„Всъщност защо спалнята е тук? — помисли тя. — Извън главната сграда на двореца, в черната част.“

Тъй или иначе слугинският сектор на двореца — с изключение на спалнята на Бога крал — беше последното място, където писарите очакваха да бъдат притеснени от кралицата си. Щом стигна до вратите в другия край, Сири забеляза, че някои от слугините й поглеждат извинително мъжете в помещението. Един слуга й отвори вратата и тя влезе в следващата стая.

В нея неколцина жреци се бяха навели над дебели книги. Погледнаха я стреснато. Един дори изтърва книгата си на пода.

— Искам книги! — заяви Сири.

Жреците я зяпнаха.

— Книги ли? — попита накрая един.

— Да — каза твърдо Сири, с ръце на кръста. — Това е дворцовата библиотека, нали?

— Ами, да, Съсъд — отвърна жрецът и се озърна към приятелите си. Всички бяха със служебни халати, а цветовете този ден бяха виолетово и сребристо.

— Чудесно. Искам да взема няколко книги. Омръзнаха ми обичайните забавления и ще си чета през свободното време.

— Със сигурност не искате от тези книги, Съсъд — каза друг от жреците. — Те са на скучни теми, теми като религия или градски финанси. Някоя книга с разкази за приключения определено ще е по-подходяща.

Сири повдигна вежда.

— И къде бих могла да намеря такава „по-подходяща“ книга?

— Можем да накараме да ви донесат от градската библиотека — отвърна жрецът и пристъпи плавно към нея.

Сири се престори, че се колебае, после отсече:

— Не. Ще взема някои от тези книги тук.

— Не, няма — каза нов глас зад нея.

Сири се обърна. Трилидийс, върховният жрец на Бога крал, стоеше зад нея, сплел пръсти пред корема си, с митра на главата и с намръщено лице.

— Не можете да ми откажете — заяви Сири. — Аз съм кралицата ви.

— Мога и ще ви откажа, Съсъд — заяви Трилидийс. — Виждате ли, тези книги са много ценни и ако с тях стане нещо, кралството ще понесе тежки последствия. Дори на жреците не е разрешено да ги изнасят от стаята.

— Какво може да им стане в самия дворец? — попита тя.

— Въпрос на принцип, Съсъд. Тези книги тук са собственост на бог. Сузеброн изрично е заявил, че желае книгите да стоят тук.

„О, нима?“

За Трилидийс и жреците беше много удобно да си имат бог с отрязан език. Винаги можеха да твърдят, че е казал това, което ги устройва в момента, а той изобщо не можеше да ги поправи.

— Ако на всяка цена трябва да прочетете тези книги — каза Трилидийс, — можете да ги четете тук.

Тя огледа стаята и си представи как надутите жреци стоят около нея, слушат я как изрича думите на глас и й се присмиват. Ако в тези книги имаше нещо тайно, сигурно щяха да намерят начин да я отвлекат и да й попречат да го намери.

— Не — отвърна тя и тръгна към вратата. — Може би друг път.

 

 

„Казах, че няма позволят вземеш книги“, написа Богът крал.

Сири въздъхна и се отпусна на леглото. Още носеше тежката вечерна рокля. Това, че можеше да си общува с Бога крал, по някаква причина я правеше още по-стеснителна. Сваляше роклята само преди да легне да спи — което напоследък ставаше все по-късно. Сузеброн седеше на стола си до леглото. Все още изглеждаше мускулест и внушителен — поне докато не я поглеждаше с откритото си, искрено лице. Махна й да се доближи до него, както седеше с дъсчицата и пишеше с тебешир, който тя бе успяла да открадне от залата с писарите.

„Не тряба идосваш така жреци“, написа. Правописът му беше ужасен, както можеше да се очаква.

Жреци. Сири беше свила една чаша и я беше скътала в спалнята. Ако я долепеше до стената и се вслушаше, понякога можеше смътно да чуе говорене от другата страна. След нощните си стенания и подскачания обикновено чуваше местене на столове и затваряне на врата. След това в другата стая настъпваше тишина.

Или жреците си тръгваха всяка нощ, след като се уверяха, че работата е свършена, или бяха подозрителни и се опитваха да я излъжат да си мисли, че не са там. Инстинктът й подсказваше първото, макар че се стараеше да шепне, когато говореше с Бога крал, просто за всеки случай.

„Сири? — написа той. — За какво мислиш?“

— Твоите жреци — прошепна тя. — Отчайват ме! Нарочно правят неща напук на мен.

„Те са добри хора — написа той. — Работят упорито за доброто на кралството.“

— Но са ти отрязали езика — каза тя.

Богът крал поседя неподвижно няколко мига. После написа: „Беше необходимо. Имам твърде много власт.“

Сири се приближи към него. Както обикновено, той се отдръпна. В тази реакция нямаше надменност. Тя беше започнала да мисли, че той просто няма много опит с докосването.

— Сузеброн — прошепна тя. — Тези хора не се грижат за интересите ти. Те не само са ти отрязали езика. Говорят от твое име и правят каквото тях ги устройва.

„Те не са мои врагове — написа той. — Те са добри хора.“

— Така ли? Тогава защо криеш от тях, че се учиш да четеш?

Той отново застина и наведе очи.

„Толкова много смирение за човек, който е властвал над Халандрен петдесет години — помисли тя. — В много отношения е като дете.“

„Не искам да разбрат — написа той. — Не искам да ги тървожа.“

— Сигурна съм — каза тя.

Той я погледна. После написа:

„Сигрна ли си? Значи ли тва че ми вряваш?“

— Не — отвърна Сири. — Това беше сарказъм, Сузеброн.

Той се намръщи, после написа: „Не знам това нещо. Сарказм.“

— Сарказъм. — Произнесе буквите една по една. — Това е… — Помисли. — Това е когато казваш едно нещо, а всъщност имаш предвид обратното.

Той я погледна намръщено, а след това изтри дъската и започна да пише отново:

„Това е безмислено. Защо да не кажеш квото имаш предвид?“

— Защото… То е като… ох, не знам. Начин да си умен, когато се подиграваш с хората.

„Подиграваш с хората?“ — написа той.

„Боже на Цветовете!“, помисли Сири, докато се мъчеше да реши как да го обясни. Струваше й се нелепо, че той не знае нищо за подигравката. Но пък беше живял през целия си живот като почитано божество и монарх.

— Подигравка е, когато казваш неща, за да дразниш — каза Сири. — Неща, които могат да наранят някого, ако са казани с яд, но ги казваш по обичлив или закачлив начин. Понякога ги казваш просто за да си зъл. Сарказмът е един от начините да се подиграваш — казваме обратното, но преувеличено.

„Как разбираш дали човекът е обичлив, закачлив или зъл?“

— Не знам. По начина, по който се казва, предполагам.

Богът крал я гледаше объркано, но и замислено. Накрая написа:

„Ти си много нормална.“

Сири се намръщи.

— Хм. Благодаря ти.

„Това добър сарказъм ли беше? — написа той. — Защото всъщност ти си доста странна.“

Тя се усмихна.

— Старая се.

Той я гледаше и не пишеше нищо.

— Това пак беше сарказъм — каза Сири. — Не се „старая“ да бъда странна. Просто така се получава.

Как изобщо се беше плашила от този човек? Защо го беше разбрала погрешно? В погледа му нямаше надменност, нито безчувственост. Беше поглед на човек, който упорито се мъчеше да разбере света. Беше пълен с невинност. С искреност.

И не беше глупав. Бързината, с която се учеше да пише, го доказваше. Вярно, вече можеше да разбира говоримия език — и беше наизустил всички букви в книгата години преди да се срещне с нея. Тя трябваше само да му обясни правописа и звученето на думите, за да направи последния скок.

Все още й се струваше удивително колко бързо схваща нещата. Усмихна му се и той колебливо й отвърна с усмивка.

— Защо казваш, че съм странна? — попита Сири.

„Не правиш неща като другите хора — написа той. — Всички други се кланят пред мен. Никой не ми говори. Дори жрците, те само пунякога ми дават оказания… и не са го правили от години.“

— Обижда ли те, че не се кланям и че говоря с теб като с приятел?

Той изтри дъската и написа: „Да ме обижда? Защо трябва да ме обижда? Ти от сарказъм ли го правиш?“

— Не — отвърна тя припряно. — Наистина ми харесва да говоря с теб.

„Тогава не разбирам.“

— Всички други ги е страх от теб — каза Сири. — Заради могъществото ти.

„Но те ми отрязаха езика, за да съм безопасен.“

— Не Дъхът ти ги плаши — каза Сири. — Страх ги е от властта ти над армии и хора. Ти си Богът крал. Можеш да заповядаш всеки в кралството да бъде убит.

„Но защо? — написа той. — Защо да убивам добри хора? Те трябва да знаят това.“

Сири се отпусна на мекото легло. Огънят в камината пращеше.

— Аз го знам. Но никой друг не го знае. Те не те познават — знаят само колко си могъщ. Затова се страхуват от теб. И затова те почитат.

Той я погледна замислено, после написа:

„А ти не ме ли почиташ?“

— Разбира се, че те почитам — отвърна Сири с въздишка. — Просто никога не ме е бивало много в спазването на правила. Всъщност когато някой ми каже какво да правя, обикновено искам да направя точно обратното.

„Това е много странно — написа той. — Мислех, че всички хора правят каквото им кажат.“

— Според мен повечето не го правят — отвърна тя с усмивка.

„Това води до неприятности.“

— На това ли са те научили жреците?

Той поклати глава. После взе книгата. Книгата с приказки за деца. Винаги я носеше със себе си и от почитта, с която я докосваше, личеше колко много я цени.

„Сигурно е единственото му притежание — помисли Сири. — Всичко друго му го отнемат всеки ден, а след това го подменят всяка сутрин.“

„Тази книга — написа той. — Майка ми ми я четеше, когато бях малък. Запомних ги всички, преди да я отведат. Разказва се за деца, които не правят каквото им казват. Често ги изяждат чудовища.“

— О, нима? — усмихна се Сири.

„Не се плаши — написа той. — Мама ме учеше, че чудовищата не са истински. Но помня поуката. Подчинението е добро. Трябва да си добър и послушен. Да не ходиш сам в гората. Да не лъжеш. И да не биеш другите деца.“

Усмивката й стана още по-широка. Всичко, което бе научил в живота си, го бе получил или от назидателни приказки, или от жреци, които го бяха учили да е марионетка. Щом осъзна това, вече не й беше толкова трудно да разбере простодушния, искрен човек, в който се беше превърнал.

Но какво все пак го бе подтикнало да се опълчи на това учение и да я помоли да го учи? Защо искаше да го запази в тайна от онези, които цял живот го бяха учили да се подчинява и да им се доверява? Не беше толкова невинен, колкото изглеждаше.

— Тези приказки — каза тя. — Че трябва да си добър. Това ли те сдържа да… ме вземеш още в първата нощ, когато дойдох в стаята ти?

„Да те взема? Не разбирам.“

Сири се изчерви и косата й почервеня.

— Искам да кажа… защо просто седеше и не направи нищо?

„Какво да направя? — написа той. — Нали трябва да имаме дете. Тъй че седях и чаках дете. Сигурно сме сбъркали нещо, защото дете няма.“

Сири примига изненадано. Не беше възможно да…

— Не знаеш как се правят деца?

„В приказките — написа той — мъжът и жената прекарват нощта заедно. После се ражда дете. Ние прекарахме много нощи заедно, а нямаме деца.“

— И никой — никой от жреците — не ти е обяснил как се прави?

„Не. Какво се прави?“

Тя се изчерви още повече. „Не. Няма да водя този разговор с него.“

— Дай да поговорим за това друг път.

„Беше много странно прежияване, когато дойде в стаята онази първа нощ — написа той. — Много се оплаших от теб.“

Сири се усмихна, щом си спомни собствения си ужас. Изобщо не й беше хрумнало, че и той може да е уплашен. Той? Богът крал?!

— Значи — промълви тя и потупа с пръст завивката на леглото — никога не са те водили при други жени?

„Не — написа той. — Беше ми много интересно като те видях гола.“

Сири отново се изчерви, макар че косата й явно бе решила да си остане просто червена.

— Не говорим за това точно сега. Искам да знам за други жени. Никакви любовници ли не си имал? Държанки?

„Не.“

— Тях всъщност ги е страх да имаш дете.

„Защо казваш това? — написа той. — Нали те пратиха при мен.“

— Чак след петдесет години управление — каза тя. — И само под много контролирани условия, с жена с подходящото родословие, за да се роди дете с подходящата кръвна линия. Сини пръсти смята, че това дете може да е опасност за нас.

„Защо? — написа той. — Всички искат да има дете. Трябва да има наследник.“

— Защо ли? — каза Сири. — Ти все още изглеждаш все едно си само на двайсет години. Стареенето ти е забавено от твоята БиоХрома.

„Без наследник кралството е в опасност. Ако ме убият, няма да има кой да управлява.“

— А това не е ли било опасност през последните петдесет години?

Той се намръщи, след това бавно изтри дъската.

— Трябва да мислят, че си в опасност сега — каза тя замислено. — Но не от болест — дори и аз знам, че Завърналите се не страдат от болести. Всъщност те остаряват ли изобщо?

„Мисля, че не“, написа Богът крал.

— Как са умрели предишните Богове крале?

„Имало е само четирима — написа той. — Не знам със сигурност как са умрели.“

— Само четирима крале за седемстотин години, всичките умрели при загадъчни обстоятелства…

„Моят баща умря преди да порасна достатъчно, за да го помня — написа Сузеброн. — Казаха ми, че е дал живота си за кралството. Освободил е БиоХроматичния си Дъх, както могат да правят всички Завърнали се, за да излекува ужасна болест. Другите Завърнали се могат да излекуват само едно лице. Богът крал обаче може да излекува много. Това знам.“

— Трябва да има запис за това — каза тя. — Някъде в книгите, които жреците пазят толкова ревностно.

„Съжалявам, че не ти разрешиха да ги прочетеш“, написа той.

Тя махна с ръка.

— Знаех, че няма да ми разрешат. Ще трябва да намеря друг начин да разбера какво пише в тях.

„Опасността е да имате дете.“ Така беше казал Сини пръсти. „Тъй че каквато и заплаха да има за живота ми, ще дойде едва след като се роди наследник. Сини пръсти спомена за заплаха и за Бога крал. Звучи почти все едно заплахата идва от самите жреци. Защо ще искат да навредят на собствения си бог?“

Погледна Сузеброн, който разлистваше напрегнато книгата си, и се усмихна на съсредоточената му физиономия.

„Е — каза си, — предвид това, което знае за половия живот, май не ни се налага да се притесняваме много от раждане на дете в близко бъдеще.“

Разбира се, не по-малко я тревожеше и това, че липсата на дете можеше да се окаже също толкова опасна, колкото и раждането му.