Включено в книгата
Оригинално заглавие
Warbreaker, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 3 гласа)

12.

Лайтсонг най-после трябваше да изслуша петиции.

Беше дразнещо, след като Сватбеното тържество нямаше да приключи още няколко дни. Хората обаче имаха нужда от боговете си и той знаеше, че не бива да изпитва раздразнение. Беше си дал почивка през по-голямата част от седмицата за сватбените празненства — очевидно без да е зает нито с булката, нито с младоженеца — и това стигаше. Трябваше само да прекарва по няколко часа на ден в гледане на изкуство и да изслушва жалбите на хората. Не беше сложно. Макар да го отегчаваше до безумие.

Въздъхна и се отпусна на трона си. Носеше извезана шапка, съчетана с широкия халат в златисто и червено. Дрехата загръщаше раменете му, извиваше се около тялото му и беше вързана със златни пискюли. Като всичките му дрехи, беше по-сложна за обличане, отколкото изглеждаше.

„Ако слугите ми изведнъж ме напуснат, изобщо няма да мога да се облека“, помисли с насмешка.

Подпря главата си на единия юмрук, с лакът на облегалката на трона. Тази зала в палата му беше с изход към моравата — суровият климат беше рядкост в Халандрен и от морето лъхаше прохладен бриз с мирис на сол. Затвори очи и вдиша.

Предната нощ пак бе сънувал война. Ларимар бе решил, че е твърде многозначително. Лайтсонг беше просто обезпокоен. Всички твърдяха, че ако избухне война, Халандрен лесно ще я спечели. Но ако беше така, защо тогава винаги сънуваше, че Т’Телир гори? Не някой далечен идриански град, а собственият му дом.

„Нищо не означава — каза си наум. — Просто проява на собствените ми тревоги.“

— Следващата петиция, ваша милост — каза Ларимар над рамото му.

Лайтсонг въздъхна и отвори очи. От двете страни на залата се бяха подредили жреци, с вечните си шапчици и халати. Откъде се бяха взели толкова много? Всеки бог ли се нуждаеше от толкова много внимание?

Виждаше опашката от хора, проточила се навън към моравата. Окаяни, злочести хора, някои кашляха от една или друга болест. „Толкова много“, помисли си той, докато въвеждаха някаква жена в залата. Беше слушал молители вече повече от час. „Е, би трябвало да го очаквам. Все пак мина почти седмица.“

— Съсел — обърна се той към жреца си. — Иди кажи на ония хора, дето чакат, да насядат на тревата. Няма смисъл да ги караме да стоят прави. Това може да отнеме доста време.

Ларимар се поколеба. Стоенето, разбира се, беше знак на почтителност. Но все пак кимна и махна на един по-низш жрец да предаде съобщението.

„Такава тълпа, и чакат да видят мен — помисли Лайтсонг. — Какво трябва да се направи, за да убедя тези хора, че съм безполезен?“ Какво щеше да струва да ги накара да престанат да идват при него? След пет години петиции наистина не беше сигурен, че ще може да издържи още пет.

Молителката пристъпи към трона му. Носеше дете.

„Не дете…“, помисли Лайтсонг със страх.

— Велики — заговори жената и падна на колене на килима. — Боже на Храбростта.

Лайтсонг мълчеше.

— Това е детето ми, Халан — продължи жената и протегна бебето към него. Когато се приближи достатъчно до аурата на Лайтсонг, одеялото лумна с рязко син цвят, на две и половина стъпки от чистото. Лесно можеше да се види, че детето страда от ужасна болест. Беше изгубило толкова много тегло, че кожата му беше набръчкана. Дъхът му беше толкова слаб, че мигаше като свещ с догарящ фитил. Щеше да е мъртво преди да е свършил денят. Навярно преди да е свършил и часът.

— Лечителите казват, че има смъртна треска — продължи жената. — Знам, че ще умре. — Бебенцето издаде звук — почти като кашлица, сигурно най-многото, което можеше да докара за плач.

— Моля те, велики — каза жената. Подсмръкна и наведе глава. — О, моля те. Беше храбър, като теб. Моят Дъх ще е твой. Диханията на цялото ми семейство. Сто години служба, каквото и да е. Моля те, само го изцери.

Лайтсонг затвори очи.

— Моля те — прошепна жената.

— Не мога — каза Лайтсонг.

Мълчание.

— Не мога — повтори Лайтсонг.

— Благодаря, господарю — прошепна жената.

Лайтсонг отвори очи, за да види как я извеждат. Тя плачеше тихо, притиснала детето до гърдите си. Хората на опашката се загледаха след нея, докато си отиваше, нещастни — и в същото време обнадеждени. Още един молител не беше успял. Това означаваше, че те имат повече шанс.

Шанс да помолят Лайтсонг да се самоубие.

Изведнъж Лайтсонг стана, смъкна шапката от главата си и я захвърли настрани. Втурна се към дъното на залата и отвори рязко вратата. Тя се тресна в стената, докато той залиташе през прага.

Слуги и жреци го последваха мигновено.

— Махайте се! — викна им той и махна с ръце да ги пропъди. Те го гледаха изненадано. Не бяха свикнали с никаква проява на твърдост от страна на господаря си.

— Оставете ме на мира! — изкрещя той. Цветовете в стаята лумнаха по-ярко от изблика му и слугите заотстъпваха объркани, измъкнаха се обратно в залата за петиции и затвориха вратата.

Лайтсонг остана сам. Подпря се с ръка на стената и задиша учестено, хвана се за челото. Защо се потеше толкова? Беше изслушал хиляди петиции, много от които по-лоши от това, което бе видял току-що. Беше пращал на смърт бременни жени, обричал беше деца и родители, осъждал беше невинни и вярващи на злочестина.

Нямаше никаква причина да реагира толкова силно. Можеше да го понесе. Беше дреболия всъщност. Също като поглъщането на Дъха от ново лице всяка седмица. Малка цена, която да заплати…

Вратата се отвори и някой пристъпи вътре.

Лайтсонг не се обърна.

— Какво искат от мен, Ларимар? Наистина ли мислят, че ще го направя? Лайтсонг егоистът? Наистина ли мислят, че бих дал живота си за един от тях?

Ларимар помълча малко.

— Предлагате им надежда, ваша милост. Последна, невероятна надежда. Надеждата е част от вярата — част от знанието, че някой ден един от поклонниците ви ще получи чудо.

— А ако грешат? — попита Лайтсонг. — Нямам никакво желание да умра. Аз съм безделник, обичам лукса. Хора като мен не дават живота си, та дори случайно да са богове.

Ларимар не отговори.

— Всички добри вече са мъртви, Съсел — каза Лайтсонг. — Калмсиър, Синя багра: те бяха богове, готови да се отдадат. Останалите сме егоистични. Не е имало удовлетворена петиция от… колко, три години?

— Там някъде, ваша милост — кротко отвърна Ларимар.

— А и защо трябва да е иначе? — изсмя се Лайтсонг. — В смисъл, ние трябва да умрем, за да изцелим един от тях. Това не ти ли се струва нелепо? Що за религия е това, да окуражава вярващите да идват да молят боговете да дадат живота си? — Лайтсонг поклати глава. — Каква ирония! Ние сме богове за тях само докато ни убият. Мисля, че се досещам защо боговете се предават. Заради тези петиции. Принуден си да седиш ден след ден, като знаеш, че би могъл да спасиш един от тях — че може би трябва да го направиш, след като животът ти всъщност няма никаква стойност. Това е достатъчно, за да побърка човек. Достатъчно, за да го тласне към самоубийство!

Усмихна се и погледна върховния си жрец.

— Самоубийството като божествена изява. Много драматично.

— Да отзова ли останалите молители, ваша милост? — Ларимар изобщо не изглеждаше раздразнен от избухването му.

— Разбира се, защо не. Наистина им трябва урок по теология. Трябва вече да знаят какъв безполезен бог съм. Отпрати ги, кажи им да се върнат утре — стига да са толкова глупави, че да го направят.

— Да, ваша милост — отвърна с поклон Ларимар.

„Този човек никога ли се не вбесява от мен? — помисли Лайтсонг. — Той, повече от всеки друг, трябва да знае, че не съм личност, на която може да се разчита.“

Ларимар се върна в залата за петиции, а Лайтсонг се обърна и си тръгна. Никой от слугите не се опита да го последва.

Минаваше от една обагрена в червено стая в друга, докато накрая стигна до едно стълбище и се качи на втория етаж. Този етаж беше открит от всички страни, всъщност нищо повече от покрита веранда. Отиде до отсрещната страна — тази срещу опашката на молителите.

Вятърът тук беше силен. Задърпа халата му, понесъл миризми, пътували стотици мили, прекосили океана, извили се около палмови дървета и стигнали най-сетне до Двора на боговете. Постоя там дълго, загледан над града и към морето отвъд него. Нямаше никакво желание, каквото и да говореше понякога, да напусне този свой удобен дом. Не обичаше джунглите. Обичаше пиршествата.

Но понякога съжаляваше, че не можеше поне да поиска да е нещо друго. Думите на Блашуивър все още му тегнеха. „Рано или късно ще трябва да застанеш зад нещо, Лайтсонг. Бог си на тези хора…“

Беше. Все едно дали го искаше, или не. Това беше обезсърчаващото. Беше полагал всички усилия да е безполезен и ненужен. А те продължаваха да идват.

„Увереността ти може да ни е от полза… Ти си по-добър мъж, отколкото си признаваш.“

Защо колкото повече демонстрираше, че е идиот, толкова по-убедени ставаха хората, че притежава някакви скрити дълбочини? В резултат на това едновременно го наричаха лъжец и хвалеха предполагаемата му вътрешна честност и добродетелност. Никой ли не разбираше, че човек може да е приятен и безполезен? Не всеки словоохотлив глупак беше замаскиран герой.

Жизненият му усет го предупреди за връщането на Ларимар много преди да чуе стъпките му. Жрецът се приближи и застана до него при стената. Ларимар отпусна ръце на перилото — направено като за бог, то беше с около стъпка прекалено високо за жреца.

— Отидоха си — каза Ларимар.

— А, много добре. Вярвам, че постигнахме нещо днес. Избягах от задълженията си, разкрещях се на слугите и се цупих като глезено дете. Това несъмнено ще убеди всички, че съм още по-благороден и доблестен, отколкото са предполагали досега. Утре ще има два пъти повече молители, а аз ще продължа неумолимия си марш към лудостта.

— Не можете да полудеете — каза Ларимар. — Невъзможно е.

— Разбира се, че мога — отвърна Лайтсонг. — Просто трябва да се съсредоточа достатъчно дълго. Виждаш ли, номерът с лудостта е, че всичко е в главата ти.

Ларимар поклати глава.

— Виждам, че сте възстановили нормалното си чувство за хумор.

— Съсел, обиждаш ме. Хуморът ми е всичко друго, но не и нормален.

Постояха мълчаливо още няколко минути. Ларимар нито укори, нито предложи някакъв коментар за действията на бога си. Досущ като добър малък жрец.

Това наведе Лайтсонг на една мисъл.

— Съсел, ти си моят върховен жрец.

— Да, ваша милост.

Лайтсонг въздъхна.

— Наистина трябва да обръщаш внимание на фразите, които ти подавам, Съсел. В случая трябваше да кажеш нещо по-съдържателно.

— Извинявам се, ваша милост.

— Просто се постарай повече следващия път. Все едно, разбираш от теология и прочее, нали?

— Изучил съм я, ваша милост.

— Е, добре, какъв все пак е смисълът — религиозно — да имаш богове, които могат да изцелят само едно лице и след това да умрат? Струва ми се непродуктивно. Лесен начин да обезлюдиш пантеона си.

Ларимар се загледа над града.

— Сложно е, ваша милост. Завърналите се не са просто богове — те са хора, които са умрели, но са решили да се завърнат и да предложат благослов и познание. В края на краищата само някой, който е умрял, може да каже нещо полезно за другата страна.

— Така е, предполагам.

— Работата, ваша милост, е в това, че предназначението на Завърналите се не е да останат. Ние удължаваме живота им, като им даваме още време да ни благословят. Но те всъщност трябва да останат толкова, колкото е необходимо, за да направят това, което трябва да направят.

— Трябва ли? Доста смътно звучи.

Ларимар сви рамене.

— Завърналите се имат… намерения. Цели, които са си техни. Вие сте знаели своите, преди да се върнете, но скокът през Многоцветната вълна оставя паметта фрагментирана. Останете ли достатъчно дълго, ще си спомните за какво сте дошли. Петициите… те са начин да ви се помогне да си спомните целта.

— Значи съм се върнал, за да спася живота на една личност?

Лайтсонг се намръщи объркано. За пет години не беше отделял много време да изучава собствената си теология. Но все едно, това бе едно от нещата, заради които имаше жреци.

— Не непременно, ваша милост — каза Ларимар. — Може да сте се върнали, за да спасите една личност. Но по-вероятно е да има информация за бъдещето или за отвъдния живот, която сте почувствали, че трябва да споделите. Или може би някое голямо събитие, в което сте почувствали, че е необходимо да участвате. Не забравяйте, героичната ви смърт ви е дала силата да се Завърнете преди всичко. Това, което ще направите, вероятно е свързано с този факт.

Ларимар замълча леко унесен, очите му се замъглиха.

— Вие сте видели нещо, Лайтсонг. От другата страна бъдещето е видимо, като свитък, който се разгръща до безкрай във вечната хармония на космоса. Нещо, което сте видели — нещо за бъдещето, — ви е обезпокоило. Вместо да останете в мир, вие сте се възползвали от възможността, която ви е предложила храбрата смърт, и сте се Завърнали в света. Решен да оправите проблем, да споделите информация или пък да помогнете на продължаващите да живеят.

— Някой ден, щом почувствате, че сте изпълнили задачата си, може да използвате петициите, за да намерите някой, който заслужава Дъха ви — завърши той. — Тогава ще можете да продължите странстването си през Многоцветната вълна. Нашата работа, като ваши поклонници, е да ви осигуряваме Дъх и да ви пазим жив, докато постигнете целта си, каквато и да е тя. Междувременно се молим за пророчества и благословии, достижими само за човек, докоснал бъдещето като вас.

Лайтсонг не отговори веднага.

— А ако не вярвам?

— В какво, ваша милост?

— Във всичко това — каза Лайтсонг. — Че Завърналите се са богове, че тези видения са нещо повече от произволни фантазии на мозъка ми. Ако не вярвам, че изобщо имам някаква цел или план в Завръщането си?

— Тогава може би сте се върнали точно за това, да го откриете.

— Значи… чакай. Казваш, че от другата страна — където очевидно съм вярвал в другата страна — съм разбрал, че ако се Завърна, няма да вярвам в другата страна, тъй че съм се върнал с цел да намеря вяра в другата страна, която съм изгубил само защото изобщо съм се Завърнал?

Ларимар помълча. След това се усмихна.

— Това малко не издържа пред логиката, нали?

— Да, малко — отвърна Лайтсонг и също се усмихна. Обърна се и погледът му се спря на двореца на Бога крал, извисен като монумент над дворцовите здания. — Какво мислиш за нея?

— Новата кралица ли? — попита Ларимар. — Не съм се срещал с нея, ваша милост. Ще бъде представена едва след няколко дни.

— Не за личността. За последствията.

Ларимар го погледна.

— Ваша милост. Това намирисва на интерес към политиката!

— Да, знам. Лайтсонг лицемерът. Ще ти наложа наказание за това по-късно. Сега отговори на проклетия въпрос.

Ларимар се усмихна.

— Не знам какво да мисля за нея, ваша милост. Преди двайсет години дворът прецени, че довеждането на кралска дъщеря тук е добра идея.

„Да — помисли Лайтсонг. — Но онзи двор го няма.“ Боговете бяха решили, че вливането на кралска кръв отново тук, в Халандрен, е добра идея. Но онези богове — които бяха вярвали, че знаят как да се справят с пристигането на идрианското момиче — вече бяха мъртви. Бяха оставили по-низши заместници.

Ако твърденията на Ларимар бяха верни, то в нещата, които виждаше Лайтсонг, имаше нещо важно. Онези видения за война и ужасното предчувствие за нещо трагично. По необясними причини го обсебваше чувството, че хората му се търкалят стремглаво надолу по стръмен планински склон, в пълно неведение за бездънната пропаст, скрита в цепнатината на земите пред тях.

— Пълното дворцово събрание ще заседава утре, нали? — каза Лайтсонг, загледан към черния дворец.

— Да, ваша милост.

— Свържи се с Блашуивър. Виж дали може да споделя ложата й по време на дебатите. Може би ще ме развлича. Знаеш какво главоболие ми причинява политиката.

— Не можете да имате главоболие, ваша милост.

Лайтсонг виждаше в далечината отхвърлените молители. Точеха се през портите и се връщаха в града, загърбили боговете си.

— Можеше пък и да се подлъжа — промълви тихо.

 

 

Сири стоеше в тъмната черна спалня по долна риза и гледаше през прозореца. Дворецът на Бога крал беше по-висок от стената и спалнята бе с изглед на изток. Към морето. Тя гледаше далечните вълни и усещаше топлината на следобедното слънце. Докато носеше тънката риза, топлината всъщност беше приятна, смекчена от прохладния бриз, духащ от океана. Вятърът си играеше с дългата й коса и диплеше тъканта на ризата й.

Трябваше да е мъртва. Беше проговорила пряко на Бога крал, беше се изправила и му беше поставила искане. Цялата сутрин бе чакала наказанието. Така и не последва.

Стоеше подпряна на перваза, притворила очи, и усещаше морския бриз на лицето си. Част от нея все още бе стъписана от това, което бе направила. Тази част ставаше все по-малка и по-малка.

„Непрекъснато греша — помисли си. — Оставила съм се да ме тласкат страхове и тревоги.“

Обикновено не губеше време да се занимава със страхове и тревоги. Просто правеше това, което смяташе за правилно. Започваше да усеща, че е трябвало да се изправи пред Бога крал още преди няколко дни. Може би не беше достатъчно предпазлива. Може би наказанието тепърва щеше да дойде. Само че засега се чувстваше така, сякаш е постигнала нещо.

Усмихна се, отвори очи и остави косата си да се промени до решително златистожълто.

Време беше да престане да се страхува.