Досетливата врана (Юкагирска приказка)

Кога е станало това, сам пресметни.

Край морето летяла една гладна врана. Чула тя, че по крайбрежната пътечка пращят клонки, кацнала на едно дърво и видяла, че откъм морето иде човек.

— Кой е този? — запитала тя кълвача.

— Чужденец — отвърнал кълвачът.

Враната литнала по следите на човека и го погледнала в гърба. Не приличал на юкагир-ловец^[1].

Литнала откъм страната на слънцето и погледнала човека в лицето.

— Га-га! — грачела тя. — Дошъл е американският търговец. Пак е дошъл за кожи.

Враната решила да лети и да попоглежда.

И ето че американецът влязъл в юртата на един стар ловец. Старецът сварил еленово месо. Нагостил пътника с тлъсто парче, дал му вкусна мозъчна кост. Яли, що яли и като се наяли, старецът хвърлил костта на улицата, а гостенинът я хвърлил в огъня.

Враната се разсърдила на гостенина, задето не хвърлил костта през прага. „Алчен човек е той — помислила си тя, — трябва да бъде наказан.“

Американецът прегледал всичките кожи, опипал ги и рекъл на стареца:

— Хайде сега в платноходката за стоката!

— Не аз купувам от тебе — отвърнал старецът, — а ти от мене. И ти трябва да донесеш стоката си при мене в юртата.

Тръгнал си американецът и почнал да ругае стареца. А старецът си помислил: „Дали ще се върне, или няма да се върне? Май че обидих богатия търговец.“ Но търговецът се върнал, само че намислил нещо лошо. Като вървял през тайгата, той наскубал мъх и го сложил в тютюна. На брега събрал нападали листа и ги смесил с чая. Но враната видяла всичко.

И ето какво се случило по-нататък.

— На ти стоката, старче — рекъл американецът. — Само че ти донесох повече, отколкото трябваше, прибави и ти кожички.

Старецът взел стоката в едната ръка, а кожичките сложил на другата. Американската стока излязла по-тежка.

— Ето ти още десет лисичи опашки — рекъл старецът. Американецът сложил всичко в чувала, метнал го на гръб и си тръгнал весел и доволен. Вървял по тайгата и пеел. А досетливата врана кацнала върху чувала и попоглеждала напред. „Ще те проводя аз отвъд морето с празни ръце!“

Спрял се американецът, навярно се уморил. Враната кацнала на едно дърво. Американецът оставил чувала под един храст и отишъл да пие вода. Напил се и напълнил лулата си.

— Сега му е времето — пошепнала враната.

Домъкнала мъх, развързала чувала, извадила от него всичките кожички, а вместо тях натуряла жълтия мъх и отлетяла.

След това отнесла всичките кожички при дядовата юрта и ги сложила пред прага.

Старецът дълго спал, ала най-сетне се събудил. „Я да си напълня луличката!“ — помислил си той. Запушил тютюн, но той му замирисал на мъх. Опитал чая, но в него имало листа от дървета.

— Ах, негоднико! Ах ти, задморски лъжецо! — захванал да ругае старецът.

Изскочил от юртата по-сърдит от зъл дух. Гледа — пред прага лежат кожите.

— Животните навярно са оживели — рекъл старецът. — Усетили са, че искат да ги откарат на чужда земя и са избягали от чувала.

Събрал кожичките си и ги внесъл пак в юртата.

А пък американецът през това време отишъл на брега. Седнал в лодката и захванал да се хвали на другарите си:

— Гледайте колко кожи взех, все скъпи северни лисици и лисици-сиводушки^[2].

— Покажи ни ги — рекли те.

Американецът развързал чувала, но в него имало само мъх.

— Ай-ай-ай! — развикал се той. — В тая тайга живее страшен магесник, само дано не превърне и нас на пух и прах.

А враната загракала от дървото:

— Га-га-га! Аз съм магесникът! Друг път да не лъжеш юкагирите!