Приказка за червенооките сороги (Ненецка приказка)

Имало една северна лисица.

През лятото тя живеела безгрижно: храна в тундрата колкото щеш — и дребни животинки, и птички, и вкусни плодове.

Но през зимата животът на лисицата станал тежък: животинките се изпокрили в дупките, птичките отлетели на юг, а мъчно било да се изровят и корени изпод снега.

През зимата лисицата гладувала.

Затекла се тя веднъж по снега, почнала да души и да се озърта — няма ли някаква плячка — и видяла посред леда една дупка.

Пъхнала си носа в дупката — дано намери поне там нещо, с което да залъже глада си.

А на дъното на реката плавали ято рибки.

„Ах, сороги^[1]! — помислила си лисицата. — Сладко ще се наям с тях.“

И лисицата се гмурнала във водата.

— Какво правите тук? Защо се стрелкате насам-нататък? — запитала тя рибите.

А сорогите отвърнали:

— Сполетя ни беда. Баба ни се разболя, а не знаем как да я лекуваме. Кажи ни, как се лекуват болни баби?

— Ще ви кажа — отвърнала лисицата, — аз самата мога да излекувам баба ви.

Зарадвали се сорогите:

— Благодарим ти, Лисанке. Ами как ще я излекуваш?

— Виж, туй няма да ви кажа. Вие не бива нито да знаете, нито да видите как ще стане лекуването. Заведете ме при вашата баба във водораслите и ни оставете сами. Само внимавайте: да не подслушвате и да не поглеждате! Иначе на баба ви ще стане още по-лошо.

Сорогите завели лисицата при баба си. Покрили лисицата и болната с водорасли и отплавали настрани.

Лисицата изяла бабата, излязла от водораслите и рекла:

— Сега вашата баба вече никога няма да боледува.

Скочила на леда и избягала. Бяга и се облизва. А сорогите рекли:

— Да идем да навестим баба.

Погледнали под водораслите — а там и люспа от бабата не останала. Лисицата изяла всичко до последното парченце.

Заплакали внучките-сороги.

Плакали те от сутринта до вечерта и на другия ден до обед.

Така плакали, че от сълзите очите на всички се зачервили.

Оттогава сорогите имат червени очи.