Мечката и лосът (Долганска приказка)

Събрали се веднъж зверовете в гората и захванали да се хвалят един на друг.

Един казал, че има опашка по-пухкава от всички опашки, друг казал, че има глас по-силен от другите гласове, очите на трети виждали по-далеко от всички очи.

А лосът^[1] ги слушал, слушал, па рекъл:

— Затова пък аз съм по-силен и по-голям от всички зверове на света. Никой няма рога като моите и аз тичам по-бързо от другите.

Всички се съгласили с лоса. Само мечката помислила и рекла:

— Ти, братко, не бързай да се хвалиш! Ще взема да те изям, тогава ще престанеш да се хвалиш с рогата и с краката си.

Лосът се засмял:

— Ти ли ще ме изядеш? Най-напред ме стигни! Ами че краката ти едвам се тътрят. През зимата затъваш в дълбокия сняг, а през лятото, колкото и да се търкаляш от хълбок на хълбок, не можеш ме стигна. Не, Мецо, няма да ме изядеш ти мене!

— Добре, ще видим — казала мечката.

Пръснали се зверовете по дупките и бърлогите си.

Дошло време, когато мечката и лосът пак се срещнали и си спомнили за стария спор.

Мечката рекла на лоса:

— Нали се хвалеше със силата и пъргавината си. Искаш ли днес да опитаме кой кого ще надвие?

— Може — отвърнал лосът, — да опитаме. Аз ще побягна, а ти ме догони. Ще видим как ще ме надминеш.

Лосът размахал клонестите си рога и се понесъл из гората.

А мечката тръгнала по дирите му, без да бърза.

Отбивала се тя ту наляво, ту надясно и лосът според нея се хвърлял ту на една, ту на друга страна.

Крачка по крачка мечката изгонила лоса от гората и го закарала на планината.

Тича лосът по голия хребет, а хребетът става все по-тесен и по-тесен.

Дотърчал до една урва, погледнал надолу и му се завило свят.

Високо. Ако скочи — ще се утрепе.

А отдире мечката вече го догонвала по петите.

Лосът разбрал, че мечката го е надхитрила. Дотърчал до скалата и от отчаяние се хвърлил долу, в пропастта.

А мечката, без да бърза, се добрала до трупа му и рекла:

— Напразно се хвалеше със силата и пъргавината си. Краката ти са дълги, но умът ти е къс.