Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- , 1956 (Пълни авторски права)
- Форма
- Приказка
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Karel (2019)
Издание:
Заглавие: Приказки на северните народи
Преводач: Ангел Каралийчев; Вела Каралийчева
Език, от който е преведено: руски
Издател: Народна култура
Град на издателя: София
Година на издаване: 1956
Тип: приказки
Печатница: Държ. полиграфически комбинат Димитър Благоев
Редактор: Зорка Иванова
Художествен редактор: Васил Йончев
Технически редактор: Александър Димитров
Художник: Любомир Зидаров
Коректор: Евгения Кръстанова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5010
История
- — Добавяне
Това се случило много отдавна — толкова отдавна, че и най-старите дядовци не са го запомнили. В едно якутско село живеело девойче-сиротинче. То си нямало нийде никого.
И станало нужда сиротинчето да иде при чужди хора. Прибрал го един богат старец с бабата си.
— При нас ще ти бъде добре, вземаме те за щерка — обещали те на сиротинчето.
Но щом сиротинчето влязло в къщата им, те захванали да го товарят с най-тежката работа: и вода да носи, и дърва да сече…
Момиченцето се стараело да върши всичко колкото може по-добре. Но бабата току му подвиквала:
— Лентяйка! Хрантутница! Пак ли седиш със скръстени ръце? Гледай мене!
А старецът хокал и биел момиченцето без каквато и да било вина.
Тежък станал животът на сиротинчето. По-рано то било розово и весело, а сега станало слабичко и бледо. Все мълчи и тайничко плаче.
Една вечер бабата намислила да пере, но водата не й стигнала.
— Вземи менците и иди на езерото — викнала тя на момиченцето.
А било посред зима и толкова студено, че мъчно се дишало.
„Как ще намеря вода? Нали дупката в леда е замръзнала“ — си помислило момиченцето. Но нищо не посмяло да отвърне на бабата. Взело менците и поело.
Стигнало то до езерото, гледа — дупката цяла покрита с лед. Добре, че на брега имало железен лост. Момиченцето пробило пак леда и нагребало пълни менци с вода.
Почнало да се изкачва с водата по плъзгавата пътека. Върви и си мисли: „Ох, колко е тежко! Само дано не падна!“
Изкачило се на брега, вече преполовило пътя към къщи, но изведнъж се подхлъзнало и паднало. Водата от менците мигом се разляла на снега и замръзнала.
Сиротинчето се дигнало от земята, изправило се и заплакало.
Какво да прави сега? Да се върне у дома без вода — не може… Да иде пак на езерото — няма сили и ръцете го болят от студа.
Изведнъж станало светло. Задухал вятър и прогонил от небето облаците, зад които се криела месечината.
Месечината погледнала от небето и заляла всичко на земята със сребърна светлина.
Момиченцето видяло, че месечината го гледа приветливо. То протегнало ръце към нея и рекло:
— Месечинке, месечинке, вземи ме при себе си! Всички ме обиждат, никой не ми казва блага дума. Не мога повече да живея при моите господари!
Месечината чула жалбите на момиченцето, видяла сълзите му — дожаляло й за сиротинчето. Паднала на земята като голямо кълбо и се търкулнала към момиченцето.
— Не тъжи, момиченце, не плачи. Тръгвай с мене. При мене никой няма да те наскърбява.
И като подхванала момиченцето, ей тъй — с менците, с кобилицата, — тя го дигнала на небето.
Оттогава сиротинчето останало да живее при месечината.
През някоя ясна нощ погледни към небето! Сам ще видиш, че на луната има петна. Вгледай се в тях — и ще разбереш, че момиченцето стои с менците, гледа към земята и се усмихва.