Дъглас Кенеди
Живот назаем (1)

1

Беше четири сутринта, не бях спал от седмици, а бебето пак плачеше.

То не ме беше събудило — когато започна да реве, вече от часове се взирах в тавана. Бях толкова разстроен от липсата на така необходимата ми почивка, че не можех да помръдна от леглото. В продължение на няколко минути просто останах да лежа неподвижен и вцепенен, докато Джош напъваше белите си дробове с неподозирана за тримесечната си възраст мощ.

Накрая нестихващият му рев разбуди жена ми Бет. Тя ме сбута с лакът и ми проговори за първи път от два дни насам:

— Ти се оправяй с него.

И като се обърна на другата страна, покри главата си с възглавницата.

Механично и неуверено се заех да изпълнявам каквото ми беше разпоредено. Седнах. Спуснах крака на пода. Протегнах се към раирания халат, оставен на стола до леглото. Наметнах го върху пижамата и хлабаво го завързах на кръста. Отидох до вратата и я отворих. Денят ми беше започнал, без всъщност изобщо да е свършвал.

Детската стая беше срещу нашата. Допреди седмица Джош спеше при нас в спалнята. Но за разлика от другия ни син — четиригодишния Адам, който спря да се буди през нощта след осмата седмица — бебето страдаше от патологично безсъние. Упорито отказваше да спи повече от два часа наведнъж, и щом се събудеше, пронизителният му плач тутакси възвестяваше, че се нуждае от пълното ни внимание.

Опитвахме какво ли не, за да го накараме да спи осем часа без прекъсване — държахме го буден до късно вечерта, хранехме го обилно с две шишета храна, приготвена по специална рецепта, целяща да предотврати среднощното му огладняване, давахме му максималната безопасна доза бебешки аспирин. Нищо не помагаше. Тогава решихме да го преместим в детската стая, като се надявахме, че сам може би ще се чувства по-спокоен. Нищо подобно. Сега най-дългият период тишина без ужасния му рев беше три часа.

Двайсет седмици след началото на невръстния живот на Джош двамата с Бет не бяхме изкарали и една нощ спокоен сън. Напоследък се опитвах да убедя себе си, че разбитите ни нерви и общото изтощение са основната причина за разногласията помежду ни — разногласия, задълбочили се три нощи по-рано, когато Бет не се стърпя и злъчно ме нарече пълен неудачник. Разбира се, не можех да подмина обидата просто така и отвърнах на удара с „тесногръда злобарка“.

Два дни след размяната на тези любезности тя продължаваше да не ми говори. Точно както миналия месец, когато мълча през целия уикенд заради някакъв спор за баланса ни в „Американ Експрес“. Или пък два месеца преди това, когато още страдаше от следродилна треска и ме обяви за най-големия егоист на всички времена.

Затова плачът на малкия Джош не беше единственото, което ме държеше буден нощем. Имаше и други дреболии. Като например тази къща, която вече мразех.

Не че в нея имаше нещо конкретно, което да събужда у мен такива чувства. Точно обратното, тя беше от онзи класически тип американски къщи от предградията, който мнозина в града биха били горди да притежават — двуетажна, с облицовка от бели дъски в колониалния стил на Нова Англия. Имаше тъмнозелени капаци на прозорците, четири спални, кухня с трапезария, стая в сутерена, два декара двор и отделен гараж за две коли. Пазарната й цена беше четиристотин осемдесет и пет хиляди долара, но тази част на Кънектикът сериозно пострада от рецесията и през 1991-ва успяхме да я купим за четиристотин и тринайсет хиляди. По онова време няколко колеги в работата ми казаха, че съм направил „убийствено добра сделка“. Обаче, когато подписвах документите, единствената мисъл в главата ми беше: „Човек сам си е виновен за всичко, с което се заробва“.

Като всяко друго помещение в къщата, детската стая на Джош беше в ранноамерикански стил, от горе до долу в чамова ламперия. Той спеше в махагоново креватче от 1782 г. — също в колониален стил. Сменяхме му пелените върху старинен скрин, красял стая в странноприемница в окръг Йорк, щата Мейн. Когато поотраснеше, щеше да седи в малкия люлеещ се стол, в който някога е седял малкият Натаниел Хоторн, и да си играе с едновремешни парцалени кукли, каквито без съмнение са правили компания на Хариет Бичър Стоу, докато е писала „Чичо Томовата колиба“.

Как научих всичките тези безумни подробности за детските ни мебели? От Бет, разбира се. Две години след като се преместихме тук от града, тя изхвърли всички функционални, изчистени вещи, накупени от „Потери Барн“^[1], и обяви, че ще ги заменим с мебели в колониален стил. Но за нея това не означаваше просто да отидем до най-близкия шоурум на „Етън Алън“^[2] и да напазаруваме кресла „Уилямсбърг“ с облегалки от изкуствена кожа. Вместо това всичко в нашия нов дом трябваше да е със сто процента гарантиран произход от епохата на федералистите. В течение на месеци Бет се вихреше из антикварните магазини от нас до Ню Лондон в търсене на оригинални дървени кревати от времето на шейкърите^[3], автентични шкафчета за обувки от онези, които са използвали бостънските китоловци, дори си набави пейка от протестантска църква в Провидънс. Освен другото, всяка мебел беше придружавана от съответната история за произхода си. Според Бет, Томас Джеферсън бил чукал една от любовниците си на нашия френски диван. А трите автентични кърпи от Нова Англия, които висяха в банята ни, били плетени на ръка от доведената сестра на Даниел Уебстър^[4]… или беше от сляпата му племенница? (Така и не успявах да се ориентирам във всички тези подробности.)

Страстта към антикварните мебели се превърна за Бет в мания. При това никак не евтина, като се има предвид, че погълна без остатък коледната ми премия от седемдесет и девет хиляди долара. Въпреки това я оставих да изживее необезпокоявана страстта си, защото това ангажираше вниманието й в момент, когато се опитваше да се справи с едно голямо разочарование. И за известно време купуването на някоя мечтана антикварна вещ наистина успяваше да потисне чувството й за неудовлетвореност. Но накрая се умори от обикалянето по търгове и маниакалното издирване на подходящите гравюри на Одюбон^[5], които да пасват на интериора ни. В един момент къщата се оказа напълно обзаведена. Представляваше истински колекционерски триумф. Когато ни дойдеха на гости приятели, Бет можеше да прекара часове в разговори за произхода на порцелановата купичка за бръснене, някогашна собственост на комодор от Ийст Сандуич, щата Масачузетс. Макар никога да не ми го беше казвала, аз знаех, че тайно презира онова, което бе създала. Съзнаваше, че се опитва да отклони вниманието си от някои неудобни истини. Ненавиждаше — както и аз самият — тази къща и всичко, което тя символизираше.

Докато стигна до кошарката, Джош вече беснееше. Онова, което при друго бебе би звучало като скимтене за привличане на вниманието, при него бе прераснало в безутешен вой. Когато Адам беше на тази възраст, успокояването му протичаше в три прости стъпки — пъхаш биберона обратно в устата му, гушкаш го, махаш биберона и го заменяш с топло шише мляко. Но Джош не се поддаваше лесно на родителски утехи. Той обичаше да реве и при него номерът с биберона, гушкането и шишето не минаваше. Трябваше да го носиш на ръце около час, като през цялото време го забавляваш с песнички. Ако се осмелиш да млъкнеш дори за миг, той тутакси писва пак. Ако седнеш на стол, воят автоматично се подновява. Малкият определено знаеше как да тероризира човек така, че да не го остави да мигне. И не отстъпваше, докато не изпълниш всичките му искания.

Започнах да опипвам пода, за да намеря биберона, който беше отлетял нанякъде. Когато го напипах (под скрина), го стерилизирах чрез облизване и го набутах обратно в устата на Джош. Вдигнах детето от креватчето, сложих го върху рамото си и започнах да припявам фалшиво „Блести, блести, звездичке малка“. Той мигом изплю биберона и нададе рев. Бях слязъл до средата на стълбите, когато биберонът пак се озова на пода. А щом Джош видя шишето с мляко, което чакаше до микровълновата в кухнята, буквално ми спука тъпанчетата от пищене и това продължи през всичките нескончаемо дълги двайсет секунди, необходими за затоплянето на бутилката.

Адам беше сладко бебче, от онези, дето ги снимат в умилително захаросаните реклами на пелени. Докато Джош е бабанка, същински пехливанин. Главата му е непропорционално голяма, носът му е сплескан, а на всичкото отгоре има нрав на питбул. Разбира се, обичах си го, но не бях съвсем сигурен дали го харесвам. Той ме изпълваше с тревожност и безпокойство — не само защото плачеше непрекъснато и изглеждаше недоволен от появата си на този свят. Предполагам, че причината донякъде беше свързана и с това, че и той като къщата беше част от ограниченията на семейния живот. Както красноречиво се изрази един мой приятел, като се роди първото ти дете, все още имаш усещането, че ти е останала мъничко свобода, че не си затънал безнадеждно в ипотеки. Но дойде ли и второто, вече си сериозен семеен мъж. Задълженията те затрупват и съзнаваш, че никога повече няма да се рееш из света неангажиран и свободен.

Разбира се, имах и друга теория защо Джош плаче толкова — той просто реагираше на враждебността между родителите си. Децата ги усещат тези неща. Дори и на пет месеца, рецепторите им улавят всичко. Адам беше напълно наясно, че мама и тати не се разбират както преди. След всяка остра размяна на реплики или пореден продължителен период на мълчание между мен и Бет, усещах страха му. Виждах изражението в големите му сиви очи, които сякаш ме умоляваха да започнем да се харесваме пак. Беше съсипващо да виждам тази загриженост у малкото ми момченце, безмълвната молба за спокойствие и стабилност в отношенията. Връщаше ме трийсет и четири години назад, когато бях на неговата възраст и също безпомощно наблюдавах как родителите ми се отчуждават един от друг.

Веднага щом Джош видя как изваждам топлото шише от микровълновата, замаха с ръчички, докато не му го подадох. Дръпнах си един кухненски стол, седнах и започнах да го люшкам, докато пиеше млякото. Разполагах с поне пет минути тишина, докато не довърши бутилката, затова протегнах свободната си ръка към дистанционното на малкия деветинчов телевизор на кухненския плот. Никога не съм предполагал, че ще живея в къща с телевизор в кухнята, но Бет настояваше — бил й удобен за гледане на готварските предавания. И аз не се възпротивих (макар да ми се щеше да отбележа, че корпорацията „Сони“ едва ли е съществувала по време на американската война за независимост). Както и останалите три телевизора в къщата, този също беше свързан с кабелната телевизия, така че веднага превключих на новините, тоест на CNN.

Щом екранът оживя, мярнах нещо, което ме накара да трепна. Всъщност не нещо, а… някой. Името й беше Кейт Браймър — настоящият звезден военен кореспондент на CNN. Водеше репортаж от бомбардирана болница в Сараево, облечена в шикозни комбат дрехи и бронежилетка. Зад гърба й лекарски екип ампутираше крака на войник. Заради недостига на медикаменти оперираха без упойка. Писъците на нещастното копеле служеха за фон на сериозния, но иначе пламенен коментар, превърнал се в запазена марка на Кейт. Забелязах, че късата й кестенява коса е твърде добре фризирана за човек във военна зона. От друга страна, Кейт винаги бе обръщала голямо внимание на прическата си. Когато в колежа живеехме заедно, непрекъснато се решеше. Освен това винаги идваше на занятия убийствено облечена и въоръжена с арсенал от интелигентни, но достатъчно лесни въпроси, които да погъделичкат самолюбието на преподавателите от мъжки пол и да им дадат възможност да блеснат с познанията си. Още тогава Кейт вече беше отракан политически играч. И като жена с големи амбиции, осъзнаваше добре, че флиртът е необходимо, макар и понякога недотам приятно оръжие за постигане на личен успех. Спомням си я как лежи в леглото един дъждовен неделен следобед и прехвърля купчина заети от библиотеката книги на Марта Гелхорн, Ориана Фалачи и Франсес Фицджералд — според нея трите най-велики военни кореспондентки през последните четирийсет години.

„Някога и аз ще напиша такива мемоари“, заяви тя най-спокойно, убедена, че това е нейната професионална съдба. След това ми показа серия снимки на военни действия, правени от великия Робърт Капа, и добави: „А ти ще бъдеш като него“.

Джош внезапно изстреля шишето на пода, за да ме уведоми, че е хапнал достатъчно. Няколко секунди по-късно ревът бе подновен и постепенно ескалира до откоси от ридания, които заплашваха да събудят Адам и Бет. Бързо метнах бебето на рамо, отворих вратата до хладилника и слязох пет стъпала към мазето.

Сутеренът се бе превърнал в моето убежище — спасително островче, натъпкано с всякакви джунджурии. „Тук държиш всичките си играчки“, изказа се веднъж Бет.

Пространството не беше голямо — около пет на три метра — но разпределено оптимално: централно помещение и две миниатюрни стаички отстрани. Това беше и единственото кътче на къщата, което Бет не беше успяла да превърне в реплика на дома на президентшата Марта Вашингтон. Тук лампериите бяха от финландско дърво, подът беше застлан с мокет в неутрален сив цвят, а осветлението бе вградено в тавана. Първото, което човек виждаше от стълбите, бе миниатюрният ми гимнастически салон — тренажор и ски бягане, степер „Стеър Мастър“ и гладиатор „Солар Флекс“. Гледах да тренирам по четирийсет минути всяка сутрин — десет на тренажора, десет на степера и последните двайсет да вдигам тежести, за да имам стегнато тяло и да поддържам тегло от 80 килограма. Според моя доктор това било идеалното тегло за трийсет и осем годишен мъж, висок метър и осемдесет, непушач, с нормално ниво на холестерола от 5,5. И човекът не пропускаше да ми направи комплимент, задето съумявах да остана слаб. Но вероятно истинската причина да съм в толкова добра форма бе, че всеки път, когато ми идваше да ударя стената с юмрук, слизах тук долу и вдигах тежести.

Или пък си пусках музика. Имам над 1200 компактдиска, подредени в специална въртележка, висока над два метра и направена от здрава американска череша. Направи ми я един дърводелец от Уест Корнуел, Кънектикът. Струваше ми хиляда осемстотин и трийсет долара, но всеки, който бе имал случай да я види, се възхищаваше от изчистения й дизайн. Същата възхита предизвикваше и хайфи оборудването ми. Пазарувам от сериозен магазин за аудиофили на Западна четирийсет и пета улица в Манхатън. Там продават само висококачествени и скъпи британски компоненти — най-добрите в света, ако знаете от кои малки фирми да купувате. В крайна сметка събрах доста прилична система за малко под пет хиляди долара — чифт тонколони „Мишън 753“, плейър за компактдискове „Аркам Делта“, цифрово аналогов конвертор „Блек Бокс“ и наистина зашеметяващ усилвател „Сайръс 3“, който комбинира кристален звук и впечатляваща динамика.

Колекцията ми от дискове, общо взето, се базираше на препоръките от наръчника за класическа музика на „Пенгуин“. Отнасям се адски сериозно към музиката. Опитвам се да изслушам цялата творба (или действие, ако е опера), докато тренирам. За съжаление всичко над четирийсет минути не ми пасва на програмата, така че по време на сутрешната си тренировка се налага да пропускам такива досадни невротици като Малер и Брукнер. Но техните симфонии си ги пускам нощем, когато се скривам на единственото място, където изпитвам истинско удовлетворение — в моята тъмна стаичка.

Преди там е било мокрото помещение, но една от първите промени, които направихме, след като се преместихме, беше да качим пералнята и сушилнята в едно килерче до кухнята. След това дойде ред на дърводелеца и на водопроводчика да си свършат работата. Всички съществуващи шкафове и други закачени по стените мебели трябваше да бъдат махнати. Поставен беше чифт професионални мивки от неръждаема стомана. Единственият прозорец беше зазидан с тухли. Стените бяха измазани наново и боядисани в светлосиво, след това в едната стена вградихме лъскави, изработени по поръчка стоманеносиви шкафове. Хвърлих още две хиляди и триста долара за истинска глезотия — последен модел въртяща се врата, която не пропуска светлината. Представляваше цилиндър, поставен в друг цилиндър. Така се гарантираше, че тъмната стаичка ще бъде идеално затъмнена.

По съвет на познат фотожурналист от „Нюзуик“, инвестирах в скъпо и качествено оборудване за проявяване на филми. Купих увеличител „Беселер“ 45mx, апарат за сушене на филми „Киндерман“ и механизирана вана за проявяване „Кодак“. Използвам само най-качествените лабораторни химикали от „Илфорд“. Отпечатвам само върху фотохартия „Галерия“, която използват всички водещи американски фотографи. И, като повечето фотографи, предпочитам два висококачествени монохромни филма — „Кодак Три-Х“ и „Илфорд НР4“.

Срещу работното ми пространство има голям, висок от пода до тавана огнеупорен и водоустойчив шкаф със спускащи се алуминиеви капаци. Заключват се с две ключалки, които не могат да бъдат разбити с шперц. Може би изглежда като излишна предпазливост, но ако имате колекция от фотоапарати и обективи, които се оценяват на над четирийсет и пет хиляди долара, не бихте искали да поемате каквито и да е рискове.

Започнах да колекционирам фотоапарати през 1963-та. Бях шестгодишен и гостувах на баба ми и дядо ми по майчина линия в пенсионерския им апартамент във Форт Лодърдейл. Взех един стар „Брауни“, оставен върху страничната масичка, погледнах през визьора и останах напълно запленен. Това беше един съвсем нов поглед върху нещата. Беше като да се взираш през шпионката. Няма нужда да виждаш всичко, което се случва около теб — спираш погледа върху една-единствена картина. Но най-приятното за моята чувствителност на шестгодишно дете беше откритието, че можеш да се скриеш зад обектива — да го използваш като бариера между себе си и останалата част от света. И до края на престоя ни — време, през което родителите ми се изпокараха, баба и дядо се изпокараха, а накрая двете двойки се обърнаха една срещу друга — аз останах залепен за визьора на онзи „Брауни“. Всъщност всеки път, когато се озовях до възрастен, вдигах апарата пред лицето си и отказвах да го сваля дори и когато разговаряха с мен. Баща ми не намираше това за забавно. По време на една вечеря, когато се опитах да изям коктейла си от скариди с фотоапарата пред очите, той не издържа и търпението му се пропука. Взе ми апарата. Дядо Морис реши, че зет му се държи прекалено грубо с мен и ме защити:

— Остави Бени да се забавлява.

— Името му не е Бени — сряза го баща ми с нотка на презрение в гласа, характерна за някогашен възпитаник на „Йейл“. — Казва се Бенджамин.

Дядо ми отказа да захапе въдицата.

— Обзалагам се, че когато хлапето порасне, ще стане фотограф — отвърна.

— Само ако иска да умре от глад — продължи да се заяжда баща ми.

Това беше първият (и най-безобидният) от многото сблъсъци, които щях да имам с баща ми по повод на фотоапаратите и фотографията. Но в края на това кратко, неприятно посещение във Форт Лодърдейл, на раздяла, на летището, дядо нарочно ми подари фотоапарата „Брауни“, като каза, че това е неговият подарък за любимия му внук Бени.

Все още пазя този фотоапарат. Намира се на най-горния рафт на шкафа ми, до първия ми „Инстаматик“ (подарен ми за Коледа през 1967-а), първия „Никормат“ (за четиринайсетия ми рожден ден), първия ми „Никон“ (за завършването на гимназията), първата „Лайка“ (за завършването на колежа през 1978-а — подарък от майка ми, шест месеца преди да почине от емболия на петдесет и една години).

На трите долни рафта са разположени апаратите, които съм събрал оттогава. Има няколко редки музейни експоната — един „Пентакс Спортматик“, оригинална фотокамера-кутия на „Ийстмен Кодак“ и апарат от първата серия на „Кодак Ретина“. А след това е подредено оборудването, с което работя — оригинален фотоапарат „СпийдГрафик“ за зърнестите журналистически снимки, нова „Лайка М9“ (с обектив „Лайка 300 Сумикарон“ за пет хиляди долара), „Лайка Флекс“, „Хаселблад 500 СМ“ и солидният „Део Дорф“ от черешово дърво, който използвам само за много специални пейзажи и портрети.

Едната стена на мазето е покрита с подбрана колекция от моите пейзажи — мрачни изгледи на крайбрежието на Кънектикът под заплашително надвиснали облаци или бели дъсчени хамбари на фона на притъмнялото небе, направени в стила на Ансел Адамс^[6]. Друга стена е заета изцяло с портрети — Бет и децата в ежедневни пози, заснети а ла Бил Бранд^[7]. Бях използвал само естествена светлина и бях снимал с отворена бленда, за да им придам зърнест и натуралистичен вид. Последната стена е свързана с моята страст към Даян Арбъс^[8]: мъж без крака и с превръзка на окото, който проси пред „Блумингдейл“; възрастна индианка от Запада с хирургическа маска на лицето, вкопчена в приспособление за ходене на инвалиди насред Сентръл Парк Уест; пияница на улица Бауъри (с потресаващо разранена буза), който вади наченат „Биг Мак“ от кофа за боклук.

Бет ужасно мрази тези снимки на обезобразени и деформирани хора („Твърде показни са, стоят някак преднамерено уродливи“). Портретите на членове от семейството също не я впечатляват особено („През обектива ти изглеждаме така, сякаш живеем някъде в Апалачите“). Но пейзажите й харесват и винаги ми казва, че имам верен усет за тъмната страна на иначе пасторалната Нова Англия. Адам от своя страна обожава колекцията ми от градски изроди. Всеки път когато слиза при мен, докато работя, се настанява на сивия диван под снимките, посочва алкохолика на улица Бауъри, започва да се кикоти доволно и повтаря: „Грозен чичо… Грозен чичо!“ (Ей такива критици харесвам). А бебето Джош? То не забелязва абсолютно нищо. Само реве.

Онази сутрин пък съвсем. Откакто го свалих в мазето от кухнята, не спря нито за миг. Двайсет минути след началото на тоя сутрешен изблик, вече бях обиколил помещението поне четирийсет пъти. Репертоарът ми от бебешки песнички се изчерпа и повтарях за четвърти път „Блести, блести, звездичке малка“. Накрая ме заля вълна от изтощение и трябваше да седна, като люлеех Джош на коляното си в опит да го накарам да повярва, че все още се движим. Той млъкна за момент и погледът ми се зарея безцелно насам-натам, като за миг се задържа върху ивицата празна стена до стереооборудването ми. Винаги съм пазил това място за военните снимки — знаменитите военни снимки в стил Боб Капа, които Кейт Браймър беше предрекла, че един ден ще направя. Но аз никога не бях припарвал до военна зона или фронтова линия и вече знам, че едва ли някога ще го направя.

Настъпи краят на временния отдих — Джош отново зарева. Може би се беше наакал. Сложих го върху дивана, разкопчах бодито му и надникнах в пелената. Беше пълна. Гледката по принцип не е красива, но е особено неприятна, когато си недоспал.

И така, качих го обратно в детската стая. Сложих го върху пластмасовата подложка, поставена върху чамовия скрин. От пелените Джош получава обрив, с който не можем да се справим. Още от раждането дупето му е постоянно зачервено и му излизат гнойни пъпки. Затова смяната на пелените за него е истинско мъчение. Веднага щом усети пластмасовата подложка под себе си, започна да се извива и да надава крясъци. Гърчеше се толкова неудържимо, че трябваше да го притискам с една ръка, докато го разкопчая пак и се преборя да му извадя краката от бодито. Когато най-накрая успях (след колосални усилия), дръпнах лепките на еднократната пелена и пред очите ми се разкри страшна гледка — рядката диария беше омазала дупето и коремчето на Джош до такава степен, че пъпчето му не се виждаше. Затворих очи отвратен, но не за дълго, защото малкият започна да вършее с крака и да рита с петички в нааканото. Сега субстанцията омаза крачетата му и проникна между пръстите.

— О, боже! — промърморих и за момент се извърнах, за да дръпна няколко бебешки мокри кърпички от кутията, оставена на перваза на прозореца.

Но за трите секунди, през които ръката ми се отлепи от гърдичките на Джош, се случи немислимото — той се изви толкова силно, че успя да се изсули от подложката. Когато погледнах пак, беше на ръба на високия метър и двайсет скрин и аха да се изтърколи.

Изкрещях „Джош!“, и се хвърлих към него точно когато политна към пода. Някак успях да се мушна под падащото му телце. Ударих си главата в най-долното чекмедже, а той се приземи върху ми. Изпищя уплашен. Тогава вратата на детската се отвори с размах и Бет ме връхлетя с крясъци:

— По дяволите! Казах ти, казах ти, казах ти…

Преди Бет да грабне Джош от мен, успях да кажа само:

— Той е добре… Не се нарани.

Когато тя го вдигна, пелената пльосна право върху корема ми. Но това, че халатът ми е омазан с редки изпражнения, не ме безпокоеше особено, тъй като главата ми звънтеше от болката, причинявана от голямата нова цицина върху нея и от звука на неумолимия глас на Бет.

— Никога не ме слушаш, нали?

— Стана случайно — заоправдавах се аз.

— Не трябва да го оставяш сам върху поставката… Никога не го оставяй!

— Беше само за секунда…

— Повтарям ти го отново и отново…

— Добре де, добре. Не трябв…

— Сбърка!

— Добре.

Изправих се. Докато ставах, оцапаната пелена се плъзна от мен и меко пльокна с омазаната страна върху килима (оригинален ръчно тъкан килим от пансион във Филаделфия, където веднъж бил отседнал Джон Адамс^[9]. Бет погледна жълтеникавото петно върху халата ми, след това онова върху историческия килим за хиляда и петстотин долара и накрая спря очи върху собствената си нощница, която изпадналият в истерия Джош също беше оцапал.

— Чудесно — промърмори тя с глас, в който имаше умора и примирение. — Просто чудесно.

— Съжалявам.

— Ти винаги съжаляваш.

— Бет…

— Остави, Бен. Просто иди да си вземеш душ и отивай на работа. Аз ще се оправя с това. Както обикновено.

— Добре, изчезвам.

Побързах да се измъкна от стаята, но със стъпването в коридора видях Адам да стои до вратата на стаята си. Беше притиснал към гърдите любимата си плюшена играчка — едно усмихнато мече коала — и очите му бяха тъй ококорени и уплашени, че веднага разбрах, че сме го събудили с виковете си.

Коленичих и го целунах по русата главица.

— Сега всичко е наред. Отивай да спиш — успокоих го.

Не изглеждаше убеден от думите ми.

— Защо се карате?

— Просто сме уморени, Адам. Това е всичко — и аз самият не бях убеден в това, което казвах.

Той посочи оклепания ми халат и пижама и сбърчи носле от миризмата:

— Грозен чичо, грозен чичо.

— Да, вярно, грозен съм — успях да се усмихна. — Сега ще се върнеш ли в леглото?

— Отивам при мама — заяви той и се затича към стаята на Джош.

— Не ми казвай, че и ти си станал — посрещна го Бет.

Върнах се в спалнята, съблякох всичко, нахлузих шорти, тениска и маратонките си „Найк“, слязох в кухнята и набутах изцапаните дрехи в пералнята, преди да се уединя в сутерена. Завъртях етажерката с дискове, докато стигна до буква „Б“, после плъзнах пръст по десетина заглавия, докато накрая издърпах „Английските сюити“ на Бах, изсвирени от Глен Гулд. Тази сутрин беше подходяща за слушалки, затова извадих своите „Сененхайм“ („звук от световна класа“ според списание „Стерео Ривю“), усилих и се опитах да събера сили да се кача на степера. Но установих, че съм неспособен да помръдна. Пръстите ми стискаха ръкохватките толкова силно, че за малко да си строша кокалчетата.

Накрая успях да се раздвижа насила и краката ми започнаха да се издигат и спускат в равномерен ритъм. Скоро вече се изкачвах със скорост от пет километра в час и по врата ми избиха първите капчици пот. Забързах темпото, натисках яростно, все едно бях на състезание. Катерех се все по-високо и по-високо — бях достигнал еквивалента на двайсет етажа според цифровия индикатор на машината. Сега вече темпото ми беше маниашко и усещах, че скоро ще се уморя. Чувах бързото туптене на сърцето си, което се мъчеше да поддържа темпото на безумните ми движения. Бах продължаваше да гърми, но аз вече бях забравил за него, заслушан само в бумтенето в гърдите си. И за няколко кратки мига главата ми се изпразни от мисли. В нея нямаше ярост и отчаяние. Бях свободен от всякакви задължения, от всякакви окови. И бях навсякъде другаде, но не и тук.

Докато с крайчеца на окото си не мярнах Адам, който слизаше по стълбите, повлякъл голяма кафява чанта подире си. Моето дипломатическо куфарче. Когато стигна до долу, ми се усмихна с една от онези негови широки усмивки и с усилие помъкна чантата с двете си ръце, като мънкаше нещо, вървейки към мен. Махнах слушалките. И докато дишах запъхтяно, го чух да казва:

— Двокат кото тати… Двокат кото тати… Двокат кого тати.

Усетих влага в очите си. Не хлапе, не би искал да бъдеш адвокат като тати.