Иван Вазов
Надей се, Българио!

Кой знай във тез минути тъмни

дали ще й утре мирно пак,

дали ще бурята да гръмне,

дали ще й ясно, или мрак?

 

Я чуйте, йоще не утихва

последний на борбата ек

и Марс кръвнишки се усмихва,

и целий свят стои нащрек^[1].

 

Светкавиците да разпорят

се готвят мрачний небосклон

и скоро може на Босфорът

да екне гръм и бран, и стон…

 

О родино! О земльо свята!

Как чудно грее твойта чест!

Я виж, паднаха железата,

кои те стягаха до днес.

 

Надявай се и бодра бивай

и вярвай в своята съдба,

но знамето си ти развивай:

бъди готова за борба!

 

Готви се, та кога удари

часът за боя страховит,

пред враговете нови, стари

ти да въстанеш с грозен вид.

 

С гърди железни с ярост пълни,

в съюз с орела горделив,

мъсти, гори и хвърляй мълний

и мри с венеца си трънлив.

 

Защото й славно, майко бляда,

когато слабий тича в бой,

когато стъпканий напада

и мъченикът е герой!

 

Ох, теб завиждат зли душмани,

чумерят ти се с яд и бес;

за тях са малко твойте рани,

ти малко кръв проля до днес!

 

На тоя, който те избави,

кат бесни гадове реват;

о, срам! Веригите гнуснави

те изново за теб коват.

 

Не се съмнявай, не унивай,

съмненьето за теб е смрът;

не пъшкай, сълзи не проливай,

сълзите срам са тоя път.

 

Борбата й близко, що бледнееш?

Ти имаш случай, ако щеш,

чрез нея славно да живееш

ил в нея славно да умреш.

Русе, 14 май 1878