Дъглас Кенеди
Моментът (1)

Едно

Документите за развода ми бяха връчени тази сутрин. Не е най-доброто начало на деня. И макар предварително да знаех, че са ми изпратени, моментът, в който се озоваха в ръката ми, ме разтърси. Защото пристигането им обявяваше: „Това е началото на края“.

Живея в нещо като вила. Намира се на второстепенен път близо до град Еджком, щата Мейн. Къщурката е семпла: две спални, кабинет, отворено помещение с кухненски кът и дневна, варосани стени, лекьосано дюшеме. Купих я преди година, бях се видял с малко пари. Точно след смъртта на баща ми. Когато сърцето му отказа, той вече беше разорен, но застрахователната му полица от активните години работа беше валидна. Изплатиха ми триста хиляди долара. Тъй като бях единствено дете и единственият му жив роднина — майка ми си отиде от този свят преди години — се оказах и единственият наследник. С баща ми не бяхме близки. Чувахме се веднъж седмично по телефона. Всяка година прекарвах по три дни в къщата му в Аризона, където доживяваше старините си. Освен това му изпращах всяка моя нова книга с пътеписи. Иначе отношенията ни бяха възможно най-умерени — загнездилата се преди години неловкост разруши усещането за лекота и близост помежду ни. Когато излетях за Финикс да организирам погребението и да затворя къщата, с мен се свърза местен адвокат. Уведоми ме, че се занимава със завещанието на татко, и се поинтересува дали съм наясно, че ще получа прилична сума от взаимоспомагателния фонд на застрахователна корпорация „Омаха“.

— Но татко е финансово притеснен от години — рекох на адвоката. — Защо не е осребрил полицата и не е живял от приходите?

— Уместен въпрос. Аз лично го посъветвах да направи точно това. Но старецът беше много вироглав, много горд.

— На мен ли го казвате — поклатих глава. — Веднъж пробвах да му пратя пари, макар и да не разполагах с кой знае какви средства. Върна ми чека.

— Виждал съм баща ви няколко пъти и винаги се хвалеше със сина си, известния писател. Той много се гордееше с постигнатото от вас.

— Това е новина — признах и едва успях да преглътна сълзите си.

Татко никога не беше споменавал и дума за книгите ми.

— Мъжете от неговото поколение рядко успяват да изразят дори частица от онова, което чувстват — рече адвокатът. — Но баща ви явно е искал да ви остави наследство. Така че очаквайте скоро да получите триста хиляди долара.

На другия ден взех самолета и заминах на изток. Вместо да се прибера в къщата в Кеймбридж, където живеех с жена си, докато се усетя, вече бях наел кола на летището в Лоугън и се бях насочил на север. Минах през град Уискасет, прекосих река Шийпскот и отбих към един мотел. Беше средата на януари. Живакът бе доста под нулата. Скорошен снеговалеж бе оцветил всичко в бяло и аз бях единственият гост.

— Какво ви води насам по това време? — попита ме човекът на рецепцията.

— Нямам представа — отвърнах.

Цяла нощ не мигнах и изпих почти цялата бутилка бърбън, която бях прибрал в сака си. Призори подкарах отново наетата кола. Продължих на изток по тесен асфалтов път, който се виеше надолу по хълма и по някое време правеше огромна дъга. След тази извивка се откриваше величествена гледка. Пред мен се ширна огромен закътан залив, опасан със заскрежени гори и захлупен с мъгла, стелеща се ниско над заледената вода. Набих спирачка и слязох. Северният вятър брулеше лицето ми и лютеше на очите. Обаче слязох до брега. Оскъдното слънце се мъчеше да пръсне светлина над земята. Но силиците му не стигаха и заливът си оставаше обвит в мъгла, изглеждаше безплътен и обитаван от духове. Въпреки кучешкия студ не можех да откъсна очи от призрачния пейзаж. Докато поредният силен порив на вятъра не ме принуди.

В този миг видях къщата.

Беше построена на малък парцел над залива. Изглеждаше спартанска — едноетажна постройка, обшита със закалени от ветровете бели застъпващи се дъски. Алеята за коли беше пуста. Вътре не светеше. Затова пък отпред имаше табела „Продава се“. Извадих си бележника, записах името и телефонния номер на посредника от Уискасет. Щеше ми се да я разгледам по-отблизо, но студът ме върна в колата. Запалих двигателя и потеглих да търся закусвалня, където да хапна. Попаднах на една в покрайнините на града. След това намерих офиса на посредника на главната улица. Трийсет минути след като бях прекрачил прага на офиса му, бяхме в къщата.

— Трябва да ви предупредя, че мястото е доста семпло — подхвана той. — Но постройката е стабилна. И е току до водата. Още по-хубавото е, че имотът е наследствен. На пазара е вече шестнайсет месеца и собствениците са готови да приемат всяко разумно предложение.

Оказа се прав. Къщата беше повече от примитивна. Но беше предвидена за зимни условия. И благодарение на татко можех да си позволя да платя исканата цена от двеста и двайсет хиляди долара. Веднага предложих сто осемдесет и пет. До обяд офертата ми беше приета. На другата сутрин със съдействието на посредника се срещнах с местен строителен предприемач, който се съгласи да ремонтира имота в рамките на останалия ми бюджет — шейсет хиляди долара. Вечерта най-сетне се обадих у дома и се наложи да отговарям на куп въпроси от страна на жена ми Джан на тема защо съм изчезнал през последните седемдесет и два часа.

— Защото на връщане от погребението на баща ми купих къща.

Последвалата тишина се проточи доста и сега си давам сметка, че в този момент търпението на жена ми се бе изчерпало.

— Моля те, кажи ми, че се шегуваш — прошепна тя.

Но не беше шега. Беше един вид декларация, при това с доста скрит смисъл в нея. И Джан разбра. Както и аз бях разбрал в мига, в който й съобщих за тази необмислена покупка, че пукнатината помежду ни е извадена наяве.

Но окончателният разкол не се случи още осем месеца. Бракът, особено двайсетгодишен, рядко завършва с взрив. По-скоро при него се наблюдават всички етапи, през които минава човек със смъртоносна болест: гняв, отричане, молба, пак гняв, пак отричане… макар че двамата така и не стигнахме до фазата „приемане“. Вместо това през един уикенд, когато отидохме да видим ремонтираната къща, Джан реши да ми каже, че за нея този брак е приключил. И напусна града със следващия автобус.

Не с взрив, а с^[1]…

Потисната тъга.

Останах в къщата до края на лятото и само веднъж се върнах в дома ни в Кеймбридж — Джан беше заминала за уикенда — за да си събера нещата. След което заминах на север.

Не с взрив, а с…

Минаха месеци. Известно време не пътувах. Дъщеря ми Кандис идваше на гости за по един уикенд в месеца. Всеки втори вторник (тя така пожела) изминавах с колата трийсетте минути път до нейния колеж в Брънзуик, за да я заведа на вечеря. Когато бяхме заедно, разговаряхме за уроците и приятелите й, за книгата, върху която работя. Но рядко споменавахме майка й, всъщност случи се само веднъж, след Коледа, когато Кандис ме попита:

— Как я караш, татко?

— Горе-долу — отговорих с ясното съзнание, че не съм особено словоохотлив.

— Трябва да си намериш някого.

— Не е толкова лесно в горите тилилейски на Мейн. Пък и ме чака книга за довършване.

— Мама винаги е казвала, че за теб книгите са приоритет.

— И ти ли така мислиш?

— И да, и не. Ти много пътуваше. Но когато си беше у дома, беше готин.

— Още ли съм готин?

— Сега си много по-готин — стисна ръката ми тя. — Но да не беше толкова самотен.

— Проклятието на писателя — отроних. — Налага се да си сам, трябва да се оставяш идеите да те погълнат и за най-близките ти хора това често е проблем. Не са виновни, нали?

— Веднъж мама ми каза, че никога не си я обичал, че сърцето ти е било другаде.

Изгледах я.

— Преди майка ти са ми се случвали и други неща. Но я обичах.

— Невинаги.

— Бяхме женени, а това означава много. И бракът ни продължи двайсет години.

— Въпреки че сърцето ти е било другаде?

— Много питаш.

Усмихнах се на безценната си дъщеря и предложих да изпием по още една чаша вино.

— Имам въпрос, свързан с немския — продължи тя.

— Давай.

— Онзи ден в час превеждахме Мартин Лутер.

— Преподавателят ти да не е садист?

— Не, просто германец. Както и да е, докато четяхме афоризми на Лутер, попаднах на нещо, свързано с… с никого конкретно. Но не съм сигурна, че съм разбрала цитата правилно.

— И мислиш, че ще мога да ти помогна?

— Ти говориш немски, тате. Du sprichst die Sprache.

— Само на няколко чаши вино.

— Скромността е досадна, тате.

— Хайде, давай го тоя цитат.

— Wie bald „nicht jetzt“ „nie“ wird.

Не трепнах. Просто го преведох.

— Колко скоро „не сега“ се превръща в „никога“.

— Чудесен израз — прецени Кандис.

— Както всички велики цитати, казва някаква истина. Защо го запомни?

— Защото се притеснявам, че съм от типа хора „не сега“.

— В какъв смисъл?

— Не умея да живея в настоящето, не мога да изпитам щастие там, където съм в момента.

— Не съдиш ли себе си твърде строго?

— Едва ли. Защото знам, че и ти си такъв.

— Моментът… — повторих, все едно за пръв път произнасям тази дума — това е нещо много надценявано.

— Но е единственото, което имаме, нали? Тази вечер, този разговор, този момент. Какво друго имаме?

— Миналото.

— Знаех си, че ще го кажеш… защото си обсебен от миналото. Присъства във всичките ти книги. Защо точно миналото, тате?

— Защото по него си личи настоящето.

И защото човек не може изцяло да се освободи от хватката му — така, както не може да се примири с тленността на живота. Като си представя само: бракът ми може би се разпадаше от години и първият намек за край на играта навярно беше януарският ден миналата година, когато купих къщата в Мейн. Но фактически аз не бях приел категоричността на всичко това до заранта след вечерята с Кандис, когато на вратата на вилата се потропа в необичайно ранен час.

Малцината съседи, които имам, вече бяха разбрали, че не съм по ранното ставане. Което ме превръща в изключение в тази част на Мейн, където хората стават преди съмнало и девет сутринта си е направо обяд.

Аз обаче не се излюпвам преди пладне. Просто съм нощна птица. Обикновено сядам да пиша след десет вечерта и работя до три, после удрям едно-две нощни уискита, гледам някой стар филм или чета и в крайна сметка се добирам до леглото към пет. Живея в този ритъм от двайсет и седем години — откакто започнах да пиша; в началото на брака ни жена ми го намираше очарователен, но с течение на времето режимът ми се превърна в източник на отчаяние и безсилие за нея. „Между пътуванията ти и безкрайните ти работни нощи нямам живот с теб“, беше дежурното й оплакване, на което можех да отговоря единствено с: „Виноват“. Сега, когато петдесетият рожден ден е зад гърба ми, съм се отдал на вампирския си ритъм на живот; редките случаи, в които съм виждал зората, са били нощите, когато ми е потръгвало писането и съм оставал буден до изгрев-слънце.

Но в това януарско утро няколко силни удара по вратата ме изтръгнаха рано от съня. В първия момент си помислих, че се нося в някакъв абсурден кафкиански сън, в който служители на незнайна злокобна държава са дошли да ме арестуват за незнайни престъпления на мисълта. После обаче се освестих. Погледнах часовника до леглото си и установих, че е едва седем и половина. Блъскането се усили. Наистина някой удряше по вратата.

Измъкнах се от леглото, грабнах си халата и се завлякох до входната врата. Видях на прага набит мъж с анорак и плетена шапка. Едната му ръка беше зад гърба. Изглеждаше сдържан и обиден.

— А, тука сте значи — рече той и от устата му излезе пара.

— Моля?

— Томас Несбит?

— Да…

Ръката му внезапно се стрелна иззад гърба — държеше голям пощенски плик. Човекът плесна плика право в дланта на дясната ми ръка.

— Приемете доставката, господин Несбит — рече.

После се обърна и се качи в колата си.

Останах на прага, без да обръщам внимание на студа и се опитвах да схвана случилото се. Щом усетих как пръстите ми изтръпват, бързо се прибрах в къщата. Седнах до масата в кухнята и отворих плика. Вътре намерих искова молба за развод, издадена от щата Масачузетс. Моето име, Томас Олдън Несбит, бе написано до името на съпругата ми Джан Роджърс Стафорд. Тя беше обозначена като ищец. Аз бях ответник. Преглътнах с усилие. Знаех си, че наближава. Но има огромна разлика между теорията и напечатаната черно на бяло пред теб груба действителност. Всеки развод, колкото и да е очакван, си остава ужасяващо признание за провал. Чувството за загуба, особено след двайсет години заедно, е неимоверно. И сега…

Този документ. В писмен вид.

Как да се освободим от нещо, което някога ни се е струвало толкова съществено?

Тази януарска сутрин нямах отговор на въпроса. Разполагах само с документ, който ме уведомяваше, че бракът ми е приключил, плюс безмилостния и тревожен въпрос: „Дали бихме могли… дали бих могъл да намеря път през мрачната гора?“.

Веднъж мама ми каза, че никога не си я обичал, че сърцето ти е било другаде.

Не е никак лесно. Няма съмнение, че миналото прониква във всяка частица на живота ни и е ужасно трудно да се освободим от някои неща, които продължават да ни затискат.

Но защо да търся отговори, когато никой отговор няма да ми донесе утеха, казах си, докато гледах към документа. Постъпи така, както постъпваш винаги когато животът те атакува. Бягай.

Така че, докато чаках кафеварката, се заех с телефона. Обадих се на адвокатката си в Бостън и тя ме помоли да подпиша молбата и да й я изпратя по пощата. Накрая ми даде и съвет: „Без паника“. Обаждане в хотел на пет часа с кола на север, за да попитам дали разполагат със свободна стая за следващите седем дни. Щом ми потвърдиха, им казах да ме очакват привечер. За по-малко от час се бях изкъпал и избръснал, взех и сак багаж. Грабнах си лаптопа и чифт ски за бягане, метнах всичко в джипа. Обадих се на дъщеря си по мобилния и й оставих съобщение, че през следващите седем дни ще пътувам, но ще я взема за вечеря във вторник по-другата седмица. Заключих къщата. Погледнах си часовника. Девет. Докато се качвах в джипа, започна да прехвърча сняг. За броени минути обърна на нещо като снежна виелица. Все пак успях да изкарам джипа на пътя и внимателно се насочих към кръстовището. Щом погледнах в огледалото за обратно виждане, установих, че къщата ми е изчезнала. Най-обикновена промяна във времето и всичко онова, което смятаме за солидно и важно, може да изчезне за секунда, да бъде заличено до бяло.

Снегът продължаваше да натрупва, когато завих на юг и се насочих към пощата в Уискасет. След като вече подписаните документи бяха изпратени, продължих с колата на запад. Видимостта беше нулева, така че бе невъзможно да набера скорост. Трябваше да се откажа, да спра в първия мотел и да се забия там, докато бурята отмине. Но бях в хватката на същата онази опърничавост, която ме обземаше, когато установявах, че писането не върви: ще се справиш, ще намериш начин…

Отне ми още почти шест часа, докато стигна до целта. Когато най-сетне паркирах пред хотела в Квебек, не можех да се начудя какво правя там.

Бях толкова уморен от всички събития през деня, че си легнах в десет. Когато се събудих, в първия миг ми се стовари обичайната дезориентираност, последвана от силно терзание. Нов ден, нова битка да направиш болката поносима. След закуска се преоблякох в ски екип и поех на север към река Сейнт Лорънс и един център за ски бягане, където бяхме ходили с Джан. Паркирах и се измъкнах навън, студът жилеше жестоко. Извадих ските и щеките от джипа и поех към пътеката. Стъпих в ските, обувките ми се наместиха в автоматите с рязко щракване. Тутакси се отблъснах към гъстата гора, през която минаваше пътеката. Студът бе толкова зверски, че пръстите ми се вкочаниха. Но упорито набирах скорост. Ски бягането е тест за издръжливост — особено при минусови температури. Едва когато си се раздвижил достатъчно, че да се сгрееш, непоносимото става приемливо. Процесът ми отне около половин час, с повишаването на телесната температура пръстите ми започнаха да се размразяват един по един. На третата миля вече се чувствах загрял и толкова съсредоточен върху движението на ските, че не забелязвах нищо край себе си.

Докато изведнъж пътеката свърна рязко и се оказа, че летя с шеметна скорост по стръмен склон. Така е, когато човек избира черни писти. Но някогашният ми тренинг се включи автоматично и внимателно повдигнах лявата си ска от отъпкания коловоз и я изместих в снега отстрани. После насочих върха й към другата ска. Обикновено тази маневра позволява да намалиш скоростта и дава възможност да внимаваш за бабуните. Но в случая пътеката беше толкова заледена, толкова излъскана от предишните скиори, че скоростта изобщо не намаля. Опитах чрез запиране с щеките. Никакъв резултат. И тогава рязко върнах ската си на пътеката, вдигнах щеките и полетях. Следвах умопомрачителна траектория надолу по склона: убийствена скорост, никаква логика, никаква представа за терена пред мен. За няколко кратки мига изпитах екзалтацията на свободното падане, отърсването от всяко благоразумие, чувството, че нищо освен движението напред няма значение…

Дърво. Стоеше точно пред мен и масивният му ствол сякаш ме зовеше. Нямаше какво да ме възпре да връхлетя отгоре му и край. Още частица от секундата и щях да съм там… но пред погледа ми изплува лицето на дъщеря ми и в съзнанието ми затрептя мисълта: ще трябва да живее с това цял живот. При което някаква искрица разум инстинктивно проблесна и аз отскочих, избягвайки удара. Стоварих се в снега и продължих да се пързалям още доста време. Снегът не беше мека възглавница, а ледена кора. Лявата половина на тялото ми се блъсна в твърдата като бетон повърхност, след това и главата ми, светът се размъти и…

Усетих как някой кляка до мен, проверява ми пулса и говори скоростно на френски по телефона. Останалото ми беше мъгляво, неясно. Изпаднах в несвяст, дойдох на себе си по-късно, докато ме качваха на носилка, от носилката — на шейна, връзваха ме с колани и… Затеглиха ме по неравен терен. Останах в съзнание достатъчно дълго, за да изпружа врат и да видя, че ме дърпат с ратрак.

После мозъкът ми пак се замъгли и…

Бях в легло. В стая. Колосани бели чаршафи, кремави стени. Опънах врат и видях от тялото ми да стърчат всевъзможни тръбички и жици. Доповръща ми се. Към мен тутакси се спусна медицинска сестра. Взе съдина и я подложи под главата ми, докато повръщах. Щом изкарах всичко, се разхлипах. Сестрата ме прегърна и рече:

— Радвай се… че си жив.

Десет минути по-късно се появи лекар. Каза ми, че съм голям късметлия. Разместено рамо, което успели да наместят, докато съм бил в безсъзнание. Сериозно натъртване на лявото бедро и лявата половина на торса. Колкото до състоянието на главата ми… сканирали ми черепа с магнитнорезонансна томография и нямало нищо притеснително.

— Беше в безсъзнание. Имаше сътресение на мозъка. Но явно ти е корава главата и не се е стигнало до фатални последствия.

Де да беше и сърцето ми толкова кораво.

Впоследствие установих, че съм в болница в Квебек. Щях да остана там още два дни, тъй като ми правеха физиотерапия за разместеното рамо и бях под наблюдение за „непредвидими неврологични усложнения“. Физиотерапевтката — жена от Гана, на която целият свят й беше крив — ми каза да се благодаря на божествата, че съм добре.

— Да знаеш, че сега трябваше да си на ужасно място. Но ти се размина с минимални охлузвания, така че някой със сигурност бди над теб.

— И кой ще да е този някой?

— Сигурно Бог. Или някаква извънземна сила. А може и… само предполагам… всичко да си зависи от тебе. Зад теб е карал друг скиор — този, който се обади за помощ — той каза, че си летял надолу, сякаш изобщо не те е грижа какво ще стане. В последния миг си отскочил от едно дърво. Така си се спасил. Което ще рече, че ти се е живеело. Поздравления. Върна се при нас.

Не изпитвах въодушевление или удоволствие от това, че съм оцелял. Но докато лежах на болничното легло, забил поглед в тавана, превъртях в главата си онзи момент, когато се метнах в снега.

Допреди тази частица от секундата бях в плен на стръмнината, сякаш отчасти приемах незабавното избавление от всички проблеми.

И после…

Оцелях, всичко приключи с няколко натъртвания, изкълчено рамо и ударена глава. Четирийсет и осем часа след приемането в болницата успях да си хвана такси и се върнах в ски курорта за изоставения джип. Не носех превръзка през рамо и усещах болка при всяко по-рязко завъртане на волана по целия път до Мейн. Но иначе пътуването мина без произшествия.

— Възможно е да се чувстваш потиснат — обясни ми физиотерапевтката по време на последната ни процедура. — След подобни инциденти се случва често. Няма страшно. Нали си избрал да живееш.

Пристигнах в Уискасет точно преди мръкнало — навреме, за да си прибера пощата. В кутията заварих жълта бележка, която ме уведомяваше, че на главното гише ме чака колет. Пощаджията Джим забеляза гримасата ми, докато вдигах колета.

— Нещо си пострадал май?

— Аха.

— Злополука?

— Може да се каже.

Колетът всъщност представляваше кашонче, изпратено от издателя ми в Ню Йорк. Направих грешката да го пъхна под лявата си ръка и за втори път се сгърчих от болка — нараненото рамо ме предупреди да не го правя повече. Щом подписах документа, за да удостоверя, че съм получил пратката, Джим каза:

— Ако утре не ти е добре и не можеш да си напазаруваш, приготви ми списък и ще имам грижата.

Много са предимствата да живееш в Мейн, но най-хубавото е, че хората тук уважават взаимно личното си пространство, а същевременно са насреща, ако имаш нужда от помощ.

— Все ще успея да избутам количката около щанда със зеленчуците — отговорих, — но ти благодаря за предложението.

— Това в кутията да не е новата ти книга?

— Ако е тя, значи някой друг я е довършил вместо мен.

— Ааа…

Подкарах колата и се прибрах вкъщи, януарският сумрак ми действаше потискащо. Физиотерапевтката се оказа права: когато човек се размине на косъм със смъртта, се обръща навътре към себе си и усеща по-болезнено меланхолията на съществуването. А проваленият брак също е смърт — жива смърт, понеже този, с когото повече няма да бъдеш, е все още тук, сред нас, съществува си, макар и без теб.

„Винаги си имал двойствено отношение към мен… към нас“, повтори Джан на няколко пъти към края. Как да й обясня, че с изключение на чудесната ни дъщеря си оставам с противоречиво отношение към всичко? Ако човек не е в хармония със себе си, как да е в хармония с другите?

Когато пристигнах, къщата беше тъмна и студена. Пренесох кашона от колата и го оставих на кухненската маса. Нагласих термостата. Накладох огън в печката на дърва в ъгъла на дневната. Налях си малък скоч. Докато чаках централното отопление да заработи, прегледах писмата и списанията, които бях прибрал от пощенската си кутия. После насочих вниманието си към колета. С ножица разрязах дебелото тиксо, с което беше облепен. Щом се справих с капака, надникнах вътре. Имаше писмо от Зои, асистентката на редакторката ми, а под него голям плик от онези с балончетата. Докато вадех писмото, забелязах почерка върху плика, както и пощенското клеймо върху марки от Германия. В ъгъла на плика беше посочено името на изпращача: Дусман. Сепнах се. Името й. И адреса: „Яблонски Щрасе“ 48, Пренцлауер Берг, Берлин.

Нима беше адресът й още от…

Нейният… на Петра…

Петра Дусман.

Взех писмото от Зои.

Това пристигна за теб преди няколко дни. Не бях сигурна дали не е лично, затова не го отворих. Ако е нещо съмнително или странно, кажи ми и ще се погрижим.

Надявам се, че новата ти книга върви добре. Всички тук с нетърпение очакваме да я прочетем.

Всичко най

Ако е нещо съмнително или странно…

Не, просто е миналото. Минало, което се опитах да загърбя преди много време. Но ето че се появява пак, за да разбуни бездруго неспокойното ми настояще.

Wie bald „nicht jetzt“ „nie“ wird.

Колко скоро „не сега“ се превръща в „никога“.

Щом пристигне колет… и всичко, което с години си се опитвал да забравиш, се стоварва в стаята ти.

Кога миналото не е призрачна зала на сенките? Когато се научим да живеем с него.