Олег Айранов
Плей-бойците

— Панайоте — Черния ефрейтор протегна мургавата си ръка към изложения в ППС-то вестник „Народна армия“, — айде да те водя на кенеф.

След развода и разпределението на задачите по райони старшината тъкмо се беше омел и оборотите на службата чувствително спаднаха.

— Дадено. — Панайот поглади гъстите си, грижливо подстригани мустаци, придали му като прякор малкото име на легендарния войвода Хитов и се надигна. Не че много му беше зор, но колективното ходене до гарнизонния клозет си беше ритуал, нещо като посещението на английски клуб от викторианските романи.

Двамата се запътиха дружно към солидната постройка, над чийто вход се четеше в червен блоков шрифт лозунгът „Бъдете културни войни!“. Някой зевзек беше задраскал с въглен „Л“-то в и го беше заменил с „Р“. Отвътре на същата стена, написано пак с въглен, се мъдреше поредното произведение на казармения фолклор под формата на призив: „Сери бавно, службата тече!“

През ниските прегради между безбройните отходни дупки бойците имаха възможността покрай основната дейност да тропнат по лафче и да запалят по цигара, необезпокоявани от досадни началства. Вътре лениво бръмчаха няколко тлъсти мухи и звукът сякаш подканваше влезлите към медитация. Никой тук не бързаше и разговорът сред смрадта и цигарения дим скоро съвсем естествено се насочи към женската част, като една от дежурните теми.

— Фатмакът дали ще ме пусне тази неделя в отпуска? Ако не си видя мацето, ще трябва да си вземам презоградска, иначе няма да издържа! — взе да разсъждава Черния.

— Айде бе, стига си плакал! — спря го Панайот. — Нали си гъстак с фатмака. Винаги ти е пускал гювеч и те е покривал, никога не си му влизал в топлистата.

Така наречената топлиста на старшината висеше с постоянството на ядрена заплаха над главата на всеки един боец. Натопените пред ротния впоследствие се разминаваха за дълго с отпуската.

— Аз какво да кажа, като не съм излизал от месец — тонът на Панайот, аха, да стане елегичен. — Ама последния път да знаеш на какъв купон бях! Секс-парти с бридж-маратон…

Черния бая се подвоуми каква ще да е тази странна комбинация на парти с маратон, но от куртоазия реши да не задава неуместни въпроси. Панайот долови в мълчанието му сянката на съмнение и побърза да раздуе още малко.

— Пък какви мацки имаше там, да видиш! Тия от „Плейбой“ ряпа да ядат! Попето направо би пометнал, ако ги види.

— Я-а, ама ти имаш „Плейбой“? — заинтересува се Черния. — За такива работи май гонят, ми беше казал един приятел от милицията. Откъде се снабдяваш?

— А бе, имам си достатъчно връзки — самодоволно се произнесе Хитовият адаш.

— Гаджетата ли ти ги носят?

Панайот неопределено завъртя глава.

— Ха-ха, те гаджетата му, ако са на място, за какво му е „Плейбой“? — се чу изведнъж няколко дупки по-нататък. Черния се понадигна и видя клекналия през пет-шест зидчета Густо, който тъкмо припалваше втората си „Арда“:

— О-о, Густо, какво става с тебе, бе? Нищо не каза как ти е минала гарнизонката с препиване.

— Никакво препиване — тръсна глава Густото. — Запознах се с едни волейболистки. Ако знаеш какви са навити! Стопиха ми лагерите…

Разговорът лека-полека придоби характера на състезание.

— Като казах „Плейбой“… аз след уволнението мисля да си осигуря някои допълнителни доходи — започна поверително Панайот и съучастнически сам си намигна. — Като истински плейбой на морето, разбираш ли? Тия всичките германки и шведки за какво мислиш, че идват у нас на почивка, а? За плажа и слънцето ли? Това го има и другаде, даже и при тях. Ама техните мъже са мижавци и меки пишки. От многото бира не им става хич…

— Какво, бе, пак за курви ли? — намеси се Бузката, присъединил се почти незабелязано към „агитката“ — Да, да, те шведите са го измислили секса, защото не знаят да ебат — небрежно подметна той.

— Не си ценят жените…

— Така си е, не ги ценят — потвърди Густото, — даже съм гледал как оставят жените да плащат, когато са заедно на бара. Представяш ли си, майна?

— То пък поне да имаше за какво… — Панайот се изправи и докато се запасваше, си поглади косматия корем. — На тях просто им трябва истински мъж, нашенец! — доволната му усмивка не оставяше капка съмнение, кой именно нашенец счита за най-подходящ — Те за това даже са готови да платят и то не малко. И с тия пари после може да си ходя, където си искам, Лондон, Париж…

— Айде, бе, — засече го Густото. — И кой ще те пусне? Три години след уволнението си носител на военни тайни, може да не ти дадат да ходиш даже до морето — ехидно се изхвърли той.

— Ти пък откога се отрака като баняджийски налъм? — наежи се Панайот. — Даже и на първо време да не ме пуснат, пак по-добре, отколкото да кисна в густо-майна-Филибето като тебе.

— Разбира ти на тебе тиквата. Ти ако знаеш в Пловдив какъв лайф има…

— Ха няма нужда — закикоти се бъдещият плейбой. — Целият лайф на Майнатаун е у Тримоната с по една мекица на двама чакала.

— Стига бе, като сте от София да не сте хванали Господа за шлифера — набра инерция Густото. — В голямото ви село и толкова си нямате…

— Ха! Ти ако знаеш какво е Софето…

— … една „Ялта“ за дупетата и един „Новотел“ за буховските миньори, знаем. Ама софиянките ви всичките са дебелогъзи и задръстени. В сравнение с чехкините на морето са гола вода.

— Чакай сега, какви чехкини, нали за шведки ставаше дума — не вдяна Черния.

Панайот отвори уста да продължи по темата, но Черния реши, че сега е негов ред за по-съществен принос:

— Като каза Париж, та се сетих: като ученик бях там с едно гадже. Бяхме на огромна галавечеря за 80 франка, директно под Айфеловата кула! — триумфиращо заяви той, предвкусвайки смаяните погледи на слушателите си.

Но за негово разочарование останалите не се впечатлиха особено, а най-малко пък Бузката.

— Няма да те питам какъв връзкар си, ама я ми кажи каква е била тази галавечеря с 80 френски франка? На лавката ли сте похапвали?

Усмивката изпод мустака на Панайот взе да расте като ломска диня през юли.

— Пък и под Айфеловата кула няма ни ресторант, ни бар… — неумолим продължи Бузката.

Черния, усетил се изловен в раздувка, се накокошини:

— А ти откъде знаеш бе, отворко? Кога си ходил в Париж, а? В мокрите ти сънища ли? — не особено убедително реконтрира той.

— Е, нали се сещаш, че пътят за Париж минава покрай техния блок? — обади се подигравателно Византиеца, който се оказа поредният влизащ. — Пък той, Бузката, е живял на ъгъла на кооперацията, та е гледал и по двете улици кой минава, затова е толкова светнат…

Дискусията вече се водеше на високо ниво, постепенно мина в глъчка и после във врява, вътре взе да кънти. Все повече бойци, дошли да ползват заведението по предназначение или минали случайно и чули олелията, заинтригувани надникваха да хвърлят по едно око и ухо, след което оставаха. Постройката, макар и за масови нужди, взе да пращи по шевовете. Мероприятието биеше по активност всяко едно комсомолско събрание. Влезлите тутакси се намесваха, изтъквайки недвусмислено богатия си опит и компетентност по всички житейски и най-вече сексуални въпроси.

— А бе, аз какво казах одеве, бе!! — внезапният вик разтърси като пет бала по Рихтер резонанса на гарнизонния клозет.

На входа се открои фигурата на старшината, който с накривена глава и вбесен поглед сканираше всички поред. Дебатите секнаха отведнъж като автомат Калашников с привършил пълнител. В секундата тишина само една муха невъзмутимо продължаваше да бръмчи.

— Аз ли ще ви чистя районите? — продължаваше да гърми фатмакът. — Напускай и не се мотай! Бегом, марш!! Броя до три! Последните остават да мият кенефа. Едно… едно и половина…!

Дългокраките посетителки на Черноморието, шведки или не, галавечери, бридж-маратони, Айфелови кули, навити спортистки и прочие изчезнаха от пространството, подобно образа на внезапно изгърмял телевизор „Опера“. Кой готов, кой не, захвърли фаса и трескаво се забърса. Някои в движение се дозагащваха и за броени мигове гарнизонният клозет се обезлюди.

— След една минута строени на плаца! — тръбеше след тях старшината. — Иначе следващия месец всичките ще гледате цивилизацията през крив макарон!

Минути по-късно цялата рота действително беше застанала на плаца в положение равнис и мирно. Но преди защитниците на родината да се захванат с настоящите велики дела като чистенето на районите, старшината реши, че е крайно време да се позатегне дисциплината. Което на практика означаваше един час строева подготовка с песен на уста.

Черния и Панайот маршируваха един до друг, а пред тях в първата редица старателно набиваше крак Бузката, всичките ревейки с пълно гърло колко велик е нашият войник, велик, велик…

Прозаичната казармена действителност отново ги бе настигнала.