Олег Айранов
Хамстера

Има нещо вярно в това, че армията изостря първичните инстинкти. Модерният Хомо Сапиенс със самочувствието на цивилизован човек, веднъж облечен в униформа, с изненада установява, че страхът от гладна, бяла и прочее смърт съвсем не е отживял спомен от каменната ера. Не че е регистриран случай някой в БНА да е сдал багажа от премръзване, недояждане или липса на сън. Но, кой знае защо, войникът винаги е гладен, все му е студено, вечно си е недоспал. Още първите дни и седмици в армията го подгонва натрапчивата идея да се бори с всички сили за биологичното си оцеляване. Затова и от есента нататък все гледа да е на завет, по-близо до печка с дръвца и кюмюр, а от цялото армейско снаряжение истински обича единствено шинела си. Боецът, стар или млад, не пропуска и случай да позатвори клепачи и попридремне, макар седнал или даже прав, защото освен всичко друго, докато човек спи и службата течала по-бързо.

Политико-просветните занятия винаги са били най-сгодният случай за целта. На юркания цял ден войник, вкаран за час в затворено помещение с бумтяща печка, комуто започват да разясняват защо трябва да защитава социалистическата си татковина, кепенците падат някак от само себе си. Особено когато нижещите се отпред думи са трето повторение, само броени минути след началото на лекцията значителна част от бойците вече се унася в сладка дрямка.

Изнасящият политическите лекции ЗКПЧ обаче имаше дългогодишен тренинг. Хич не му трябваше да гледа към войниците или часовника си, интуиция му подсказваше, кога е настъпил този момент. По брадата му плъзваше лукава усмивчица и със същия монотонен глас, с който довършваше изречението си „… заедно с другите братски страни от Варшавския договор“, без да вкарва пауза той продължаваше: „Всички заспали…“, след което ревеше с пълна сила: „… станиии!“

Малкото останали будни не помръдваха, но по-голямата част от бойците скачаха като ужилени от столовете. ЗКПЧ-то се хилеше доволен и без да коментира станалото продължаваше лекцията си, а дремльовците от взвода я дослушваха правостърчащи. Изкуството да спи дълбок сън прав владееше единствено Яки.

Положението с кльопачката беше още по-шантаво.

Мамини синчета от градски тип, прочули се от ранно детство със злоядите си капризи, в армията изведнъж започват да се тъпчат с каквото докопат и през час-два обикалят като гладни кучета лавката. А флегматични табиетлии от провинцията, отделящи в цивилния живот по час и половина за обяд или вечеря, почват да набиват със скоростта на ротационни екскаватори, взирайки се същевременно в порциите на съседите си с погледа на изпосталяла от зимен сън ламя.

Гоненето на хапка в повече сред някои от бойците придобиваше направо пиратски характер. Тримата най-яки във взвода, наречени от другите „мамбисти“, практикуваха пладнешкия грабеж направо в столовата, пресипвайки на всяко сядане двете съседни чинии фасул в своята, без да се интересуват от воплите на седящите до тях. Това все още не беше болка за умиране, понеже бакарите си ги знаеха и винаги пазеха някакъв резерв за ощетените отляво и отдясно. Сериозна издънка се получаваше единствено, ако се намесеше някой наблюдаващ офицер.

Дойдеше ли пък време за свиждане, опасност за докараните запаси грозеше от стария боец Дай-да-ям. Дай-да-ям, подобно на старовремски кърджалия завардваше обратния път от КПП-то до помещенията там, където знаеше, че няма обиколен маршрут и пресрещаше всеки носещ нещо новобранец с вика, станал повод за прякора му. После пребъркваше с компетентна рутина всекиму запасите от свиждането и си вземаше това, което считаше за своя дял. Лакомията и капацитетът му бяха невероятни, но Дай-да-ям си падаше и чревоугодник. Амбицията му бе да опита от всичко, което загриженото родителско тяло мъкнеше за милите изтормозени и лишени от мамини грижи дечица, на които коравата съдба беше отредила неблагодарната задача да бранят родината. През есента с пристигането на новия набор потоците от идващите на свиждания приличаха на масов хаджилък, та Дай-да-ям редовно преяждаше, въпреки че мародерстваше всеки един от новобранците твърде умерено. Отначало те се стряскаха от втренчения му поглед и нетърпящия възражения тон, но след време някак си се примириха с този „натурален данък“. Изключение правеше само Трайчев.

Редникът Трайчев правеше чест на името си и гледаше никъде да не бие на очи. Това сигурно щеше да му се отдаде без проблеми, ако не беше неговото „Р“, което звучеше френско, немско или всякакво друго, но не и нашенско. След като старите го побъзикаха достатъчно време, викайки го подигравателно „хехх Тххайчев“, те го оставиха на мира и Трайчев можа да се посвети отново на първата си грижа: обезпечаването на ежедневната допълнителна хапка. Нямаше основание точно той да се бои най-много от недояждане, във всеки случай не повече от другите, но се беше случило така, че първите си дни в столовата Трайчев все попадаше до някой от мамбистите, с всичките произтичащи последици. Това, че след първоначалната суматоха бакарите почнаха да компенсират ощетените не помогна, Трайчев си беше отнесъл травмата доживотно. Впоследствие в столовата въртеше и сучеше, гледаше да се дореди до някой по-дребен сънаборник.

Дай-да-ям като проблем се оказа сериозно изпитание за комбинаторския му талант. За разлика от другите новобранци, Трайчев не беше готов да се раздели дори с един залък от безценните си фъстъци, вафли и бисквити, с които го снабдяваха на всяко свиждане. Това го принуди да си изработи специална тактика. Прозрението го споходи веднъж случайно в лицето на Йончо, неговия пълничък съвзодник. След едно свиждане, на излизане от КПП-то, Трайчев се закачи на няколко метра след леко клатещата се фигура и номерът действително проработи. Докато Дай-да-ям с леко отегчена физиономия на вече преситен вампир бъркаше в отворения плик на тъжно гледащия Йончо, Трайчев незабелязано мина митницата без загуби. Оттук нататък той гледаше да бави свижданията си колкото се може по-дълго, та Дай-да-ям преждевременно да се понасити, но не толкова дълго, че да остане на връщане от КПП-то самичък и без авангард.

Към следващата задача Трайчев пристъпи с методичност, достойна за държавна планова комисия. Тя касаеше складирането на запасите, нещо, което живо интересуваше доста от хората, гледащи го как посред седмицата гризе нещо.

— Дай по бисквита, бе, скръндзо! Цял ден набиваш и пак хърбав си оставаш, само абиш матряла — тормозеха го те.

— Той има глисти, бе, затова не му се лепи, друг да се е пръснал досега. Бутни малко фъстъци бе, хамстер такъв!

Трайчев продължаваше невъзмутимо да дъвче:

— А-а, а аз с какво ще издъххжа до неделя? — делово се интересуваше той.

Предприемчивите съвзодници периодично пребъркваха шкафчето му, но всеки път оставаха с пръст в уста. Трайчев предвидливо не разчиташе на личната неприкосновеност дори по отношение на долните си гащи. Затова още преди пристигането на първата партида запаси беше пребродил гарнизона и набелязал на ум една дузина скривалища, където опасността от набези на мишки и бойни другари бе минимална. След всяко свиждане разпределяше по тях на малки части даровете си, надявайки се следящите го да не открият повечето от тях. А следящи винаги имаше. Играта с тях се беше превърнала в един вид състезание между него и мамбистите.

* * *

Тръбата вече беше свирила отбой. В тъмницата на спалното още се носеше тук-таме шепотът на незаспалите. Чак когато младши сержантът влезе да си легне, всичко в миг утихна. Сред засилващите се хъркания се долавяше само едно леко, но постоянно шумолене, като от плъхове в склад за стара хартия.

Младши сержантът се надигна и огледа, но в тъмното не можа да различи нищо. Шумът не преставаше.

— Кой шумоли там бе? — не издържа той.

— Хамстера, кой друг — веднага бяха готови да услужат топачите.

— Трайчев!

Отговор не последва.

Младши сержантът стана, приближи се с фенерче в ръка до завития през глава боец и с внезапен замах дръпна одеялото. Отдолу изненаданият, заслепен от светлинния сноп Трайчев запримига с паника в погледа. Бузите му бяха издути като на голям полски лалугер и никак не се връзваха с хърбавото му иначе телосложение. Ръката му стискаше преполовеното вече целофанено пликче. По чаршафа лепнеха разпръснати люспи.

— Какво хрупаш, бе, Трайчев? О-о, фъстъци? След отбой!? И то в спалното!!? — шокиран ревна младши сержантът. — Кир! Три непоряда! Утре дневален! Ще изметеш цялото спално и ППС-то и ще ги измиеш! А сега веднага да изнесеш всичко вън, ясно ли е!? Бегом!!

Патърдията вече беше събудила наоколо един билюк хора, които гласно се разпротестираха. Най-възмутен от всички обаче се оказа изцепилият се Трайчев.

— Ама дххугаххю млад-сеххжант… — за малко не се задави с препълнените си бузи застрашената от гладна смърт жертва. — Ама аз с какво ще издъххжа до неделя!?