Олег Айранов
Кубинеца

Викаха му така, понеже преди да го излови всеобщата военна повинност, прекарал няколко години с родителите си в Куба. В началото на службата му стари и млади войници живо се интересуваха каква е хавата на острова на свободата и по-точно как са така кубинките, но тъй и не успяха да научат подробности. Не че Кубинеца нямаше какво да разкаже. Просто докато си отвори устата минаваше най-малкото една цигара време, през което той само се усмихваше, унесен в спомени. А и след това бързината, с която редеше думите си, можеше да се сравни само с пълзенето на тежък артилерийски влекач.

— В Ха-ва-на ку-по-нът е го-ля-ма ра-бо-та. А пък ку-бин-ки-те…

И докато още обмисляше края на второто си изречение, я идваше време за развод, я тръбата свиреше за вечерна проверка.

* * *

Даже при цивилната употреба скоростта му на словоредене беше повод за абсурди. В деня, в който му свърши домашната отпуска, се случи следобеда да има решаващ мач. Градският транспорт както обикновено беше безнадеждно претоварен. Пътьом за гарата Кубинеца едва успя да докопа една от вратите на минаващия трамвай и увисна заедно с един грозд други пътници на стъпалото. На следващата спирка няколко закъснели ентусиасти се опитаха да се прикачат, но безуспешно.

— Войника! — пусна настоятелен глас един от тях. — Направи за едно стъпало място, хайде, може ли?

Кубинеца го изгледа с любопитство, без да помръдне милиметър:

— Кой…

Трамваят иззвъня.

— … но-мер…

— Само за едно краченце! — удари го на молба запалянкото. В очите му затрепери паника.

— … о-був-ки…

Мотрисата набра ход.

— … но-си-те?

Последната дума така и остана нечута, защото трамваят почти беше взел половината разстояние до следващата спирка, проследен от бесния поглед на фена със свитите юмруци, който обилно ръсеше благопожелания по адрес на Кубинеца и най-близките му роднини от женски пол.

Още първите седмици в армията Кубинеца единодушно беше обявен за „най-бър-зи-я чо-век в по-де-ле-ни-е-то“. Дали това негово свойство, както и любовта му към дрямката бяха придобивки от престоя му в Куба, никой не се нае да разучи. Наборите предпочитаха да му задават въпроси, на които да се отговаря само с „да“ или „не“, а офицерите свикнаха да му заповядват, без да очакват потвърждение. Да дава пълен рапорт по устав в рамките на някакво разумно време не успя да го научи дори Гулията, а той все пак му беше ротен.

Старши лейтенант Ламбрев си беше спечелил този прякор по повод размерите и формата на главата си, която очилата с масивни рамки правеха още по-голяма. Изобщо външният му вид хич не докарваше на военен, дори в бойната си униформа Гулията приличаше на счетоводител, взет запас. В армията, където се залагаше на силно показна мъжественост, това определено си беше недостатък, който той се опитваше да компенсира със стриктно прилагане на действащите устави във всяка една ситуация. Някои дори твърдяха, че ги знаел всичките наизуст.

За Гулията настройката на Кубинеца към службата си оставаше рисков фактор, който можеше да го издъни изневиделица. Не че старши лейтенантът нямаше ищах да вкара тази мърда в пътя, но при набор с толкова софиянци никога не се знаеше. Подгониш някого, после той се окаже с връзки от лъв нагоре и…

* * *

За предстоящата тревога както обикновено се знаеше предварително. И както обикновено паниката витаеше най-вече сред нисшите офицери, които все още си въобразяваха, че сами коват кариерата си. В навечерието на събитието отношението им към войниците омекна чувствително. Някои дори се принизиха да почерпят по цигара, което направо си граничеше с фамилиарничене. След отбоя, когато всички бойци бяха налягали, заместник-дежурният по поделение даже се изтърси в спалното:

— Момчета, нали няма да има изцепки? — в тона му се долавяха почти умолителни нотки. Войниците искаха да спят и взеха да го успокояват, че си знаят постовете, да няма грижа, но той не си тръгна, преди да дочуе утвърдителното мучене от Кубинеца.

Не бяха минали десет минути и вътре се намъкна следващият навлек.

— Бойци, нали сте подготвени за тази нощ? — искаше да знае взводният. Докато оглеждаше легналите той само нервно пристъпваше от крак на крак и хвърляше тревожни погледи към завитата презглава фигура на Кубинеца.

На разсъмване сирената още не бе замлъкнала, когато войниците се разтичаха по постовете. Пред щаба целият низш офицерски състав следеше мълчешком със запретнати часовници хода на нещата. Плацът вече се беше опразнил, когато офицерите изневиделица се развикаха:

— Охо, какъв си ти бе, генерален директор!

— Май специална покана ти трябва да си идеш на поста, а!?

Гулията почти подскочи. Лошите му предчувствия се бяха оправдали. Не му трябваше да си чисти очилата, за да познае в сумрака идващия от спалното самотен боец: Кубинеца, в пълно бойно снаряжение, с темпо на не особено забързана камила крачеше към поста си.

— Абе, Ламбрев, тая за̀спа не е ли от твоите?

Старши лейтенантът със стиснати зъби изтърпя бъзика на колегите си, докато се молеше само някой от по-големите началници да не наблюдава.

След развода и анализа на тревогата той изкара Кубинеца пред строя:

— Как може даже сирената да не чуеш? — беснееше той.

— Е-ми ця-ла нощ раз-ни до-сад-ни-ци не ми да-ват да спя.

Гулията за момент се шашна. Такова подробно обяснение от устата на Кубинеца още никой не беше изтръгнал. После реши, че тази негова сънливост понижава недопустимо бойната готовност на ротата и веднъж завинаги трябва да бъде излекувана. Затова извика старшината и се погрижи Кубинеца да влиза по-често в списъците на даващите въоръжен наряд, където се спеше на малки порции от по два часа.

* * *

Манията на Гулията да контролира всички и всичко до последното налче избуяваше най-ярко, когато даваше дежурство по поделение. И тази вечер, като влезе в караулното и се забрави. От съдържанието на шкафовете, през бройката подпалки за печката, до количеството газ във фенера на стената — всичко биде подложено на щателна проверка, но така и не откри нито едно нарушение на устава. Нарядът се състоеше предимно от стари кучета, които много добре знаеха какви са табиетите на дежурния по поделение. Все пак, преди да тръгне Гулията отвори като последно вратата към спалното и с надеждата там да намери нещо нередно пусна осветлението. От леглата три чифта присвити очи го погледнаха с открита неприязън. На четвъртото нещо се размърда и провлечената интонация изпод завивката не остави съмнение кой лежи отдолу:

— Кой пе-де-раст па-ли лам-па-та по то-ва вре-ме? — се разпротестира най-бързият човек в поделението.

Гърдите на Гулията се изпълниха с радостна тяга. Чак облиза устни от предвкусването на триумфа, с който щеше да възстанови нарушеното чинопочитание. Пък и още му лепнеше резилът от последната тревога, крайно време беше нещата да си дойдат на мястото.

— Аз! — закрачи той към леглото в дъното и се изправи пред него с целия си офицерски авторитет. — Аз, старши лейтенант Ламбрев!

Една педя от горния край на протърканото войнишко одеяло се отметна и под него се показа сънената физиономия на Кубинеца. След като се мръщи няколко мига срещу голата крушка, той успя да фокусира с поглед фигурата пред себе си и я измери от глава до пети. Гулията нетърпеливо очакваше момента на осъзнаването, в който изцепилият се редник ще рухне психически, но Кубинеца само примига няколко пъти и отново се зави презглава. И докато накърненото офицерско достойнство объркано се опитваше да съобрази следващия си ход, изпод одеялото се дочу съпроводеното с прозявка мънкане:

— Та-ка си и мис-лех.