Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране
Silverkata (2019)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Ромен Гари

Заглавие: Бурята

Преводач: Росица Алексова; Теодора Давидова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: френски; английски

Издание: първо

Издател: ИК „Унискорп“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: сборник разкази

Националност: френска

Печатница: „Унискорп“ ООД

Излязла от печат: 23.08.2011

Редактор: Милка Рускова

Художник: Anna Simeonoff

Коректор: Милка Белчева

ISBN: 978-954-330-278-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10812


 

Жега! Партол лежеше на шезлонга, изтощен, гневен, с подпухнало и болезнено лице. Кокосовите палми пред верандата не помръдваха в трептящия нагорещен въздух. Уамбо, гологлав на слънцето, разчистваше с отчайваща мудност пътеката, която водеше към бунгалото. В залива едномачтовият кораб на Цу Ланг, закотвен недалеч от плажа, едва помръдваше и сякаш беше заседнал в пясъка. Партол, като дишаше с мъка, свали каската си и прокара език по устните.

— Уамбо! — провикна се той.

Тутакси съжали: гласът му беше дрезгав, стържещ и гърлото го болеше ужасно. Уамбо изкачи стълбите към верандата и зачака мълчаливо. Партол му подаде каската си.

— Ти носи тази каска в кухнята — заповяда той. — Ти я дава на жена ми. Ти казва на жена ми напълни тази каска с вода…

Жега! С уморен жест Партол избърса потта от лицето си. Нито полъх във въздуха. Природата беше като мъртва.

— Ти разбира?

Той взе сифона за вода и натисна помпата. Сифонът издаде продължително хъркане: беше празен. Температурата ставаше нетърпима. Впрочем от два дни насам барометърът падаше, което съвсем не беше нормално: възможно беше около острова да броди буря и неочаквано да се стовари върху него. Но за момента надеждата беше слаба. Вече втори ден Партол неуморно наблюдаваше небето, без да открие и най-малкия подсказващ знак. Той се излегна на шезлонга си, скръсти ръце на тила, затвори очи. Когато ги отвори, пред него стоеше жена му.

— Цу Ланг пак е пратил своето момче — каза му тя — и те моли спешно да отидеш. Болен е.

Партол изпсува.

— Да се обеси дано! — извика. — Проклетият му китаец не е по-болен от всички нас, казвам ти, Елен. Опиумът му е завъртял главата. Твоят Цу Ланг злоупотребява с дрогата по идиотски начин!

Партол се надигна с усилие, изпълнен със злоба. Всъщност не беше чак толкова недоволен, че трябва да иде да види китаеца, към когото изпитваше симпатия. Но все пак беше гневен — защото бе жаден, защото се задушаваше.

— Къде, по дяволите, ми се дяна каската? — изруга.

Тутакси я забеляза на малката плетена масичка, до празния сифон.

— Напълних я с вода, както поиска. — Елен говореше с бавен, безразличен глас. — Уамбо ти я донесе, докато спеше. Но вероятно вече е съвсем суха: спиш от два часа.

Партол нахлупи рязко каската върху главата си, слезе от верандата и тръгна по пътеката.

Цу Ланг живееше на другия край на залива. Слънцето печеше неумолимо. Партол залиташе, спъваше се в корените. Беше пропуснал да вземе револвера си и колана с патроните. Всичко му беше безразлично. Буря… За момента това бе единственото нещо, което можеше да има някакво значение. Малко свежест във въздуха! Чувстваше се като болен, на края на силите си. Палмите бяха все така неподвижни, почти надменни в издръжливостта си, небето така синьо, така отчайващо ясно. Нито облаче на хоризонта. Морето спеше. Бамбуковите тръстики приличаха на обикновени пръчки, забодени в земята. Барометърът падаше, вярно, но това все още нищо не значеше.

Партол спря задъхан, пое си въздух.

Елен гледаше как мъжът й се отдалечава: видя го да слиза по стръмния склон на хълма, после изведнъж да изчезва в палмовата горичка. Живееха на острова от четири години: тропическото слънце бе убило у него мъжа, у нея — любовта. Отегчена, тя се отпусна на шезлонга, от който Партол току-що бе станал. Пред бунгалото Уамбо се преструваше, че усърдно разчиства тревите, покрили пътеката: не беше кой знае каква работа и с малко воля би могъл да я свърши за по-малко от час. Но Уамбо се мотаеше и Елен ясно го виждаше. Тя разсеяно погледна опърлените върхове на палмите, после небето. Бунгалото, разположено върху един рид, се издигаше над плантацията, простираща се на запад. Откъм заслоните долиташе безкрайна и монотонна глъчка; въпреки жегата местните неуморимо пееха, докато работеха, от сутрин до вечер. Елен извърна глава към морето и едва не подскочи от изненада: там, на хоризонта, се беше появила бяла точка, която бързо приемаше форма на триъгълник. Тя стана от мястото си, изтича вътре в бунгалото и се върна с бинокъл: това определено можеше да бъде само платноходен кораб. Елен го загледа с любопитство. Никой никога не идваше на острова. Тя остави бинокъла на плетената масичка и нетърпеливо зачака. След час платноходката влезе в залива и хвърли котва до малкия едномачтов кораб на Цу Ланг. Елен слезе от верандата на двора.

— Уамбо! — нареди тя. — Ти тича към кораба. Ти моли капитана той дойде тук. Ти бърза, много бърза.

Но веднага си даде сметка за глупавото си поведение: бунгалото им, освен това на Цу Ланг, бе единственото в тази част на острова и беше невъзможно посетителят, който и да е той, да не дойде именно тук.

— Ти остава тук! — извика тя ядосано на негъра, който вече нищо не разбираше. — Ти остава тук и работи! Ти не прави нищо, аз видя това добре. Аз кажа това на мой мъж. Ти работи както трябва или хваща пътя! Ти разбира?

Почувства се нелепа и несправедлива и се изчерви от срам. Но Уамбо не разбираше. Той я погледна доверчиво, усмихна се и отскубна неуверено няколко тревички в краката си.

Пеш скочи във водата, издърпа едномачтовия кораб и го остави в пясъка. Щом вдигна глава, забеляза бунгалото. Според сведенията, които беше получил от местните жители на Фуджи, това беше жилището на доктор Партол. Спря се нерешително. Сега, когато вече беше дошъл, сега, когато вече щеше да узнае, куражът го изоставяше и той не смееше да пристъпи. Стоеше неподвижно във водата, която стигаше до глезените му, връхлетян от паническото желание да скочи на кораба и да избяга. Пеш изглеждаше около четирийсетгодишен. Лицето му, обжарено от слънцето, със зачервени, пламнали клепачи, беше обрасло с гъста черна брада. Не носеше каска, което беше странно за един бял по тези места, и още по-странно — не носеше никакво оръжие. С телосложение на атлет, създаваше категоричното впечатление за бруталност, неудържимост. Пеш дишаше шумно. Сините му кървясали очи се бяха вторачили по странен начин в бунгалото, където се мяркаше някакъв бял силует. Поколеба се още миг, сякаш готов да отстъпи… Слънцето изгаряше главата му, врата. Горещина лъхаше от земята, от морето, падаше от небето. Палмовите гори се къпеха в наситена, болезнена светлина.

Най-сетне Пеш, изглежда, се реши. Запъти се бавно към пътеката, която виждаше пред себе си и която се качваше до бунгалото. Щом го видя, скрит зад една палма, Уамбо му хвърли поглед, изпълнен едновременно с недоверие и любопитство. Пеш напредваше мъчително, с наведена глава, със стиснати юмруци; приличаше на дивак, който се готви за бой. По лицето му се стичаше пот. Стигнал до верандата, той вдигна очи и се сепна: пред него стоеше жена. Бяла жена… Първата, която виждаше от години насам. Елен го гледаше с любопитство. Безпокойството бе оставило дълбок отпечатък върху лицето на този мъж и напразно се опитваше да се скрие по-дълбоко в погледа му, като му придаваше странен израз, див и трескав. Изведнъж я осени мисълта, че това може да е избягал каторжник. Затворническият лагер бе малко по̀ на юг, на два дни път по море от острова. Пеш като че чакаше нещо, поколеба се, после пристъпи.

— Дайте ми да пия! — изхриптя той.

На Елен й се стори, че долавя в гласа му още нещо, освен жаждата: безнадеждност. Тя изпрати Уамбо в бунгалото за сифона.

— Отдалеч ли идвате? — попита тя.

— От Фуджи.

Залитайки, Пеш се качи на верандата и алчно изпразни чашата.

— Дойдох на острова да видя доктор Партол. Аз… имам спешна работа, много спешна. Той живее тук, предполагам?

— Аз съм неговата жена.

Пеш се поклони тромаво.

— Аз… аз се казвам Пеш.

Стоеше прав насред верандата и притеснено полюляваше мускулестите си космати ръце.

— Мъжът ви тук ли е? — попита.

— Не. Отиде да види един приятел, един болен китаец, който живее на другия край на залива. Ще се върне след два часа.

Тишина. Пеш мълчеше. Елен ясно чуваше учестеното му, неравно дишане. Не смееше да попита какво го води на острова, чувстваше, че той може и да не й отговори. Дворчето пред верандата беше пусто. Уамбо, възползвайки се от изключителната ситуация, каквато бе появата на един чужденец, беше зарязал работата си и се бе запилял някъде из плантацията. Небето бе все така отчайващо ясно: без нито едно облаче. В залива, закотвена съвсем близо до кораба на Цу Ланг, платноходката на Пеш виреше неподвижна мачта. Бе невъзможно да се диша. Барометърът падаше и горещината се засилваше: в отчаяната неподвижност човек дори не смееше да мечтае за буря. Този Пеш… Защо беше дошъл на острова? Елен въздъхна. Пеш я гледаше крадешком. Бяла жена!… За миг забрави всичко, включително причината, поради която бе дошъл. Погледът му обхождаше това тяло, което сякаш беше като изоставено в шезлонга, напращелите й гърди, които почти пробиваха ризата, лицето, краката… Седнал на стола с едва разтворени колене и голи гърди, той поклащаше леко косматите си ръце. Черната му брада, очите му с пламнали клепачи, сините вени по слепоочията, необикновено подути, му придаваха странен и дори злокобен вид. Той погледна наоколо: никой. Малкото имение беше пусто. Жената бе там, на една ръка разстояние, бяла и гола под ризата си от грубо платно. Кръвта изведнъж се качи в главата му, изду лицето му: той вече не разсъждаваше, почти не си даваше сметка за онова, което върши. Стана, слепоочията му бучаха, усети внезапна слабост в коленете, пристъпи към шезлонга с гъвкава походка, с леко приведено тяло. В този момент Елен вдигна глава и го видя над себе си, огромен, страшен. Осъзна внезапната опасност, поиска да се надигне.

— Уамбо! — извика.

В този миг Пеш скочи върху нея. Ням, като животно, със стиснати, залепнали една за друга устни, притискаше с цялото си тяло Елен към платното на шезлонга.

— Пуснете ме! — изрева тя. — Пуснете ме, пуснете ме!

Брадата на Пеш давеше лицето й, задушаваше я, пречеше й да диша. Усещаше ръцете му, които брутално галеха гърдите, ханша, слизаха към бедрата й.

— Пуснете ме!

Пеш се повдигна малко, за да я обхване по-добре в ръцете си, между бедрата си. Елен видя сините му очи точно срещу своите, стиснатите му устни — съвсем близо до своите. Главата й се въртеше, гърдите й пулсираха. Изведнъж тя цялата се огъна, изпъна се… Дъхът на Пеш, този горещ и влажен дъх, опари лицето й. Тя извика, хвърли се назад и се прекатури на пода, с разкъсана риза, натъртено тяло, обезумели очи…

Пеш застана за миг прав, готов да се нахвърли върху нея. От устата му излизаха несвързани думи. Задъхваше се.

Партол гледаше Цу Ланг: китаецът лежеше неподвижен на мекото канапе.

— Чуйте ме добре — каза му гневно той — казвам ви го за последен път: зарежете вашата проклета дрога. Някой ден ще пукнете, тържествено ви го обещавам. Това е опиум, старче, не какво да е. И не взимайте повече хинин, защото няма да ви облекчи.

Той извади кърпичката си, изпъшка и грижливо избърса лицето си. Китаецът, все така неподвижен, го гледаше с отчаяна усмивка.

— Човек би рекъл, че ви е топло… — промърмори присмехулно той.

Партол избухна.

— Да ви вземат д…! — изкрещя той. — Човек би казал, че… Вие не усещате нищо, нали? Всичко, освен вашата мръсна отрова, ви е безразлично! Колкото до мен, абсолютно сигурно е, че ако до няколко часа времето не се промени, ще полудея!

Цу Ланг лениво протегна пръста си към барометъра.

— Пада — каза. — Скоро ще имаме буря.

— Не ми говорете за буря!

Партол хвърли към канапето гневен поглед.

— Барометрите служат само да ви объркват. Няма да има буря. Нищо няма да има. Ще пукнем от горещина, преди от небето да е паднала и капка дъжд. Цу, бих искал да се махна от… това проклето място. До гуша ми е дошло. Не мога повече. Аз… Ако се почувствате по-зле, изпратете ми вашето момче!

Партол взе каската си и напусна бунгалото. Вървеше вяло, едвам се влачеше. Когато стигна пред плантацията си, той спря за миг да даде някои наставления. Изведнъж се сети, че е забравил оръжието си, и погледна към черните с известно безпокойство. Но дори местните изглеждаха смазани от жегата. Вече не пееха и вероятно дори не бяха забелязали присъствието му. Партол продължи угнетен по пътя си: на всяка крачка, при най-лекото движение, възпалената му кожа му причиняваше нетърпима болка. Вдигна глава и забеляза, че изведнъж небето бе придобило на места странен цвят, белезникав, пухкав. Може би Цу Ланг все пак имаше право — изглежда, приближаваше буря. Надеждата на Партол се възвърна. Животът може би щеше да се съвземе. Той продължи по пътя си, този път малко по-бодро, с малко по-добро настроение. Стигна до имота, спря и погледна към морето: в залива, до едномачтовия кораб на Цу Ланг имаше една чужда платноходка. Партол подсвирна от учудване. Посетител на острова… Ето нещо, което не се случва всеки ден! Той забрави жегата, втурна се към бунгалото и почти бодро изкачи стълбите на верандата.

— Добър ден! — поздрави.

Отвърна му глухо сумтене. Пеш стоеше прав до шезлонга, гол до кръста, с разчорлени коси и брада, и странно полюляваше ръцете си с изпъкнали вени. С очевидно усилие, с бавен и колеблив глас той каза:

— Доктор Партол, предполагам?

Партол го изгледа с любопитство.

— Да, аз съм.

Пеш наведе глава, сякаш се бореше със себе си.

— Името ми е Пеш — каза. — Имам плантация на Фуджи. — Гласът му притихна, стана дрезгав, превърна се в шепот. — Исках… исках да говоря с вас насаме.

Партол беше изненадан. Името на гостенина му бе напълно непознато. Остров Фуджи се намираше на стотина мили и ако чужденецът ги беше прекосил, за да говори с него, работата вероятно бе сериозна.

— Слушам ви.

Но Пеш поклати глава.

— Бих искал да говоря с вас насаме — повтори.

Партол едва сега отбеляза присъствието на жена си, тя стоеше облегната на перилата с гръб към тях.

— Тогава заповядайте.

Пеш прекрачи прага на бунгалото. На вратата Партол се обърна и погледна още веднъж небето. То бързо притъмняваше. Партол пое топлия въздух в дробовете си: стори му се, че лек полъх мина през въздуха. Влезе.

Елен се чувстваше трескава, съсипана, без дъх. Въпреки всичките си усилия не успяваше да събере мислите си, да си даде сметка за онова, което се беше случило. Какво бе спряло Пеш? Тя трескаво си задаваше този въпрос и не успяваше да намери отговор. Когато лежеше на пода, с разголени гърди, неспособна да се защити — защо Пеш внезапно отстъпи, вдигна ръце, нададе вой като диво животно, застигнато от куршума на ловеца? Елен не разбираше. Главата я болеше непоносимо. Въздухът бе задушлив, гъст, невъзможно й бе да диша. Въпреки това палмите наоколо сякаш бяха загубили малко от своята неподвижност, пожълтелите им листа лекичко помръдваха. Елен погледна морето. То се бе покрило с пяна и всяка вълна носеше млечнобяла качулка. В залива корабчето на Цу Ланг и платноходката на Пеш се поклащаха върху вълните.

— Елен!

Тя се сепна: Партол стоеше на прага.

— Искам да те помоля да идеш при Цу Ланг — той повиши тон, сякаш искаше да бъде чут отвътре. — Забравих на канапето му колана с патроните и револвера.

Партол лъжеше; Елен го знаеше прекрасно. Тя го бе видяла да тръгва сутринта без оръжие, без колан.

— Но… — започна тя.

Той веднага я прекъсна:

— Искам да го направиш!

Но като видя, че все още се колебае, добави тихо, почти шепнешком:

— Махни се оттук… Ще ти обясня.

На Елен й мина през ума за онова нещо, което бе довело Пеш на острова. Тя бавно слезе по стълбите на верандата. В гласа на съпруга си долови уплаха и като че дори страх. А го познаваше смел, гневлив. Явно я пращаше при Цу Ланг нарочно, за да я отдалечи от къщи. Изведнъж си даде сметка колко се е променило небето и вдигна глава: над нея бе надвиснал облак, тъмен облак, почти черен. Елен дишаше все по-трудно; жегата смазваше цялото й тяло. Беше истинска лудост да иде при Цу Ланг в това време. Бурята несъмнено щеше да се разрази, както винаги, с мълниеносна бързина, много преди да успее да стигне до бунгалото на китаеца. Тя нерешително спря, запъхтяна, и се обърна към морето; платноходката на Пеш танцуваше лудешки върху вълните; морето потъмняваше. Въздухът изглеждаше неподвижен; въпреки това обаче палмите се извиваха, накланяха се към земята.

Тя повървя, после заобиколи, върна се по стъпките си и видя Пеш да излиза от бунгалото. Той тръгна към плажа, както и беше дошъл: гологлав, прегърбен, изнемощял. Видя отдалеч ръцете му, които се полюшваха по онзи странен начин, надясно-наляво, напред-назад, сякаш не принадлежаха на същото тяло, не бяха част от него, а бяха завързани с обикновен конец. Той не бързаше и, изглежда, изобщо не забелязваше настъпилата промяна в природата. За няколко минути Елен изгуби от очи приведения му силует: вероятно вървеше по южния склон на хълма, по пътеката, която слизаше към залива. Когато отново го забеляза, беше до колене във водата и ожесточено буташе своето корабче към морето. Да излезе в морето сега, преди бурята… Елен изкрещя и се втурна. Пеш спря, вдигна глава.

— Слушайте…

Елен говореше с пресипнал глас — жален глас, който не познаваше. Прав във водата, посърнал, блед, покрит с бръчки, с мокра и окъсана по ръкавите риза, Пеш я гледаше право в очите.

— Какво искате от мен?

Шумът на морето заглушаваше гласа му; трябваше да вика, да се бори с шума. Намираха се в нещо като фуния, която водата бе издълбала в скалата. Вълните се разсипваха в краката им, хвърляха се с рев към брега, усукваха се, разбиваха се на прах и изпълваха въздуха с непрекъснато бучене. Елен направи с мъка няколко несигурни крачки в мекия, влажен пясък.

— Ако тръгнете сега, ще сте се удавили още преди да излезете от залива!

— О! Знам!…

Пеш повдигна уморено рамене. Вълните го заобикаляха от всички страни, пръскаха го, блъскаха се в кораба.

— Знам!… И какво от това? Вас какво ви интересува?

Елен не отговори. Не знаеше защо иска да задържи този човек, който я беше нападнал, нагрубил. Какво наистина я интересуваше?… Тя го приближи, хвана го за ръката, вдигна към лицето му черните си блеснали очи.

— Не заминавайте — каза глухо. — Останете… Направете го… направете го заради мен.

Пеш я гледаше полудял от ярост, от болка, от желание. През разкъсаната й риза виждаше ясно леко щръкналите й гърди, сякаш тръпнещи, и кожата на толкова бялата й шия… Той стисна юмруци, залитна, подпря се на кораба, едва не се простря във водата. Това беше последната жена, която можеше да притежава… Щеше да умре. Безсмислено беше да се притеснява за онези, които оставаха.

— Ще останете, нали?

Елен стоеше съвсем близо до него, почти го докосваше с тялото си.

Пеш повече не се противи, смъртнобледен и безсилен пред онова, което щеше да направи. С обезумели очи, сгърчена уста, той я взе в ръцете си, положи буза на гърдите й, забрави всичко… Елен не се съпротиви, не помръдна. Вълните прииждаха. Корабът подскачаше, въртеше се във всички посоки. Една вълна ги събори върху пясъка, във водата, един върху друг, един в друг… Морето бучеше.

Когато се съвзе от своето вцепенение, Елен моментално усети болезнено чувство на тъга, на самота: Пеш беше заминал. Тя извика, вдигна се мъчително, довлече се до ръба на скалата и отправи отчаян поглед към залива. За миг видя платноходката, която се изкачваше и слизаше по вълните, и й се стори, че различава слаб, неподвижен силует пред мачтата. Сърцето й спря, мислите й в главата се объркаха… Какво ставаше с Пеш, защо това самоубийство? Тя залитна във водата, хвана се за скалата да не падне. Около нея се разнасяше оглушителен шум, гърмеше, отлиташе към небето. Палмите, цели палмови горички се извиваха във всички посоки, полудели, разкъсвани от вятъра. Във въздуха се носеха горещи, сухи, непоносими течения… Гърлото й се свиваше. Не й стигаше въздух. Белите дробове в гърдите се свиваха. Небцето се подуваше, причиняваше остра болка… Елен потърси пътеката, опита да се затича. Високата и остра трева разкъсваше дрехите й, шибаше ръцете й… На завоя видя бунгалото: излязъл на двора, Партол се беше заел да подпалва шезлонга и малката плетена масичка, които бе съборил на земята. При шума на стъпките й той се обърна.

— Цу Ланг имаше право! — рече със смях той. — Този път бурята е наистина тук, гледай!

Той посочи небето с пръст.

— Как можа да позволиш на Пеш да тръгне?

Елен бе обзета от безкрайна ненавист, от лудото желание да стене, да крещи. Сълзи извираха от очите й, стичаха се по бузите й. Тя още усещаше по тялото си допира на Пеш, целувките му по устните си, върху гърдите си, трескавата милувка на неговото лице. Неподвижна, със стиснати юмруци, с набръчкано от омраза и отчаяние лице, тя гледаше мъжа си и бавно, с болка говореше:

— За него това е сигурна смърт… Ти го знаеш… Ти го знаеше…

Партол повдигна рамене, наведе глава.

— Бедният човек! — промърмори той.

В гласа му имаше искрена нотка на състрадание, на съжаление, на разбиране.

— Но тогава…

Ужасен трясък прекъсна думите на Елен: някъде в палмовата горичка падна гръм. После изведнъж всичко утихна. Настана божествена, абсолютна, необятна тишина… Нищо не помръдваше. Партол усети как нервите му се опъват до крайност. Чакаше с разтуптяно сърце, с потрепващи ноздри: бурята щеше да се стовари върху острова. Още… още трийсет секунди… Нищо не помръдваше. Той погледна жена си и се учуди да я види толкова бледа, толкова разстроена. Изпита желание да я прегърне, да я погали, да я целуне по бледите бузи, но не посмя.

— Изпратих те при Цу Ланг — каза — защото не исках да се срещаш със… с този Пеш. Не исках да си взимаш довиждане с него. Той вероятно не ти е казал защо е дошъл…

Няколко капки дъжд паднаха на земята.

— Дошъл е да ме види, защото знаел, че съм лекар. Имал опасения, много основателни впрочем. — Партол усещаше с неописуема радост как хладните дъждовни капки мокрят лицето му, стичат се по шията му. — Заразил се е от проказа от местните на Фуджи. Там често се среща, знаеш. Впрочем тук… Какво ти е, Елен?… Но… Какво ти е, кажи, какво ти е?…

Светкавици прорязваха небето… Изведнъж цялото бунгало, чак до покрива, се разтресе от глух тътен.

Бележки

[0] Разказът е публикуван в Gringoire, 15 февруари 1935 г., с. 10.

Край