Клео Протохристова
Няколко необходими бележки

Откакто повестта на Уилям Голдинг „Повелителя на мухите“ (1954) дойде в литературата, за да възвести ера на апокалиптична тревога и разочарование, темата за насилието и жестокостта, заложени в детската природа, стана традиционна. С наивно сантименталната трактовка на детето като дар божи, като въплъщение на невинността и доброто или като безпомощна жертва на социалните несъвършенства сякаш беше свършено веднъж завинаги. Детството като литературна тема излезе на преден план със своята първичност, с разрушителните си инстинкти, трогателната по-рано безпомощност се осъзна като генератор на жестокост. Сега, тридесет и пет години след появата на тази неголяма, но оказала се съдбовна книга, провокацията срещу схематичните представи, която тя съдържа, значително е изгубила от остротата си. Освен всички останали причини и поради факта, че урокът на Голдинг беше усърдно и резултатно възприет.

Без прекалено голяма степен на приблизителност може да се твърди, че „Революция на пеперудите“ е американският вариант на „Повелителя“. Липсата на богата информация за автора й (за разлика от лавинообразните изследвания върху Голдинг), не дава възможност за уточняване на зависимостта между двете творби като непосредствено влияние или като типологично сходство, но подобни изводи биха били ценни по-скоро за сравнителното литературознание, докато за читателите на Уилям Бътлър като начална нагласа към повестта е достатъчно просто да съобщим годината на издаването й — 1961 — и да подскажем естествената асоциативна последователност, която може да се открие между „мухите“ и „пеперудите“ като ключови думи в двете заглавия. Става дума, разбира се, за онези, които не са чели „Повелителя на мухите“. Останалите сходства във фабулите са толкова очевидни, че не са им необходими подобни уточнения.

Какви са шансовете на автор, който предлага книгата си на вниманието на читателите седем години след публикуването на „Повелителя на мухите“ — повест с огромна популярност, екранизирана от Питър Брук, вече (още тогава!) регламентирана за съвременна класика — а преповтаря почти буквално съдържателната й схема? Най-благоприятно решение е обвързването на творбата с някои характерни за американската литература теми, които да обезпечат успеха й: прехода от детството към зрелостта, кризата и рисковете на съзряването, мъчителната ориентация в непознатата система от стойности, както и темата за възпитателните институции и особено за прословутите летни лагери за момчета, в един от които десетилетие по-късно и Глендън Суортаут ще открие героите на суровата си, но завладяващо поетична книга „Благослови животните и децата“^[1].

Вече в контекста на американската литература „Революция на пеперудите“ се оказва в пряка връзка с още една характерна традиция. Будното, начетено момче Уини, от чиято гледна точка, а и с чиито думи са представени събитията в повестта, родствено се съотнася с тип литературни герои, населили осезателно страниците на американските прозаични творби от средата на века. Част от тях като че ли направо са излезли от извънредно популярното по това време в Щатите радиопредаване „Тези умни деца“. Към тях принадлежат и преждевременно развитите интелектуално и все пак упорито отстояващи правото си на пребиваване в света на детството герои от повестите на Селинджър.

Героят разказвач на Уилям Бътлър е симпатичен с удивителното несъответствие между собствените му читателски амбиции, които витаят около Херодот, Торо и Маркс, и трогателната наивност на усвояването и тълкуванията. Очарователният носител на тази нестандартна и представляваща сама по себе си интерес интелектуална характерност, е и — трябва да се признае — порядъчно недостоверен. Невинаги по детски алогичните ходове в мислите на Уини остават в трудно постижимата област на правдоподобна неправдоподобност, която изисква от автора истинска виртуозност. Избраната от Уилям Бътлър дневникова форма донякъде го облекчава, тъй като именно тя може да осигури изразително представяне, с допустима субективна деформация, на странните, абсурдни и в същото време дълбоко закономерни събития. Но пак тя го поставя и на най-сериозно изпитание, тъй като именно в нея е задължително да се постигне максимална автентичност на необичайния герой. А ако печелещата симпатия и съучастие, умело камуфлирана несръчност в писанията на момчето маркира върховото постижение на автора, то ред моменти от книгата ни срещат с повествовател, в чиято възможност да се превъплъщава оставаме дълбоко усъмнени.

Въпреки че си е намерил допълнителни опорни точки, У. Бътлър върви изключително по модела „Повелителя на мухите“ — антиутопията като история на група деца в училищна възраст, попаднали в някаква степен на изолация, където с шеметна бързина преминават по обратния път на човешкото и общественото развитие — от цивилизацията към дивачеството; играта, която неусетно се превръща в реално изживявана действителност и в която бацилът на злото намира благодатна хранителна среда, за да се развие мощно и да даде като плодове абсурдно недетските и нечовешки прояви на жестоко насилие; и финалното възстановяване на равновесието чрез намесата на възрастните — предложено като хронично разколебан изход от безизходната ситуация.

Очевидно и двете творби са в амбицията си далеч отвъд описанието на впечатляващата и потресаваща история. И претенциите могат да се приемат за основателни, поне що се отнася до несъмнената идейно-съдържателна „вместимост“ на фабулите. Но ако повествователният маниер на Уилям Голдинг дава възможност събитията на пустия остров да се възприемат в притчово-иносказателен ключ, симулираната достоверност на личностното присъствие на детето разказвач при американския му колега изключва подобна смислова перспектива.

Резултатната еднозначност Уилям Бътлър се е опитал да преодолее чрез многозначността на заглавието. Оригиналното „The Butterfly Revolution“ се характеризира с естествена за този тип английски словосъчетания многосмисленост и неопределеност, които дават възможност определено значение да бъде контекстуално конкретизирано, но в същото време семантичната разнопосочност се запазва и активно се експлоатира. Съдържанието на повестта насочва към разбирането за „революция против пеперудите“, но тъй като момчетата въстават срещу лова на пеперуди, техните действия парадоксално могат да се оценят като акт в защита на невинните насекоми. Колекционирането на пеперуди в творбата се осмисля като обобщаваща метафора — противоречивото единство на насилие и прилежност, на интелектуален мотив и първичен нагон, на игра и принуда се оказва призма, в която се пречупват сложността и парадоксите на човешкото битие. Вече като самостоятелно смислово внушение „пеперудите“ присъствуват като символ на волното, свободно съществуване, на живота-игра, на мимолетността, на крехкия и уязвим порив. В самата повест този съдържателен потенциал на заглавието е останал недокрай изчерпан, така че то продължава да звучи някак мъгляво и неизбистрено. Още по-осезателно се чувства това в неизбежно неточния му превод на български (предопределен от множествеността на словосъчетанията, които отговарят на единичния английски вариант). Но „Революция на пеперудите“ е за предпочитане пред алтернативата на евентуално „пеперудената революция“, което носи несериозни и смущаващи конотации.

Като противодействие срещу инерцията на подобието авторът е засилил социалния аспект на своята творба. Доминираща роля играе трагичната самота на момчетата, насилствената им отчужденост, гнетящото чувство на неясна вина към родителите, липсата на добротворна сила, противостояща на разочарованието, горчивината и апатията. Революцията, която те организират, представлява гротесково деформиран, но разпознаваем образ на обществената система. В нея действат формулите на политическия живот, държавно-административни схеми, безсъдържателни, деформиращи съзнанието езикови клишета. Но и в разработката на социалната перспектива Уилям Бътлър е изпуснал най-добрите си шансове. Твърде прозрачните политически намеци, изравняването на детската революция с идеята за тоталитарната диктатура обеднява внушението на творбата, затваряйки го в обсега на еднозначната алегория. Спасява я вътрешната динамика на повествованието, неудържимото движение към абсурдно насилие — още по-ужасно като реплика на отказа да се убиват пеперуди, като действие на деца, които сякаш все още си играят. „Революцията“ в лагера унищожава именно детското, способността за игра; на тяхно място идва безогледната амбиция, нагонът за власт, зверското начало. Дори и интелектът се оказва в услуга на злото — веднъж като заряд на стремежа към надмощие (при Райли), друг път като мека и податлива недалновидност, като недостиг на житейско самочувствие и склонност към компромис (при Уини).

Компромисно благополучният изход във финала (досущ преповтарящ решението в „Повелителя на мухите“), който рискува да погуби окончателно смисловото богатство на разказаната история, свеждайки я до злополучен епизод, се пречиства в горестния плач на малкия герой. Съдържателно оправдан, и в същото време настойчив в появата си, мотивът за плача се оказва важна смислоизграждаща съставка на тематичната цялост, към която „Революция на пеперудите“ принадлежи. Плаче в заключителната част от повестта на Голдинг и Ралф, героят, който пряко вихъра на жестоката вакханалия съхранява човешкия си облик, и чийто пряк аналог е Уини; плачат в покъртителната финална кулминация на „Благослови животните и децата“, съчетала погрома и триумфа, групата момчета, която успява да излезе срещу злото в крехък, но непреклонен фронт на потъпкваната и изтребвана човечност. И трите повести завършват с плача на съзряването, пречистващ и облекчаващ, плач на разкаяние и опрощение, безутешен в досега с жестокостта, с грехопадението, плач по изгубения рай на детството.

Със своите преливащи от човечност страници, макар и често неравностойни в замисъла и демонстрираната чрез тях писателска сръчност, „Революция на пеперудите“ се включва в достойна културна традиция. И независимо от това, че гласчето на Уини е твърде слабо, за да бъде чуто само̀ от една наистина широка аудитория, то прозвучава, придавайки още един, макар и дискретен, тембров нюанс към красив единогласен хор. В този унисон се оказват обединени от тематиката и патоса си поредица творби, без които съвременната литература би изгубила нещо дълбоко същностно и съкровено — част от своето нравствено основание.