Илка Бирова
Специалист по изпускане на самолети

Едно пътуване се помни дълго, ако ти се е случило нещо необичайно. Например да изпуснеш самолет. Аз успях за четири дни да изпусна 2 самолета и третият беше на косъм. Така че вече се чувствам специалист в тази работа. А тя никак не е лесна, както си мислят повечето хора. Иска се да положиш доста усилия за търчане по летищата и да имаш подходящото стечение на обстоятелствата — иначе не става.

Това лято имах пътуване по работа от София до Рига, с прекачване във Виена. Времето за трансфера беше малко, само 35 минути, но аз реших, че само с ръчен багаж ще мога да дотичам от единия изход за самолет до другия. Да, ама не. Самолетът от София до Виена закъсня с 15 минути. Още щом стъпих на летището, веднага се втурнах към другия изход. Когато без дъх стигнах там, ми казаха, че бордингът, т.е. качването на пътниците, е приключило. Възмутих се до крайна степен и се запътих към гишето на австрийските авиолинии. Служителят с хладна любезност ме успокои, че това е честа практика и ми предложи други варианти за полет до Рига. Единият беше през Киев, където трябваше да медитирам 6 часа на летището и аз отказах. Другият беше директен за Рига, но щях да бъда там, в непознатия за мен град, в 1 часа през нощта — и, естествено, отказах. Избрах третата възможност — през Хелзинки, където трябваше да чакам само 2 часа, и след това да летя за Рига. Макар че прелетях над Финландия с един стар и разнебитен самолет, видях колко красива и зелена страна е тя. А на летището в Хелзинки пих хубаво кафе и разгледах с кеф магазина с муминките — герои от любимо детско анимационно филмче. Това нямаше да се случи, ако не си бях изпуснала самолета. Няколко часа по-късно пристигнах в Рига. За три дни там успях да си свърша работата и усетих атмосферата на този очарователен град.

Дойде време да си тръгвам обратно за България. Пак с прекачване във Виена, но този път с нашата авиокомпания. В любимата ми Виена имах само 2 часа и нямах време да отида да видя децата си. Дъщеря ми дойде на летището и там си говорихме сладко на по чаша горчиво кафе. Съвсем бях забравила да гледам часовника си, когато Дени ми напомни: Мамо, тръгвай, за да не изпуснеш и този път самолета! Тя беше погледнала таблото и ми каза на кой изход да отида. Аз изобщо не погледнах таблото, за да се уверя, и запраших към изхода. Там имаше сто човека, зачаках спокойно да дойде моят ред. Когато той дойде, думите на служителката ме поляха като студен душ: Г-жо, вие сте с друга компания. Тя е на еди-кой си гейт, в другия край на летището. Вие няма да успеете за полета.

Вече имах известен опит в подобна ситуация и затърчах с всички сили към заветния гейт. Междувременно успях да объркам коридорите и асансьорите и попаднах в зоната за отдих. Там, на едни удобни лежанки, се бяха изпънали арабски пътници със забулените си жени и край тях щъкаха многобройни деца. Хвана ме яд, че те не бързаха като мен, а се наслаждаваха на часовете до техния полет. Разбрах, че има още много да уча за това какво се прави по време на трансфер. Накрая, с последни сили се добрах до моя гейт, но той се оказа затворен, защото бях закъсняла. Седнах на една пейка и се обадих на дъщеря ми. Когато й казах, че съм изпуснала и този самолет, тя не повярва на ушите си и реагира така: Не, не може да бъде. Ти се шегуваш.

А аз бях сериозна и съкрушена. Оказа се, че по разписание в един и същи час от Виена до София летят 2 самолета — на българските и австрийските авиолинии. Дени по грешка е видяла гейта на другата компания, а аз дотогава нямах навика да гледам компанията и номера на полета, а само времето и дестинацията. Та това ми беше още една обица за другото ухо, освен тази, че времето за трансфер трябва да бъде поне 2 часа.

Благодарение на втория изпуснат самолет, успях да видя и двете си деца, макар и само за една вечер. Те ми намериха билет за полет на другата сутрин. Този път трябваше да отида с автобус до Будапеща и оттам да летя за София. В тази връзка, обезпокоен от моите самолетни подвизи, синът ми направи следния строг инструктаж: Виж какво, мамо, слушай ме внимателно! Щом стигнеш на автогарата в Будапеща, без да гледаш културни забележителности, без да купуваш сувенири и магнити, веднага взимаш такси и тръгваш за летището. Иначе ще изпуснеш и този самолет. Разбра ли ме? Не ми оставаше друго, освен да го послушам и да действам по неговите указания.

Но животът винаги ни изненадва с нещо непредвидено. Заради големия сутрешен трафик, автобусът закъсня и пристигна на автогарата половин час по-късно. Изскочих от него и се хвърлих към първото такси, което се изпречи пред мен. Обясних на шофьора на английски за къде съм, но той гордо и с усмивка ми каза, че не говори английски, а само унгарски. Какво да правя? Разперих ръце като самолет, с пръст посочих часовника си и му се помолих: Плийз, ерпорт, но тайм, плийз! Човекът ме разбра и ми махна да се кача в колата му. Разстоянието до летището се оказа почти 30 километра, шофьорът караше лудо и все пак успя да ме изсипе на летището 5–6 минути преди края на бординга на моя самолет. Когато връхлетях в сградата на летището и погледнах нагоре към таблото, всичко ми се замъгли — не виждах нито номера на полета за София, нито изхода. Добре, че наблизо имаше една млада служителка, която говореше английски и ме напъти накъде да вървя. Най-накрая успях да стигна до правилния гейт, преди края на бординга. Отдъхнах си, когато седнах в самолета. И не повярвах на очите си — мястото ми се оказа точно над аварийния изход. Полетът мина нормално и, слава богу, не се наложи да го използвам. Така отново си бях вкъщи. И запомних това пътуване.

Днес всички хора много бързат и нямат време. Плашат се от изпускане на самолети и се ядосват, ако това се случи. А специалистите като мен само потриват ръце в очакване на следващия полет. Дали е нов и комфортен или стар и раздрънкан, самолетът обикновено ни отвежда там, където трябва, и в нужното време. Явно съдбата избира подходящия самолет за всеки и той невинаги лети директно, а понякога с трансфери.