Илка Бирова
Да отидеш в Рим

Човек трябва да внимава какво си мечтае, защото мечтите често се сбъдват и невинаги ни очароват. Наскоро се сбъдна една от моите мечти — да видя Рим и Флоренция — и тя наистина ме очарова. За това много помогна дъщеря ми, с нея заедно се насладихме на пътуването. Във вечния град преживяхме красиви мигове. Един от тях беше срещата ни с храма „Свети Петър“.

На такова величествено място се чувстваш малък и дребен. И в същото време духът ти сякаш се разширява и уголемява. Усещаш, че този храм е създаден за въздигане на човешките същества, за да се почувстват те докоснати от Бога. Точно както го е изобразил Микеланджело в „Сътворението на света“. Куполът, изрисуван от великия майстор, ни привличаше като магнит и дълго не сваляхме поглед от него. Разбрахме, че има възможност да се изкачим на върха на купола, и решихме да го направим. Трябваше да преодолеем цели 500 стъпала по тясна и извита каменна стълба. Вървяхме дълго нагоре. Усещах, че сърцето ми ще изскочи и помислих, че няма да стигна до върха. Но детето ми беше пред мен и постоянно ме окуражаваше. Дори и когато още нищо не виждаше, тя ми казваше, че остава още малко до върха, за да ме окуражи. Благодарение на това се озовах горе. Помислих си, че стълбата към покрива на Свети Петър е като стълбата на живота. Тя е стръмна и по нея често дъхът ти спира. Важно е да имаш цел и подкрепа, да вярваш в себе си и да си почиваш от време на време, за да имаш сили да вървиш.

А когато стигнеш горе, да бъдеш благодарен и доволен от себе си. И след това внимателно да слезеш обратно на земята.

По стълбата към върха на храма вървеше непрестанен поток от туристи: стари и млади, имаше дори семейства с малки деца, чуваха се различни езици. Но всички стигнали горе, възклицаваха на един общ език „Ооо, ааа!“ при вида на Рим от терасата на купола. Там дъхът ти спира и думите са излишни. Чувстваш се седнал в облаците — сякаш си на гости на Свети Петър.

Красива беше и срещата ни с шедьоврите на Рафаело и Микеланжело в Музея на Ватикана. Виждала съм тези творби много пъти в албуми, книги и на екран. Но на живо усещането е съвсем различно и много по-силно. В залите, изрисувани от Рафаело, беше много уютно. Там очаквах да видя Сикстинската мадона, която обичам от дете. Но много се учудих, когато разбрах, че тя се намира в Дрезденската галерия. И се върнах назад във времето. Като студентка бях в тази галерия в Германия и видях Мадоната. Но тогава си мислех, че е копие, а оригиналът е във Ватикана. Години по-късно потърсих Мадоната във Ватикана, а се оказа, че тя не е там. Животът често си прави с нас шеги и ни изпробва: дали когато гледаме, виждаме ценните неща.

В залите на Рафаело видяхме знаменитата „Атинска школа“. Там, сред мъдреците от древността, Рафаело е изобразил и себе си като млад човек, който гледа с почит учителите си. Направи ми впечатление колко живи и ярки са цветовете. Дали защото фреските скоро бяха реставрирани? Или може би така Рафаело е решил да покаже, че идеите на античността не избледняват във времето и свързват хората от различни епохи?

Залата със „Страшният съд“ на Микеланджело ни зашемети с огромните размери и силните образи. Тук стотици хора стояха и обсъждаха на глас това, което виждат. Всеки искаше да сподели впечатленията си и залата приличаше на разбунен кошер. Дали защото на такова място хората се замислят за живота си, за грешките си и се плашат от това, което ги чака? Сред шумното множество стояхме притихнали. Най-дълго се наслаждавахме на „Сътворението на света“. Имахме усещането за нещо необикновено и много красиво. Сякаш светът отново се създаваше пред очите ни — точно за нас.

На тези, които още не са били във вечния град, искам да кажа: струва си човек да отиде в Рим. Дори и да не види папата.