Илка Бирова
Кривите огледала

Като дете ми беше много интересно да ходя на Кривите огледала в Борисовата градина. Това беше един кръгъл павилион, в който имаше различни огледала, и всичките криви. Влизаш през тесен коридор и се озоваваш в зала със стъклен под. Виждаш изображението си в много огледала и не можеш да се познаеш: на едното си дебел като бъчва, на другото — тънък като върлина, а на третото се виждаш двоен и троен, все едно че си на три ракии. Спомням си как в тази зала всички се смееха с глас. Дали защото всеки си знае що за стока е и е доволен да го признае пред себе си, като се посмее насаме с Кривите огледала? Или просто защото човек има нужда да се забавлява, а това става, когато изкриви реалността? Да си призная, не съм виждала на друго място толкова много хора, които се смеят на себе си. Забелязала съм, че е лесно да се присмееш на другите, но е много трудно да се смееш на самия себе си. Само в огледалната зала това беше лесно и приятно преживяване за всеки. Сигурно затова от детството ми остана усещането за нещо приказно и магично в кривите образи.

Разбира се, всеки предпочита да се види в правото, нормалното огледало. И обича да се наслаждава на собствения си лик. Но когато остареем и се сбръчкаме, започваме да не харесваме никакви огледала. Защото те предателски показват и най-малките бръчки и подутини по лицата ни. Предпочитаме да се гледаме в огледалото без очила, за да не виждаме някои досадни подробности. С други думи, когато остареем и правите огледала за нас стават криви. Не може да ни се угоди!

Жалко, че огледалната зала днес я няма и хората около мен вече по-рядко се смеят с глас. А имаме нужда от време на време да се поглеждаме в кривото огледало, за да разберем какви сме.