Илка Бирова
Деца на технологиите

Живеем в страхотно време и светът днес изглежда много малък. Като топка, цялата омотана от паяжина. Всеки, включен в нея, може да си поиграе. Чудесно е да бъдеш информиран и постоянно да имаш връзка с другите хора по света. Но е много зле, ако се оплетеш като муха в паяжината. Защото ставаш муха без глава. От това никой не е застрахован. Но то по-трудно се случва, ако си имал хубаво детство и си научил някои неща.

Миналото лято в Пирин случайно се срещнах с едни много технологични деца. Бяхме тръгнали на разходка с Милена и нейния малък син Юли. Вървяхме спокойно по пясъчен горски път. Като истински планинари, всеки имаше на гърба си раница, а в ръката — тояга. Юли поиска да ходи бос и ние му разрешихме. Така му беше по-леко и можеше да усети земята под краката си. Прашен от главата до петите, той тичаше радостен като козленце по пътя. По едно време ни настигнаха група туристи — баба, дядо и двете им внучета — Ема и Майкъл, на 8 и 10 години. Веднага щом се поздравихме, усетих, че децата говорят български с акцент, явно живееха в чужбина. Попитах ги:

— Откъде сте, деца?

— От Бронкс, — ми отговори Майкъл. — Мама и татко са на работа, ето фото. — Баба и дядо са от Сандански и сега сме на гости.

— Харесва ли ви тук? — продължих да питам.

— Да, хубаво е. Има вкусни домати и смокини в градината на баба, — каза Ема.

Докато вървяхме и говорехме, децата държаха в ръце електронни устройства с широки екрани и бяха вперили погледи в тях. Беше странно, че са тръгнали на излет сред природата, а изобщо не поглеждат към нея. Вървяхме заедно нагоре и аз се опитвах да завържа разговор. Започнах да им давам гатанки. Първата беше: Шарена тояга през полето бяга. Казах я бавно, дума по дума, и показах с ръка движението на змията. Отговорът беше труден за четиригодишния Юли, а Майкъл каза, че не знае какво значи думата тояга. Тогава показах тази, на която се подпирах, и помогнах на децата да намерят отговора. После заедно отгатнахме още няколко гатанки. Майкъл и Ема за малко поглеждаха към мен, а през останалото време зяпаха в екраните си, въпреки забележките на бабата и дядото. По едно време малкият Юли не издържа, застана пред Майкъл и му каза с категоричен тон:

— Мишо, „не“ на технологиите, „да“ на природата!

Аз се изумих — това го казваше дете на 4 години. Майка му поясни, че е фраза от популярен детски филм. Но тя беше казана толкова на място, че направо останах без думи.

Много скоро стигнахме до широка поляна и си направихме чудесен пикник. Ядохме сирене, хляб и сладки домати от бабината градина. Майкъл и Ема снимаха храната и цялата ни компания, за да я покажат на родителите си в Ню Йорк. По едно време Майкъл поиска да се събуе бос, но не му разрешиха и той спокойно прие забраната. Повечето наши деца в такава ситуация щяха да мрънкат и да се тръшкат. Но тези деца бяха научени на ред и дисциплина. И все пак нещо в картинката ми липсваше. Къде бяха детската спонтанност и желанието за лудории? Майкъл и Ема сякаш се бяха сраснали с електронните си устройства и не се бяха научили да играят, освен на компютърни игри.

След като похапнахме сладко, дядото предложи на децата да поиграят на криеница. И понеже се чудеха какво да правят, той им показа играта. Беше голямо тичане по широката поляна и криене зад високите борове. От чистия въздух бузите на играчите се зачервиха, а очите им светеха от радост. Това беше истинска игра и децата много я харесаха. За нея айпадите не бяха нужни.

Ех, дано днешните деца не забравят как се играе на криеница — ама не виртуална, а истинска!