Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
2 (× 1 глас)

Издание:

Автор: Илка Бирова

Заглавие: Камъчета от една мозайка

Издание: първо

Издател: „Симолини 94“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: сборник

Националност: българска

Печатница: „Симолини 94“, София

Редактор: Илияна Каракочева

Художник: Татяна Карамалакова

ISBN: 978-619-7265-35-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9223


В живота винаги идва момент, когато оставаме сами. Докато сме във вихъра на събитията и около нас има много хора, мечтаем да сме сами и да имаме време и място само за нас. А когато това време дойде, често сме объркани и не знаем какво да правим с него. Всеки от нас преживява раздели и тогава се чувства самотен и тъжен: губим родителите и приятелите си, любимите хора не ни разбират или са далече, а понякога ни напускат, защото тръгват по свой път. Децата рано или късно отлитат от семейното гнездо и в него дълго се чувстваме самотни и ненужни.

Но в един момент ни озарява мисълта, че самотата е хубава нова земя, която ни се дава да открием. И няма място за самосъжаление, а точно обратното — това е знак за добър обрат в нашия път. Когато сме сами, имаме шанса да се срещнем със себе си и разбираме, че почти не се познаваме. Можем да правим това, което обичаме, а преди не сме имали време за него. Казано накратко, плуваме спокойно, накъдето си искаме. И сме свободни. Прекрасно е усещането, че принадлежиш на себе си!

Сега съм сама, но не се чувствам самотна. Знам, че има хора, които ме обичат и се радват да ме видят и чуят. Наскоро по телефона ми се обади едно любимо звънливо гласче. Беше дъщеря ми: каза ми, че е отишла с приятели на екскурзия и е видяла красива дъга. Много се зарадвах на това обаждане, макар че прекъсна по средата. Разбрах, че не съм самотна, щом детето ми от хиляда километра иска да сподели с мен цяла дъга. И аз наистина я видях, сякаш бяхме заедно.

Същата вечер погледнах към Луната и си помислих: тя изглежда тъжна и самотна, а понякога се усмихва. Дали е доволна, че е спътница на Земята и отразява светлината на Слънцето? Или е истински самотна в небесната шир? Това само тя си знае.

Край