Илка Бирова
Заедно в локвите

Валеше като из ведро. Светкавици прорязваха небето и гръмотевици разтърсваха панелните блокове. Улиците станаха като реки и ние с Милена смело газехме в тях. Спомних си, че като дете много обичах да шляпам в локвите и завиждах на врабчетата, че могат целите да се къпят в тях. Колко се радвах, когато можех хубаво да се опръскам! Сигурна съм, че нещата в живота трябва да се вършат както трябва. Включително и шляпането в локвите. Сега съм възрастен човек и разумно ги заобикалям. За да не се напръскам. Но този път се случи да ходя под дъжда с едно момиче, моя студентка. Станахме вир-вода, но за нас нямаше значение. Беше ни приятно да усещаме силните дъждовни капки по раменете ни и да търсим дъгата, която се криеше между блоковете. Само след няколко минути от проливния дъжд нямаше и следа. Беше си отишъл неусетно, както неусетно си отиват ден след ден.

Милена се готвеше да стане учителка и аз реших да й разкажа за моята първа учителска година. Спомних си за посещенията ми по домовете на децата и шарените емоции около това. Разказах за циганчето Иван от моя клас, будно и хубаво момче на 12 години. Той не посещаваше редовно училище — беше натрупал доста двойки и неизвинени отсъствия. Аз бях класна и исках да му помогна да учи и да се развива. Но не беше толкова лесно, както си мислех тогава. Отидох на посещение в дома му една зимна вечер, след края на последния час в училище. Момчето се оказа, че живее в мизерна къщичка с кален двор, където имаше кокошки и прасе. Посрещна ме циганин със запретнати ръкави и с брадва в ръка. Бях стресната от картината, но се овладях, като разбрах, че това е бащата на Иван. Казах му коя съм, той ме покани вътре в къщата, пусна ми телевизора и излезе. Така мина известно време и никой не дойде при мен. Започнах да нервнича и понечих да изляза. Бащата ме пресрещна и влезе в стаята. Бях дошла не да гледам телевизора, а да му кажа нещо важно за Иван — че има много отсъствия и че трябва да ходи на училище в събота. Тогава бяхме на 6-дневна учебна и работна седмица. Но срещнах сърдития поглед на бащата, който отсече: Нема да го пусна да учи в събота, щото ми требва да носим чували до мелницата. Разбрах, че в семейството има 5 деца, Иван беше най-големият и бащата разчиташе на него, за да изхрани толкова много гърла. С каруца превозваха чували брашно от мелницата до къщите на хората от квартала. Затова момчето не идваше на училище в събота.

Дадох си сметка, че освен моята истина, има и друга, тази на Ивановия баща. Помогнах на момчето да завърши годината, но не знам какво е станало после с него, защото напуснах това училище. Исках Иван да излезе от мръсните локви там, където живееше, да има по-добър и чист живот.

Всъщност след дъжд винаги има локви. Те могат да бъдат мръсни и чисти. Зависи дали дъждът е чист и дали пада на чисто място. Хубаво е, когато не се страхуваме да газим в локвите, сами или с някого. Чудесно е, че след бурята винаги се показва слънцето. И ако вдигнем очи нагоре, можем да видим дъгата.